ИСТИНИТЕ НА ДУШЕВНИЯ ТРУС
4 март, 1977-ма, 21 часà вечерта. По телевизията (българската национална – друга тогава нямаше с изключение на петък, когато пък нея, националната, я нямаше) върви някакъв полски филм. Голямата ми дъщеря вече спи в кухнята. Бременната ми жена се е излегнала на дивана срещу телевизора. В паузите, когато звукът от апарата стихва, отвън долита грак на чайки. Не ни прави впечатление. Чайките са си гласовити птици, затова и някои варненци ги наричат презрително гарги. Чак след ден – два, поуспокоени от сътресението, разбираме, че граченето е било особено силно; според свидетели над Аспаруховия мост цяло ято се е мятало и крещяло като побъркано. Предусещали са бунта на Вранча. За нас той е изненада – като всяко неприятно събитие; – започва с друсането на дивана, превръщането на полилея в енергично махало и потръпването на целия панелен блок. Какво ти потръпване, тресе се като болен от малария. От фугите се сипе мазилка. В такива моменти човек не разсъждава, всичко се върши инстинктивно. Хукваме навън. Грабвам спящата осемгодишна госпожица заедно със завивката и се смъквам след жена си по стълбището. Над нас от четвъртия етаж съседката крещи на мъжа си: „Ами майка ти, бре?! На кого я оставяш?”. Не ми е приятно да го пиша, но истината е такава: в отговор съседът изпсува родителката си на майка. Чак когато вече сме се озовали на улицата, по средата на платното, разбирам какво го е възпрепятствало да се погрижи за нея. Той носи цял аквариум. Аквариумът с любимите му златни рибки. Те, явно, са по-скъпи за него. Ако не бе земетресението, така и нямаше да знам, че апартамента над нас обитава и трети възрастен – старицата била полупарализирана, поради което и не сме я зървали навън. В такива моменти, не ще и дума, човек брани и спасява най-скъпото на сърцето си. Моят приятел Желязко, работник в девненския циментов завод, също не знаел, че нея вечер в съседите му имало две патици. Донесъл ги от село бай Йордан за някакъв предстоящ семеен празник, а тъкмо нея вечер младите били на кино и старият трябвало да наглежда двегодишното си внуче. В девет часа той седял на балкона и си пушел цигарата в компанията на двете птици, отгледани и угоени от самия него. Когато блокът се затресъл, бай Йордан успял да хване само едната патица и хукнал навън. За внучето забравил. Държал за шията птицата и толкова силно я стискал, че когато се озовал вън и си поел дъх, забелязал, че тя не мърда. Неволно я бил удушил. Желязко го наблюдавал как се опитва да я съживи: подръпвал ѝ шията и ѝ повдигал главата над асфалта, като повтарял „Па-па-па...”. Наблюдавали го и другите съседи, разбира се. И оттогава му останал прякорът Йордан Юрдека. Девет–десет години по-късно (седми декември 1986-та) трус удари и Стражица. Чичо ми Иван лежал болен в лятната кухня и слушал радио София. Черната бакелитова кутия на радиоточката била на поставка над главата му. Трусът я свалил и тя тупнала на челото му. Чичо ми загубил съзнание. Когато се освестил, видял синьо небе и снежинки да падат връз него и по злощастната радиоточка. Трусът бил разцепил покрива (кухнята нямаше таван). Бре, че това ли е раят, помислил си разочаровано чичо Иван. То било досущ като на земята. Човекът бил убеден, че е умрял от удара и се е възнесъл в райските селения. Забелязали ли сте, че всички вярващи, че и невярващите, стане ли дума за отвъдното, са убедени, че мястото им е там. Независимо от стореното и нестореното, от греховете им земни. Ако се съди по самопреценката, то човечеството се състои единствено от праведници. Ако, разбира се и атеистите могат да бъдат причислявани към тази категория. От богословска гледна точка това е невъзможно, но сега се сещам за едно изключение. Емил Манов. Един от малкото хора, които познавах през живота си, за които съм абсолютно убеден, че са неспособни да свършат съзнателно зло някому. Над вярата и над Църквата той се надсмиваше – обикновено, – но уважаваше самите вярващи. Разказвал ми е къде и при какви обстоятелства го е заварило земетресението във Вранча през 1977-ма. Бил в Хасково, в новия хотел на центъра на града. На последния 17-ти етаж. В банята. Инстинктивно изскочил от там – люлеенето на високото ще да е било твърде силно, - но стигнал само до вратата на хотелската стая. Помислил си: докато се смъкне долу, каквото ще да става, ще стане. А и е неприлично и смешно дибидюс гол да лъснеш пред хората. Върнал се в банята – да се доизкъпе.