МЛАДИ ТАЛАНТИ ИЛИ ГРИМАСИТЕ НА СУЕТАТА
1976 година. С Турхан Расиев представяме варненци на националната среща на младите литературни творци (дано да не бъркам точното название на мероприятието). Няколко дни слушаме и гледаме наистина младите (ние двамата сме вече на „тавана” с по 35 лазарника зад гърба) и знаменитостите, някои от които вече ги брояха за живи класици. От трибунката в салончето на БИАД слушаме дори спомени на Елисавета Багряна. Възрастната поетеса ни почете, за да ни разкаже с какъв труд е издала първата си книжка и как после с пълна торбичка обикаляла страната да я продава. Подтекстът е ясен, всъщност накрая тя го казва: сега, при социализма, е къде–къде по-лесно да издадеш и да се изявиш на литературната нива. След почти 40 години от това събитие с чиста съвест признавам: така беше. С малки изключения кадърното, стойностното „пробиваше”, пред графоманите имаше сигурна бариера, нямаше го това наводнение, този днешен истински потоп от бездарни писания и псевдомодернистични словоблудства. Запомнил съм и изказването на младия Левчев. Интересен ми беше, защото тогава триадата на Владковците (другите двама с фамилии Живков и Зарев) сред народа бе заменила стария израз „живее си като Симеончо”. Младият Левчев за разлика от баща си и за моя изненада не изрича от трибуната нищо засукано, изкаканизва си словото като партиен секретар. Стоя прав отстрани, виждам как, заобикаляйки колоната, която в този момент го закрива от участниците в срещата, Владко прави пренебрежителна гримаса към салона и се изплезва. Някои от писателските знаменитости – Илия Волен, Павел Вежинов... – се появяват сред нас чак последния ден, на приема в резиденция Бояна. А там – салтанат и великолепие. Появата на Тодор Живков предизвестяват фанфари. След него подтичват нагоре по стълбите членовете на Политбюро – най-смешен е Огнян Дойнов, комуто бягането явно поради ниския ръст е трудно. След като се опъват в равна редичка зад Първия, циркът започва. Служа си с това сравнение, защото сам Живков в типичния си стил (имаше добро чувство за хумор) се обявява за циркаджия, като обяснява колко различни гости посреща и какви тънкости на протокола трябва да спазва. Речта му разбира се, започва с приветствие към младите таланти на България. Личи, личи му какво удоволствие изпитва да провъзгласява колко ни е благодарен, че сме се отзовали на поканата му и каква голяма чест за него е да бъде сред нас. Естествено, всичко това - за честта - се разбира в напълно обратен смисъл. След няколко несвързани лакардии следват и общи приказки за литературата, за соцриализЪма, за класово-партийния подход. Не казва нищо особено, нищо ново, та оттам и огромната ми изненада, когато след няколко дни по първите страници на вестниците се появява дълга реч, обявена за програмна, за нова дума на партийната политика в областта на литературата. Не помня точното заглавие, но помня че бях шокиран и от наличието в него на понятието „гръбнак”. В действителност Живков не беше се докоснал до медицинската терминология. (Вероятно му е била неприятна – той вече страдаше от упорит маясъл, имал си е и други болежки.) Но превръщането на кратичкото шегаджийско слово в програмна реч тепърва предстои, а сега щедрият домакин ни кани на натежалите от деликатеси и напитки маси. Следя с поглед реакцията на писателските знаменитости, чиито имена винаги са ме респектирали и като виждам с каква стръв, като си пробиват с лакти път към масите и със светнали очи се нахвърлят на храната, ми става обидно. Преставам да ги наблюдавам, съсредоточавам се върху фигурата на Живков, който подобно на американски кандидат за президент, обикаля масите и се ръкува с всички наред. Ние с Турхан, разбира се, също си похапваме. За пръв път в живота си опитвам коняк „Евксиняк”. (Комай ще си остане и последен.) От софрата да се откажеш е глупаво, но когато домакинът в обхода си около масите ни наближава, вдигам чинийката си и правя обиколен маньовър – озовавам се сред онези, които вече са имали честта да стиснат височайшата десница. Не се ръкувам с Живков. Не изпитвам неприязън към него, дори си мисля, че така му спестявам едно усилие, чел бях някъде, че кандидат-президентите в САЩ след подобни упражнения със стотици почитатели оставали с подпухнали длани или дори контузени. Точно в този момент забелязвам, че „благодеянието” ми е елиминирано. Някакъв непознат на мене младок прави обратен на моя маньовър и след като го е сторил вече, повторно се ръкува с Живков. Пишейки тези редове сега осъзнавам, че постъпката му е имала повече смисъл от моя маньовър. Така и не разбрах кой е, откъде е. Мнозина от участниците в националната среща останаха непознати имена за широката общественост, а и за критиците. Друга беше, разбира се, съдбата на онези, които успяха да се вредят и се снимат на възпоменателното кадро до Живков. Поетесата Калина Ковачева, колежка по редакция в „Народна младеж”, не ме изненада, когато устремно изтича към Първия при обявяването на предстоящото фото–увековечаване. Тя е импулсивна, спонтанна личност. Вече имах случай да се убедя в това, когато веднъж с нея слизахме по стълбището на хотел „Орбита” във Варна и колежката ми се стрелна надолу и пред рецепцията прегърна непознат млад мъж. Беше го сбъркала поради късогледството си с наш колега, който имаше същата разкошна черна брада. В Бояна тя не сгреши. На появилата се във всички български издания фотография Ковачева се усмихва щастливо до самия Живков. Сетне разправяха, че при подбора на кандидатите и приемането им в писателския съюз се ориентирали по въпросната снимка. Съдбата на Калинка го потвърждава – тя бе приета в СБП с първата група млади надежди след националната среща.