„СРЕСАЛ” БЕЛИЯ СТИХ
Знаете ли какво е метранпаж? Грамотните хора от моето поколение сигурно се подсмихват, но младите едва ли са чували думата. Дори българското ѝ съответствие – словослагател. Отмираща професия. „Убиецът” ѝ е компютърът. Сега техническата леснота, с която се подготвя един текст за печат, не само пести време, но и открива неподозирани от никого преди 3-4 десетилетия възможности. Например тази работа да я свърши редакторът или дори самият собственик на малкото издателство, който си спестява една щатна бройка. Който и да работи с текста, няма право да променя съдържанието без знанието и съгласието на автора. Но едно е редакторският произвол, явление и нашенско и банално до втръсване, друго е посегателството върху стихотворението на Кольо Севов в девненския вестник „Девненски възход”, отпечатано на четвърта страница най-отгоре. То е просто „пренаредено”, без накърняване на смисъла. Авторът, разбира се, е бесен. Възмутен е до дъното на душата си. Творението му е преоформено в класически стих – ритмични четиристишия, че и с рими! Оригиналният текст е в така наречения свободен или бял стих. В Девня Кольо изцяло се отдаде на белия стих. Отминало е времето на „Лунната соната”, по чийто текст и песен създадоха. Песен, която и днес звучи с гласа на Лили Иванова. Острият завой във формата се дължи на убеждението на поета, че „разчупеността” на белия стих пò подхожда на „задъханото строително ежедневие”. Да, но метранпажът в печатницата e бил явнона друго мнение – такова е поне обяснението – и решил да го преработи и направи „като хората”. Чист произвол, разбира се, ала като сравнявам двата текста – белия и класическите куплети – защо да си кривя душата, роденото от произвола ми се струва къде-къде по-сполучливо. По-поетично. Дали пък, питам се, наистина грешникът е метранпаж. Дали преоформянето не е станало в самата редакция на девенския вестник? Там работят грамотни хора. И поети. В малка Девня покрай големите строителни обекти през соцепохата имаше доста поети: обикновени работници, редактори, дори счетоводител – Фикри Шукриев. В различно време през редакцията на „Девненски възход” преминаха Турхан Расиев, Иван Ставрев, Атанас Коев (1947-1998). В радиоуредбата работеше добруджанецът Сашо Серафимов. Всички те наистина бяха и са (някои все още живи) привърженици на класическия стих. И, като пренебрегнем някои изключения, не туряха в услуга на пропагандата поетическата си муза да възхваляват партийната мъдрост и строителните постижения. В Девня те просто си вадеха хляба. Със Севов нещата не стояха точно така. За него Девня изигра ролята на трамплин. Няколко години той беше нещо като щатен поет там и трябваше да гази калта и рее поглед към високите скелета и в „служебен” и в буквален смисъл. Но Кольо е изключение. Сега, след толкова изминали години, се питам а какво им е дала Девня на тях, на поетите, все млади – тогава – и кадърни момчета? Разбира се, този врящ котел, „долина на голямата химия”, им гарантираше солидна житейска закалка. Но не безвъзмездно. Девня подкопаваше здравето им, съкращаваше живота им. Както и на останалите работници там, разбира се. Фикри Шукриев (1942-1983) се самоуби. Според всеобщото мнение – заради насилствената промяна на името му. Най-близък бях с Христо Германов (1941-2007). Сближи ни една обща привичка – разходката в Морската градина. Имахме сходни възгледи за литературата и двамата не обичахме гръмките самоизяви, на всичко отгоре бяхме и почти на еднаква възраст, „деляха” ни 4-5 месеца. За нас, българите, това, не знам защо, не е маловажен фактор. Така се и обръщахме един към друг – с „наборе”. Христо работеше в Девня като фрезист до самото си пенсиониране. Още преди да се оттегли на „заслужен отдих”, без да се оплаква, той живееше с предусещането, че не му остава много. Здравето му беше силно разклатено. И неизбежно „наборът” си отиде като млад пенсионер. В последните си години Христо се увлече по живописта. Най-добрият му приятел Куньо Китанов (също блеснал в Девня, като художник!) му стана учител и „наборът” все по-рядко идваше в Морската градина и все по-често засядаше в ателието на Китанов в квартал Владиславово. Рисуваше. Старателно и упорито. Имах негова малка работа с маслени бои, която, както и останалите му художнически изпълнения не харесвах така както стиховете му. Но за моя голяма изненада ми я откраднаха! И то точно в годината, когато авторът ѝ ни напусна. А Кольо Севов (1933-1991) дори не доживя до житейската си есен. Не знам има ли пръст Девня в ранната му кончина. Сигурен съм в едно. Животът ни „рисува” по различен начин, но някои неща от него – хлорът, мръсният въздух, глупавите и безсъдържателни лозунги, макар и понякога „облечени” в рими или „разчупени” от белия стих – действат на всички ни еднопосочно.
КОЖЕНО ЯКЕ - АРГУМЕНТ В ТЕОРЕТИЧЕН СПОР
Във варненското писателско кафене на улица Крали Марко 11 в средата на 70-те години наистина идваха пишещи хора и освен клюките и одумките, понякога се захващаха разпалени теоретични спорове.Запомнил съм един такъв словесен дуел между безспорния тогава лидер сред тукашните литератори Кольо Севов и по-младия и все още почти никому неизвестен Ангел Шишков. Той беше дошъл със свой приятел. А приятелят му бе облечен в кожено яке, рядкост тогава. Спореха дали историческият процес е управляем. Ангел, ортодоксален марксист по убеждения, кой знае защо не срещаше сериозен отпор от опонента си. Дотогава не бях виждал Севов толкова внимателен и предпазлив в подхода и доводите си. По характер той беше категоричен, решителен в оценките и мненията си, вариациите и светлосенките не бяха по вкуса му. Оказа се – както сетне се разбра, - че Кольо бил смутен от черното кожено яке на непознатия за нас приятел на опонента си. Предположил, че е човек на службите. Те наистина по него време носеха кожени облекла, а и кафенето беше, така да се каже, под постоянно наблюдение – в него винаги имаше ухо на милиционерите. Ангел се държеше като наперено петле, той обичаше (вечна му памет) да спори, а имаше тогава и друга причина да е с повишено настроение – току що беше излязла от печат първата му книга, романът „Плажът на чужденците”. След като словесният дуел приключи от съседната маса се обади поетът Михаил Михайловски: „Издал книжле – навирил пишле!”.