ПРЕКВАЛИФИКАЦИЯ НА 70
След години отново съм във Велико Търново и отново звъня на външната врата на къщата на улица Димитър Благоев 52 (днес Стефан Стамболов). Двукатното жилище, което на времето вуйчо ми Лазар струпа с помощта на родителите си, продали имота си в Стражица, всъщност е къщичка. Притисната от двете страни от съседните на ската, каквито са и повечето други домове на старата ни престолнина. Долният етаж е от една стая, коридорче и нещо средно между килер и мазе, „вгризано” в каменната твърдина. Тъкмо тук ме кани домакинът да опитам домашвото му вино. Както винаги широко усмихнат, ведър, добродушен, вечен оптимист. Сядаме на трикраките столчета, вуйчо ми завърта канелката и ведно със сладостното шуртене на пенливата червена течност от горния етаж долита високият тъничък глас на вуйна ми Цонка: „Лазаре, пийте по чаша, че повече не е полезно!”. „Добре, Цонке! – подвиква вуйчо и като ми смигва добавя по-тихо: - С жената трябва винаги да се съгласяваш, а да го правиш така, както смяташ за добре”. Вуйна Цонка е гласовита и чевръста, обича да наставлява и обяснява видимите неща. От нея например знам, че динята е воднист плод, а със слънчогледови семки не можеш да се нахраниш – все едно с игла кладенец да копаеш. Но истинското ѝ достойнството е в умението да извърти на бърза ръка невероятно вкусна баница или някакъв неземен сладкиш. Прякорът ѝ е Хлебарката и ми е обидно, че я наричат така, защото мнозина не знаят, че то идва от работата ѝ – тя продава хляб. А мъжът ѝ, вуйчо ми Лазар, е рядко пиле за нашите български нрави – няма прякор! И е тих човек. Всичко върши някак си безшумно, незабележимо за околните. Кога вдигна къща, кога пропи алкохол (до 50-годишна възраст не бе близвал ни вино, ни ракия!), кога от важен началник се превърна в земеделец – да му се не начудиш. Не го помня никога сърдит или ядосан, не съм го чувал да вика, не дай боже пък да се кара с някого. Изключено. Никога не съм го виждал унил. Едно единствено изключение пази моята памет: момента, когато узна, че не го признават за активен борец против фашизма и капитализма. Беше окумен, но макар и горчива, усмивката не слизаше от лицето му. Въпреки че цялата му кариера бе бавно и неотклонно свличане надолу. Когато бях гимназист, той командваше цялата търговия в окръга. Сетне стана шеф на градската и т. н. Пенсионира се като управител на ученически стол. За всеки друг това е падение, би му докарало високо кръвно, би му скъсило живота. Вуйчо ми Лазар без никакво лицемерие казваше при поредното му сриване надолу в йерархията, че трябва да дава път на младите и ỳчените, а той е с незавършено средно. С удивителна самонасмешка забелязваше, че са виновни краката му, тъй като в ученическите си години бягал от наказание, а брат му, който ядал редовно бой от баща им – дядо ми Лазар – се изучил. Родителят го налагал по главата с дръжката на теслата. Вярно е, че другият ми вуйчо Петко има четири висши образования, но едва ли причината е в отеческата тесла. Брат му Лазар след като получи по постановление № 54 парче камениста земя край града насади лозе и оттогава се появи и тази бъчонка, пред която ритуално пийваме сега. Но вуйчо ми Лазар не е само земеделец. След пенсионирането си на 60 буквално на следващия ден той тръгна с някаква бригада дюлгери по „частпрома”. Изпракса се в зидарлъка, мазачеството, бояджийството, а сега мимоходом ми споменава, че учи тънкостите на нов занаят - градежа на камини. А е вече на 70. Знам, че не го прави за пари, той няма дори влог в ДСК. Просто за него да се трудиш е естественото състояние на човека. (За мене естественото състояние на човека е безделието, но не мога да не уважавам неговото верую.) След време ще науча и колко камини е направил сам (вече съм забравил бройката), а работѝ вуйчо ми Лазар почти до последния си ден. Отиде си тихо и кротко, както и живя. Братовчед ми Веселин ми разказа сетне как в деня на неговата смърт писали с жена си писмо до вуйчо Лазар. Писали – така излизало – на покойник. Сега, почти две десетилетия след смъртта му си мисля дали хората, които имат неговите камини, си го спомнят. Наследниците им със сигурност няма да го знаят. Но камините ще си останат – те имат по-дълъг живот.