НЕУДОБЕН СВИДЕТЕЛ – КЪШ НА УЛИЦАТА
С обичайната си забързана походка насреща ми по улица Ленин (сега Княз Борис) ситни Васил Цанев, кореспондентът на вестник „Земеделско знаме”. Той винаги има вид на съсредоточен, дълбоко замислен човек, но този път със седмото си чувство долавям, че нещо не е наред. Така се оказва – колегата се чуди и се мае какво да прави. Имал спешна поръчка от редакцията, но как да пише, като са му изхвърлили машинката и целия багаж от кореспондентската стая? Тя се намира в триетажната сграда до хотел „Черно море”, където сетне, в началото на 90-те се настани местната централа на СДС. Само дето въпросната къща има една особеност, за която малцина знаят. На гърба ѝ е „лепната” допълнителна постройка – близнак, която не се сношава с фасадните етажи. Там е кореспондентският пункт на Цанев. Всъщност вече точният израз е – беше. Предния ден той срещнал по стълбите самия Първи Тодор Стойчев и съветския консул в града Александър Долуда. С тях нагоре към последния етаж се качвали и две девойки. Стойчев спрял и попитал кореспондента: „Кой си ти? Какво търсиш тук?” Явно не е знаел. Докато Цанев отдавна бил наясно, че над него е „ебалникът на Стойчев и Долуда”, както ми обяснява сега. Но си мълчал, естествено, примирен с деликатното съседство. (Никой друг от колегите не знаеше за съществуването на въпросното помещение за сексуалните нужди на двамата големци, а решението на Стойчев да изхвърли неудобния свидетел даде обратен резултат - доведе до „разконспирирането” му. Ебалникътстана за Варна обществена тайна.) При научаването на тази новина, разбира се, си спомням как в първата ми година като кореспондент на „Народна младеж” ми изхвърлиха багажаот жилището, което ми служеше и за работно помещение. Тогава причината бе, че въпросната стаичка в отдалечената от хорските погледи вила бе нужна на ДС за оперативното следене на някакъв международен конгрес в летовище Дружба. Сега, при случая с Цанев – да се запазят в тайна сексуалните оргии, очевидно укрепващи българско–съветската дружба. Цанев бе един от малцината кореспонденти на централни медии, който пишеше и публикуваше критични материали. Всъщноствъв Варна бяхме само трима. Третият бе Йордан Йорданов – личност неординарна, личност забележителна, срещу която бе организиран истински комплот. (За него – по-нататък.) Картинката на кореспондентската гилдия във Варна бе твърде унила, дори жалка. Наистина не можеше да се пише за всичко, не можеше да се критикува по-нагоре от директор. Но преобладаващото мнозинство от колегите предпочиташе сàмода лустросва. Несъмнен отличник в това отношение бе кореспондентът на националното радио Георги Свещников, който бодро и ентусиазирано изпълняваше и преизпълняваше месечните, тримесечните, годишните и петилетните планове на варненските предприятия и на окръга, кретащ в действителност в опашката и то при наличието на огромен икономически потенциал в сравнение с другите райони на страната. Вестник „Стършел” не го слагам в сметката, защото кореспондентът Владо Чешмеджиев беше партиен секретар на кореспондентите и съгласуваше темите си с партийното ръководство, нищо чудно и да е показвал за одобрение материалите си преди изпращането им в София. Паркетната журналистика, слагачеството и дребнотемието си останаха и след 10 ноември, превърнали се в хроничен недъг и за кореспондентите и за местните новинари, които вече презрително наричат журналя. А сега могат, разбира се, могат да се изнасят на показ и мърсотиите на службите и сексуалните подвизи на големците. Спомняйки си случая с бруталното изхвърляне на столичния кореспондент Цанев, си задавам въпроса кое от днешните варненски пера би се осмелило по своя инициатива да даде гласност на нещо подобно. Сещам се само за едно име. Уви. Дано да не съм прав.