Литературен блог на Тошо Лижев

НЕПОСТОЯНСТВОТО НА ИМЕНАТА

Късно вечерта минавам край градския комитет на комсомола и виждам, че стаята на първия секретар свети. Качвам се при Пею Богданов, тогавашното началство. Заварвам го да преписва на пишещата машинка на комитета новелата си „Вахта-04”. Богданов е възпитаник на ВНВМУ²², специалност механик, плавал е с корабите на търговския ни флот и е обладан от амбицията да покаже една правдива картина на моряшкия живот. Според него писателите ни невярно и некомпетентного рисуват в творбите си. Разговорът ни неволно се завърта около честата смяна на названията, на патроните (така се наричаха имената на пионерски и комсомолски организации, на комсомолски дружества, младежки бригади и пр., които разбира се бяха или на партизани или на революционери или на партийни лидери). Това – покрай завчерашния пленум по въпроса за ритуалите. (Ритуалите бяха много–много важно нещо за системата, може би по-важно отколкото за Църквата.) В доклада си Пею беше изнесъл случай за комсомолска организация в града, която за кратък период три пъти(!) си е сменяла името и знамето. Рядък случай? Куриоз? Пею клати глава – там е работата, че не е изключение. Не го казва направо, той не обича категоричните констатации, но е ясно – става дума за масово явление. Колко струва тогава едно име и едно знаме, щом само за няколко месеца се забравя? Финансистите наричат това явление инфлация. Обезценяване. Промените ги правят не само поради къса памет и немара, а и съвсем съзнателно от идеологически, политически и понякога от дявол знае какви съображения. Завчера водих нашия фоторепортер Тодор Петков в един от новите варненски квартали да снима младежката бригада на Байо Баев. На отиване минахме по улица Жолио Кюри, върнахме се по улица Васил Левски. Същата – табелката бе сменена. Общинският народен съвет гласува (разбира се, единодушно) решение за промяната на десетки названия на местности, улици, плажове, квартали. Не го казват направо, но явно главната цел е да „прогони” тюркоезичното и с арабски корен наследство в имената от времето на османското владичество. Заменят ги с произволно избрани названия, несвързани с мястото, историята и пр. Гладички и сладички, както се изразява един мой колега от редакцията. Новозастроеният квартал Рупи (довчерашна вилна зона на Варна) е преименуван на Чайка. В телефонния указател на града наброявам 9 вече съществуващи „чайки”: курортен комплекс, картонажна фабрика, кооперация, хотел, две сладкарници... Хрумва ми да напиша едно антрефиле със заглавие „Непостоянството на имената”. Не помня изпълних ли си намерението, но съм записал разговора си с другаря Колиманов, който в общината отговаря по тези въпроси и е готвил предложението за „покръстването”. А и помня учудения му поглед иззад високодиоптровите очила – той откровено е озадачен, необясним му е интересът ми към въпроса, който според него е кристално ясен. Питам го и за Рупи. Защо? Много просто, не е българско, заявява той. Идва ред на мене да се удивлявам – как така, това си е чисто нашенска дума, означава „дупка”. По памет изреждам три топографски названия в страната с такъв корен. Питам другаря Колиманов каква специалност има. Стряскащ отговор – бил филолог! Е, мисля си, докато говорим за имената с Богданов, поне той ще си „легне” на мястото. Изпитвам вътрешна увереност, че Пею ще зареже организационната работа и ще се посвети на художественото слово. Как иначе – щом по самото негово признание пише новелите си дори по време на разните скучни заседания, давайки вид, че си води бележки. Наистина след време той издаде книжка. Мъничкият сборник с моряшки разкази „До брега е близо” му отвори друг път – към кабинета на щатния партиен секретар в националната телевизия. Щом замина за София, прекъснахме всякаква връзка и повече не го видях. Беше поредният случай на погрешно мое предвиждане. А дали е загубила литературата? Или пък е спечелила телевизията? Не знам. В онези години дори не си задавах такива въпроси и може би са били безпредметни.

приписка: След споменатото заглавие Пею Богданов е издал и други книги, към които не съм проявявал интерес. Нещата бяха, поне за мене, ясни. Партийният секретар на националната телевизия, разбира се, е много по-талантлив от дребната комсомолска номенклатура²³. Това – по принцип, – за обяснение на Пеювата плодовитост, изразяваща се в над дузина заглавия. А от дарслово той не беше лишен. Прочее, защо пиша в минало време? Ами с неговото име е свързан рядък куриоз. Преди петнадесетина години на улицата срещнах една от неговите бивши инструкторки в комитета, която с траурен тон ми съобщи, че Богданов е починал. Изглеждаше много разстроена – Пею бе от малкото комсомолски началници, радващи се на доверието и обичта на подчинените си. Тъй като отдавна водя затворен живот, живеех с убеждението, че той е покойник. Интернет ме накара да си задам глупавия въпрос мъртвец може ли да издава нови заглавия. Последното е „Нептунови номинации”. Заинтересувах се и се оказа, че Пею Богданов бил жив и здрав. А иначе всички ние сме си номинирани за онази с косата, но не знаем срока. И по-добре.

СМЕШЕН ПЛАЧ

Плачете за Париж, бе възкликнал на времето един голям българин, разкривайки убийствената си ирония с едно нелицеприятно определение на френската столица. Сега вече втора седмица радио, телевизии, вестници ни занимават с поредния трагичен инцидент там С хиляди подробности, с недотам професионална емоционална пристрастност. Ако беше само, както се изразяват медийните спецове, преекспониране, иди дойди. Но всичко се поднася толкова едностранчиво, толкова сълзливо – до втръсване. Комай единствено Тома Томов в интервюто си по Нова телевизия направи обективен анализ и на случващото се и на причините.

А иначе всичко се свежда до това – плачèте за Париж! Добре бе, джанъм, готов съм да повярвам на искреността на скръбните ви физиономии. Трагедия си е. Но защо забравяте, че Франция е във война и то на хиляди километри на изток, където не ѝ е работа да се бърка? Защо премълчавате факта, който ви припомни Томата, че днешната каша първо Франция я забърка, като разпарчальоса слел Първата световна война подарената ѝ на тепсия Сирия? Франция сега сърба собствената си попара. И какво друго може да очаква, след като нейните самолети сипят бомби и ракети над сирийската земя?

Защо не плачете за жертвите на тези бомби и ракети?

Защо не плачете за двойно повечето жертви от сваления дни преди това руски самолет?

Защо не леете сълзи за умиращите от глад дечица в десетки страни по майката Земя? Според статистиката на ООН числото е 16 000. Всеки божи ден.

Схващате ли разликата?

,РОДИ СЕ "БЕЗСМЪРТНАТА МИКИ", СБОРНИК ОТ 8 МАЛКИ ФАНТАСТИЧНИ РОМАНА, 352 стр., издателство БЪЛГАРИ, 2016 г.

НА БАНЯ В „ГЪБАТА” ИЛИ КАК НАРОДНАТА ВЛАСТ Е

ПРОСПАЛА ЕДИН ПЕДЕРАСТ

Срещу редицата курни се мъдри солиден едрошрифтен надпис ДАВАНЕТО И ПОЛУЧАВАНЕТО НА БАКШИШ Е УНИЖЕНИЕ ЗА СОЛИАЛИСТИЧЕСКАТА ЛИЧНОСТ. Чета го за не знам кой път, докато като останалите голи мъже греба с таса и се плискам да отмия сапунената пяна. Ходенето веднъж в седмицата на обществена баня освен наложителна необходимост си е и цял ритуал и част от този ритуал за мене е четенето на въпросната мъдрост (или лозунг – както щете го приемайте). Разсъждавам върху смисъла му. Знам, че останалите мъже отдавна не му обръщат внимание, не го забелязват дори. Без съмнение той е адресиран преди всичко към теляците. Спазват ли те тази норма на социалистическия морал, бакшишът е обречен. Поне тук. Но теляците, двама от които сега се размотават без работа сред облаците пàра, явно го приемат като някаква безсмислена декорация. Не ми се вярва партията ръководителка да разчита на подобно средство за изкореняване на „наследството от миналото”. Лозунгът играе ролята на смокинов лист, който прикрива желанието на властниците да поставят „социалистическата личност” под пълен свой контрол. Партията дава, партията взема, никаква самодейност и своеволия – току виж теляците станалати богаташи! (Доколкото си спомням обичайният бакшиш за изтриване на кирта от гърба беше левче. А имаше през соцепохата и такъв плакат–лозунг: КАПКА ПО КАПКА – ВИР, ВИР ПО ВИР – ЯЗОВИР. Мъдра беше партията вседържателка!) А дали – питам се мислено – тези двамата, които лениво се озъртат за поредния клиент, очаквайки поредния бакшиш, могат да четат? Наясно ли са със смисъла? Сетне ми хрумва друго – какво би ми отвърнал другарят теляк, ако го попитам смята ли се за социалистическа личност. Едва се сдържам да не прихна, мъжът от другата страна на курната ще ме вземе за смахнат. Ех, и в банята човек понякога трябва задължително да е сериозен, няма как. А поводи за смях – колкото щеш. Преди да преразкажа най-забележителната история от банското ежедневие тук нека вметна и един въпрос, който ме занимаваше още от първото ми идване в модерната „социалистическа придобивка” до варненската Доктор-Шишкова градинка, баня Гъбата. Строена през 50-те години, когато за простолюдието бойлерът още беше екзотика, с оригинална архитектура, за варненци тя се превърна в забележителност³⁰. Кръстиха я Гъбата заради формата ѝ. От птичи поглед тя прилича на цирков купол. Във Варна имаше и турска баня и гръцка баня, за други обществени сега не се сещам. А след идването си в града, естествено се къпя тук и при един от първите прочити на въпросния лозунг се попитах защо ли партийните шефове не направят Гъбата образцова баня. Колко му е – малко по-височки заплати на персонала, строг контрол и никакви бакшиши! Но дали ще се намерят тогава кандидати да се цанят за теляци, дори за двойна от сегашната мизерна заплата? Едва ли. Подозирам, че такова нещо – образцовост - няма нивга да се случи по простата причина, че партайгеносените придават на лозунгите и плакатните заклинания същия декоративен смисъл на нещо като задължителни кьорфишеци. Че е така ще го осъзная малко по-късно през годините. Бавно и полека - както трудно свикнах с даването на бакшиш. Защото наистина смятах, че унижавам с този жест получателя му. И не бях само аз в онова време на още незрелия социализъм. Мнозина други, включително идващите да се банят в Гъбата, се притесняваха да предлагат парички извън регламентацията и се лишаваха така от желана допълнителна услуга или просто от съвестно свършена услуга. Такъв ще да е бил и бай Стоян, рабфаковец³¹изпраксал се за инженер, селско чедо попаднало в града и взело диплом благодарение на преврата през 44-та. Та тази - стъписването пред бакшиша - ще да е причината този добродушен, дълбоко вярващ в комунистическите идеали човечец да се съгласи на предложението на мъжа от другата страна на курната да си изтрият взаимно гърбовете. Бил поласкан от демонстрираното уважение - инженер насреща! – и пръв с охота старателно свалил мърсотията от гърба на новия си познат. Сетне сам се предал в ръцете му. Затъркал го въпросният мъж от раменете надолу, пак нагоре и сетне надолу и все по-надолу. Дланите му нежно се плъзнали по закръглените задни части на пухкавия рабфаковец, сетне бай Стоян усетил нещо, което го накарало да подскочи като ужилен и да се провикне укорно: „Как може така бе, другарю?! Двайсет години народна власт и да има още педераст?!”…

ЗЛАТО И ПИРИНЧ

Октомври 1972 година. Събужда ме рязко почукване по прозореца. (Наемах стаичка на партера на улица Братя Миладинови 39). Светвам нощната лампа – 4 часà е. Обръщам се на другата си страна и се унасям в предутринния, най-сладък сън. Сетне сепнато скачам от леглото втрещен – насреща ми е седнал Здравко Добрев, с когото имах бегло познанство от Университета, а по него време той вече работеше в Държавна сигурност. Чудя се как е влязъл, иде ми да го наругая за взломното посещение по никое време, но той не ме оставя да си отворя устата. Чете ми конско: как можело да пиша такива работи във вестника и то да посочвам точното място. Предния ден в „Народна младеж” бе излязла дописката ми за откриването на варненското златно съкровище. Не ми стига яда, че я бяха сбутали на втора страница (на първа вървяха трудовите рекорди, съобщенията за комсомолските дунанми, Живков, Политбюро...), ами и упреци сега – защо, питам, в какво съм сбъркал. Вътрешно негодувам – вместо да ме поздравят, че пръв съм съобщил на света за откритието, съм обявен за грешник. Там може да има още злато, кима Здравко, ако циганите се разровят, какво ще стане, районът не се охранява. Ами охранявайте го, това си е ваша работа, казвам с досада, моята работа е да съобщавам новини. Добрев, разбира се, е пратен от началството да ми се поскара и да ме стресне. Изпълнил задължението си, той напуска квартирата ми, но мене вече сън не ме хваща. Спомням си как завчера, свирукайки си безгрижно (и разбира се, фалшиво) крачех по улица Шейново и пред Археологическия музей срещам един от щатните мууредници в компанията на Анчо Калоянов. Младият тогава белетрист работеше при знаменития Димитър Златарски³²в дългополския музей. Носеше под мишка някакъв пакет, увит във вестник. Като ми заяви, че съм голям късметлия, ме покани в директорския кабинет. Там, на сукното на почистената от всякакви предмети маса Анчо разви вестника. Показа се стара кутия за обуща, от която той едно по едно заизважда: гривни, копчета, апликации, стилизирани фигурки на бик – всичко това, както се казва, от чисто злато 24 карата. Общо тегло към кило и половина. Както се установи по-късно възрастта надхвръля 6, а може би и 7 хиляди години – най-старото обработено злато в света! За съкровището е писано много, през годините то обиколи света. Ще си позволя да припомня обстоятелствата около откриването му, тъй като се изписаха всякакви неточности и небивалици. Предния месец, през септември, работникът Райчо Маринов с багера си прави изкоп за някакъв кабел южно от тогавашния консервен комбинат „Янко Костов”, над северния бряг на Варненското езеро. От кабинката забелязва най-напред как нещо бялнало (човешки кости, както сам установил), а сетне и жлътнало. Поровил из копнатата пръст, извадил металните предмети и ги занесъл в родното си село Аспарухово, където тогава живеел. На 22 години човек трудно може да прецени какъв е материалът, доверил се на баба си, жена с опит, която отсякла: „Пиринч е!”. В стара кутия от обуща тя бутнала находката под леглото си. Мълвата донесла до Дългопол вестта за „пиринчените” украшения. Златарски и Калоянов решили да отидат до Аспарухово. Когато бабата извадила кутията изпод леглото и вдигнала капака, двамата едновременно възкликнали: „Аурум!”. Но на старицата казали друго: сигурно е пиринч, но трябва да се провери и тя с охота им връчила кутията. В печата, а и днес в разни сайтове може да прочетете, че Райчо сам бил потърсил Златарски, според други дори занесъл откритието си в дългополския музей. Истината е, че в семейството след ден–два забравили за кутията, тъй като смятали съдържанието ѝ за малоценно. Ако бабата бе припознала благородния метал, нищо чудно събитията да бяха взели друг обрат. Щеше ли тогава археологът Иван Иванов (лека му пръст) да разкопава цели 15 години древния некропол – около 300 гроба! – и да вади от земята артефакт след артефакт? Щеше ли да стане – рано или късно – национално и световно достояние цялото това съкровище, което днес е във варненския музей или пътува из странство за поредната изложба? Да не забравяме, че свидетели на намирането при копаенето на канала не е имало. А багеристът Райчо е бил истински късметлия – попада първица на един от най-„богатите” гробове, съдържащ почти една четвърт от общо откритото – 6 килограма – за три петилетки злато. Всъщност наистина ли е цяло, наистина ли всичко е достояние на света? Преди двадесетина години журналистката Веселина Томова твърдеше, че при изнасянето в чужбина и връщането от поредната изложба на артефактите част от тях са „изчезнали”. Дори, доколкото си спомням, публикува документи (описите), доказващи очевадна разлика. По едно време, още през соцепохата, мълвата твърдеше, че едно от древните украшения виси на врата на дама от местната партийна номенклатура, а в сбирката го замества копие. За съжаление както и в други случаи (най-известният е с панагюрското златно съкровище) варненската находка също е обвита в мъглата на слухове и неизвестности. Години след описания епизод с появата на кутията за обуща в музея Анчо Калоянов, вече преподавател във Великотърновския университет, издаде книга, в която го е описал. Споменава и моето име с иронично-пренебрежителен тон, представяйки ме като един тичащ след събитията, жаден за сензации репортер. Простих му в себе си и тона и неистината. Знам, мнозина ме възприемаха по този начин, защото повечето колеги се държаха така. Моя милост – не. Не съм тичал подир събитията, предпочитах те да ме „намират” и имах късмет в това отношение. Дори изпитвах чувство близко до отврата към дунанмите по официалните празници. След първия ми сблъсък с ДС, когато на 9 септември 1970 г. ми изхвърлиха багажа от квартирата (споменах вече този случай) се зарекох да не стъпя на манифестация, било то деветосептемврийска, било първомайска, каквато и да е. И си удържах на обета. Задължението си да пращам информация за празничното шествие изпълнявах като слушах репортажа на радио Варна и...повтарях грешките на колегите. В суматохата на перченето и празничната възбуда никой не ги забелязваше. Както и отсъствието ми от групичката пременени вестникари с бележници в ръце под трибуната.

ОСТАВИЛ ДИРЯ ВЪЗПЯТА АНОНИМНО

Кметът на Варна Станой Йонев напусна града. Издигнаха го. На най-високото място – ЦК на БКП. Стана там някакъв заместник-завеждащ отдел. Остави зад себе си едно шеговито четиристишие по негов адрес. Анонимно.

Бяло спретнато площадче

по средата със клозет.

Тука Йонев за едно мандатче

блесна като кмет.

Навява спомен за едно детско стихотворение на Ран Босилек. Шеговито пародиране. А става дума за нещо реално - площадчето зад хотел „Мусала”, където на времето се срещаха катадневно запалянковците да обсъждат разпалено мачовете, играчите, треньорите, съдиите. Обикновено вечер там се събираха най-много мъже, част от които оставаха до късна доба да се дърлят до прегракване и поради липсата на отходно място понякога използваха за тази цел съседните входове. Тази изглежда бе причината варненският кмет Йонев, инженер по професия, да прокара и осъществи през мандата си идеята за обществен клозет на това място, в самия център на града. Дребна подробност? Да, но все пак варненци има с какво да го помнят. Какво остави след себе си след години „първият демократично избран” кмет лаладжията Христо Кирчев? Невиждана мърсотия – „хубава Варна”, както се пееше в една песен, заприлича на кучешки кенеф. А рекордьорът по мандати (3 + 1 недовършен) Кирил Йорданов? Един западащ, унил град, навярно републикански рекордьор по броя и големината на дупките в асфалта. Та от там и лепнатият му от варненци прякор – Киро Дупката. Оказа се, че и в новото „демократично” време системата не осигурява добро управление. Както и при тоталитаризма всичко – почти - зависи от личността. А личността в новото време слугува не на обикновените граждани, а на новобогаташите и разните „кръгове от фирми”. Един на едни, друг – на други. В славната епоха на зрелия и презряващ социализъм се слугуваше само на партията ръководителка, но другарите все пак правеха и по нещичко за хората. Сега са вълчи времена. Дори и епиграмки нещо не се чуват за шефовете. Онази, споменатата, за Станой Йонев може и да е позабравена. Затова пък клозетът си стои и върши работа.

ВЛАДИМИР СВИНТИЛА ОГРАМОТЯВА ГЛАВНИЯ СИ

РЕДАКТОР

Не знам защо, винаги съм смятал, че има нещо нелепо и дори неприлично в четенето на глас на журналистически материал между редактори. Все едно, че те събличат гол. Имам предвид автора. Случи ми се такова нещо и слава богу по време на въпросното събитие съм бил на почти 500 километра разстояние. А четецът на глас е бил главният редактор на вестник „Жар”³⁴Куно Петров. Четял Петров двустраничното ми съчинение пред целия колектив на редакцията, като от време на време надигал глава и питал: „Какво е това? Какво иска да каже? Какъв е този наш сътрудник?”. Върху прочетените предварително от него листи били извъртени големи тлъсти въпросителни пред всеки абзац. Владимир Свинтила, който тогава завеждаше отдел „Култура” в редакцията, заявил че е готов да отговори на въпросите на началството. Куно Петров не правеше изключение – бе парашутист и то от породата на най-непригодните, но Владо търпеливо му обяснил абзац по абзац смисъла. Поговорили половин час и за моя изненада заглавието се появи в един от следващите броеве. Най-интересното е, че въпросният материал беше предложен от друг отдел, а както Владо сам ми призна сетне, не е бил съгласен с позицията ми, вътрешно не приема тезата ми. От редките ни срещи в редакцията, на които водехме със Свинтила дълги разговори за изкуството, за литературата, за миналото и бъдещето на цивилизацията ни, в главата ми пръкна идеята за роман. Подсказа ми я едно негово предвиждане, една футурологична прогноза, че може би човешките ръце един ден ще „закърнеят”, тъй като се задава манипулационен глад. След години го написах („Дубъл Чар”) – може би най-слабата ми работа. Но идеята бе великолепна. А колкото до недоразумението Куно Петров, простотиите му ставаха често повод за веселие и присмех в редакцията, но създаваше той и доста ядове на колегите. Един от тях намери начин да си му отмъщава, така да се каже, перманентно. В „Жар” всички знаеха голямата слабост на шефа си – сериалите, излезли на мода след „Форсайтови” и игралните филми по телевизията. Вали, гърми, бай Куно след новините вечер сядал пред телевизора и не позволявал на никого от домашните си да гъкне, докато не изгледа филма. Колегата, за който стана дума, имаше близък и то началник в Енергото. Всяка вечер след началото на игралния филм по телевизията токът в квартала на бай Куно гаснеше за половин час. Е, страдаха и съседите му, покрай сухото и суровото, но си беше заслужено наказание. А Владо Свинтила имаше съвършено различен подход – той обичаше, както бе прието да се казва тогава, да пролива светлина. Колко такива редактори има сега по нашите земи?

АХ, МЕСОТО...

През 70-те години в Русе имаше един секретар на ОК на БКП, отговарящ за селското стопанство, с фамилия Дочев. Цитирам част от откровенията му през есента на 1974-та пред съветски другари (пред тях се говореше свободно за всичко): „През февруари–март нямаше месо в окръга. Бяхме много я закъсали. Като вървях по улицата, даже минижупа не забелязвах. Всеки срещнат го виждах като консуматор на месо. Гледам го като враг и си мисля колко ли месо изяжда...” В притеснението си въпросният отговорен другар явно е забравил, че съществуват и вегетарианци. Не може Русе да е изключение и да е населен само с месоядци. Бях на въпросната среща със съветската делегация, която се водеше от тогавашния първи секретар на ЦК на ВЛКСМ. Между другото при двудневното пребиваване той бе обявен с обичайния салтанат за почетен гражданин на Русе. Уникално явление в световната история – оказа се (по признанието на самия първи секретар на чашка вечерта), че става за трети пътпочетен гражданин на Русе. Е, човешката памет е къса, големците и чиновниците се менят, стореното преди години темане пред – дори – съветски другар се забравя. Липсата на месо не се забравяше.Недостигът на месо, колбаси и всякакви други стоки от така наречената тогава ширпотреба бе хронично явление. През цялото време на Живковото властване. Но си спомням едно изключение. В края, когато социализмът пееше лебедовата си песен като система, на Червения площад във Варна се появи луксозен магазин за месо, винаги зареден. Пълните витрини се дължаха на космическите цени и съответно слабия оборот. Реакцията не закъсня. Един зевзек, мъж на солидна възраст, си купил малко, мъъъничко парченце месце, петдесетина грама (въпреки смута сред продавачите, не посмели да му откажат, няма такова ограничение!), лепнал го като медал на ревера на сакото си и застанал пред входа на магазина като жива реклама. Казваха, че и листче с някакъв надпис окачил, но версиите се разминаваха, а и това не е най-важното. Въпросният шегаджия, разбира се, бе прибран на топло от милиционерите. Сега в магазините месо бол, а днешните властници без никакво притеснение си плакнат очите в кръстчетата на голопъпчестите девойчета по улиците. Има и друга разлика. Големците сега хич не ги е еня, че при пълни магазини стомасите на много българи са празни. Какво благо се оказа за тях многопартийната система – за беднотията и всички останали беди са виновни предшествениците във властта от други партии! Но нещо съществено в това отношение не се е променило, защото всички тези други партии са клонинги на БКП (БСП). Ръководителката мутира, метаморфозира, мултиплицира се, възкръсна в десетки други форми с разноцветни етикети и се захвана едно театро, което успешно продължава над две десетилетия. Ако има промяна по същество, тя е в простичкото аритметично набъбване на кръвосмучещите субекти. Но най-голямата ни беда е непоклатимата вяра на българина, че в многострадалната му държава действат и се борят много и различни партии. Печална, неизтощима илюзия...

ПОЕТ КРАДЕ КНИГА, ЗА ДА СЕ ПОДМАЖЕ

Заличката на ГК на БКП на партерния етаж. Тече някакъв скучен пленум. Вече не помня темата, не помня и защо от редакцията са ме засилили при партийците, но не съжалявам – до мене редом седи поетът Петър Алипиев. С него никога не е скучно – дори когато мълчи. Докато се точат изказванията Пешо ми подарява новата си „Лирика” (всичките му книги носят това, сиреч едно и също заглавие – кратко, точно и красноречиво). През почивката ми разказва как веднъж откраднал книга на Иля Велчев от някаква изложба. Направил го почти демонстративно, така че на входа да го спипат. Това било – според него – превъзходен начин да се подмаже на властта. Иля Велчев се смяташе за изключително талантлив творец заради баща си – тогава вторият човек в партията и държавата след Живков. Алипиев обичаше да разправя подобни истории, в които голяма роля играеше богатото му въображение; често не можеше да му се разбере кое от тях е истина и кое – измислица. Но в основата им винаги имаше действителен случай. Несъмнено той е бил на изложбата и като е видял книжлето на политбюровския галеник, въображението му се е разиграло. Беше способен винаги и с всичко да си прави майтап.

РАЗЛИЧНАТА

Елена Великова, бивш член на комсомола и вече и бивш студент, е седнала срещу бюрото на доцент Цанкова, преподавател по научен комунизъм във ВМЕИ. Двамата с колега от редакцията на „Народна младеж” следим отстрани разговора и, разбира се, записваме. Пазя тогавашния бележник и привеждам любопитния спор не защото е кой знае колко интересен от днешна гледна точка – просто за онова време той е нещо уникално, немислимо ако щете. Тогавашните студенти равнодушно назубряха партийните и идеологически клишета и безстрастно ги каканижеха на нужното място в определеното време. А Елена не на четири очи, а на семинарно занятие си е позволявала да спори с преподавателката си. Всъщност тъкмо този спор сега тук, в доцентския кабинет, се възпроизвежда пред двамата вестникари. Единствената новост е, че другарката Цанкова атакува бившата си студентка с позорящото я в нашите очи (преподавателката дори не подозира, че може да не е така) обстоятелство, че е ученичка на дъновист.

ЕЛЕНА: „Брат Йордан Андреев не е дъновист.”

ЦАНКОВА: „Какъв е?”

ЕЛЕНА: „Андреевист.” (Тук момичето очевидно поднася другарката доцент.)

ЦАНКОВА: По своята фамилия значи. Великова ли бяхте?... Да, тогава сте велика,а аз трябва да съм цанковистка. Вие как се казвате? (обръщението е към моя милост)…Лижев ли… (Другарката доцент великодушно ми спестява определението и се връща на твърдението си колко грижовна е партията за духовното извисяване на работническата класа.)

ЕЛЕНА: „Работниците не могат да имат култура, да се развиват в това отношение, понеже разполагат с малко свободно време.”

ЦАНКОВА: „Не е вярно! На вас известно ли ви е, че работниците от корабостроителния завод свирят в симфоничен оркестър, пеят, участват в хорове, в художествената самодейност, спортуват?! У нас вече има петдневна работна седмица.”

ЕЛЕНА: „Петдневната работна седмица е всъщност седемдневна. Работят и в неделя.”

ЦАНКОВА: „Да, работят, но в името на какво? Кажете за кого работят. За капиталиста ли? Не работят ли за себе си?”

ЕЛЕНА: „За да изпълнят плана.”

Сетне словесният дуел преминава изцяло в сферата на философията, където другарката Цанкова явно предусеща превъзходството си и се надява да „забие в земята” неотдавнашната си студентка, като я уличи в елементарен идеализъм, но скоро свива байрака, след като на въпроса ѝ кое е първичното, материята или духа, девойката отвръща, че е все едно да я питат кое е първото – яйцето или кокошката. Сетне в настъпление минава Елена, като в едната си ръка държи писмата си, а с другата размахва конституцията на Народна република България.

ЕЛЕНА: „Познавате ли този дикумент?”

ЦАНКОВА: „Разбира се. Няма нужда да ми четете.”

ЕЛЕНА: „Направено е нарушение. Защо ми четете писмата? Къде са пликовете?”

ЦАНКОВА: „Щом нещо се прави в името на голямата цел…” (тук следва дълга мъглява и нищонезначеща фраза)

ЕЛЕНА: „Искам да ме убеждавате с факти, а не с думи.”

ЦАНКОВА: „Вижте какво, другарко. Аз нямам нищо против, съгласна съм да сложат ей тук (сочи белия си стандартен нашенски шайбов апарат), в този телефон микрофон и да слушат всичко, щом е необходимо. Щом то ще е в името на голямата цел, тоест да се открие истинският враг.”

Не ви ли звучи познато? Министри повтаряха почти същите думи отколе, съгласни били да ги подслушват. Както се казва, старата песен на…същия глас. А какви са тези страшни писма, които комсомоският секретар на вуза (ВМЕИ) е отворил, чел и ужасèн тичешката занесъл на партийния секретар и на ректора? Да си сектант при социализма не е чак толкова голям грях и стига да не го демонстрираш, няма да попаднеш на Янчова поляна да вадиш камъни за превъзпитание. На Елена, уви, не ще ѝ простят, защото тя е – от писмата се разбира – активен пропагандатор, мисионер. Обикаля селищата наоколо и разнася словото на учителя Дънов. Знаели ли са преди в института – „прихващането” на писмата ѝ става, когато тя вече е в трети курс, - че е слънцепоклонничка? Несъмнено. В института учат и нейни другарчета от детството, когато баща ѝ започва да я води на братското лозеза посрещане изгрева на слънцето. Още в средното училище тя рядко се вясва на комсомолските събрания. Сиреч членството ѝ е било чисто формално, но никой не се е опитал да я приобщи към колектива, „да я вкара в правия път”. Напротив, очевидно подразнени от нейната затвореност, от нейната вглъбеност в себе си, са я засипвали с подигравки. А на една бригада някакъв изобретателен умник от момчетата си направил шега: метнал на рамото ѝ жива змия. Отзад, откъм гърба, изневиделица. Уплахата, шокът подействали парализиращо – от тогава вратът ѝ е леко изкривен и трудно подвижен. През цялата седмица, докато се занимаваме с нейния случай, тя винаги, дори в най-топлото време, носи шалче. След „змийския” епизод по думите на самата Елена не официалната медицина, а от бялото братство са ѝ помогнали в рехабилитацията – да пораздвижи вратлето си. Сега тя се надява на нас – иска да завърши инженерното си образование. За комсомола изобщо не говорим, той не я интересува. И очевидно много ѝ се иска и комсомолът да не се интересува от нея, както е било досега. Тя е била просто отчетна бройка, един по-малко за организацията не е беда. В последния ни разговор в „аквариума” (така всички наричат кореспондентската ми стая в младежкия дом, която е на партера, на равнището на тротоара) с колегата се опитваме да внушим на Елена, че не бива да се изолира от връстниците си. Нима в бялото братство ще я корят, ако ходи на дискотека да речем? Девойката клати главаунило, но непреклонно. Сетне с колегата умуваме да пишем ли изложение до министерството или той след завръщането си в София да ангажира някого от редакционното началство, който да изложи случая на самия министър. За публикация във вестника дори дума не отваряме, ясно ни е и на двамата, че и да мине през вътрешната самоцензура, ефектът най-вероятно ще е бумерангов. Ще възтържествува навярно максимата, с която заключи коментара си ректорът на ВМЕИ Лефтеров (доцент или професор не съм записал, но сами съдете що за личност е): „В края на краищата може да се жертва един човек в името на правилното възпитание на масите.” След тази реплика в бележника си в скоби съм отбелязал „Под това може да се подпише Гьобелс”. Е, не само той, разбира се. Но тогава ние не искахме Елена да е жертвен агнец и успяхме. Министерството я върна в института.За мене, признавам, това бе и е почти чудо. И един от редките случаи, когато съм доволен, че не трябва да пиша за поредната партийно-комсомолско-административна свинщина.

ПРЕКВАЛИФИКАЦИЯ НА 70

След години отново съм във Велико Търново и отново звъня на външната врата на къщата на улица Димитър Благоев 52 (днес Стефан Стамболов). Двукатното жилище, което на времето вуйчо ми Лазар струпа с помощта на родителите си, продали имота си в Стражица, всъщност е къщичка. Притисната от двете страни от съседните на ската, каквито са и повечето други домове на старата ни престолнина. Долният етаж е от една стая, коридорче и нещо средно между килер и мазе, „вгризано” в каменната твърдина. Тъкмо тук ме кани домакинът да опитам домашвото му вино. Както винаги широко усмихнат, ведър, добродушен, вечен оптимист. Сядаме на трикраките столчета, вуйчо ми завърта канелката и ведно със сладостното шуртене на пенливата червена течност от горния етаж долита високият тъничък глас на вуйна ми Цонка: „Лазаре, пийте по чаша, че повече не е полезно!”. „Добре, Цонке! – подвиква вуйчо и като ми смигва добавя по-тихо: - С жената трябва винаги да се съгласяваш, а да го правиш така, както смяташ за добре”. Вуйна Цонка е гласовита и чевръста, обича да наставлява и обяснява видимите неща. От нея например знам, че динята е воднист плод, а със слънчогледови семки не можеш да се нахраниш – все едно с игла кладенец да копаеш. Но истинското ѝ достойнството е в умението да извърти на бърза ръка невероятно вкусна баница или някакъв неземен сладкиш. Прякорът ѝ е Хлебарката и ми е обидно, че я наричат така, защото мнозина не знаят, че то идва от работата ѝ – тя продава хляб. А мъжът ѝ, вуйчо ми Лазар, е рядко пиле за нашите български нрави – няма прякор! И е тих човек. Всичко върши някак си безшумно, незабележимо за околните. Кога вдигна къща, кога пропи алкохол (до 50-годишна възраст не бе близвал ни вино, ни ракия!), кога от важен началник се превърна в земеделец – да му се не начудиш. Не го помня никога сърдит или ядосан, не съм го чувал да вика, не дай боже пък да се кара с някого. Изключено. Никога не съм го виждал унил. Едно единствено изключение пази моята памет: момента, когато узна, че не го признават за активен борец против фашизма и капитализма. Беше окумен, но макар и горчива, усмивката не слизаше от лицето му. Въпреки че цялата му кариера бе бавно и неотклонно свличане надолу. Когато бях гимназист, той командваше цялата търговия в окръга. Сетне стана шеф на градската и т. н. Пенсионира се като управител на ученически стол. За всеки друг това е падение, би му докарало високо кръвно, би му скъсило живота. Вуйчо ми Лазар без никакво лицемерие казваше при поредното му сриване надолу в йерархията, че трябва да дава път на младите и ỳчените, а той е с незавършено средно. С удивителна самонасмешка забелязваше, че са виновни краката му, тъй като в ученическите си години бягал от наказание, а брат му, който ядал редовно бой от баща им – дядо ми Лазар – се изучил. Родителят го налагал по главата с дръжката на теслата. Вярно е, че другият ми вуйчо Петко има четири висши образования, но едва ли причината е в отеческата тесла. Брат му Лазар след като получи по постановление № 54 парче камениста земя край града насади лозе и оттогава се появи и тази бъчонка, пред която ритуално пийваме сега. Но вуйчо ми Лазар не е само земеделец. След пенсионирането си на 60 буквално на следващия ден той тръгна с някаква бригада дюлгери по „частпрома”. Изпракса се в зидарлъка, мазачеството, бояджийството, а сега мимоходом ми споменава, че учи тънкостите на нов занаят - градежа на камини. А е вече на 70. Знам, че не го прави за пари, той няма дори влог в ДСК. Просто за него да се трудиш е естественото състояние на човека. (За мене естественото състояние на човека е безделието, но не мога да не уважавам неговото верую.) След време ще науча и колко камини е направил сам (вече съм забравил бройката), а работѝ вуйчо ми Лазар почти до последния си ден. Отиде си тихо и кротко, както и живя. Братовчед ми Веселин ми разказа сетне как в деня на неговата смърт писали с жена си писмо до вуйчо Лазар. Писали – така излизало – на покойник. Сега, почти две десетилетия след смъртта му си мисля дали хората, които имат неговите камини, си го спомнят. Наследниците им със сигурност няма да го знаят. Но камините ще си останат – те имат по-дълъг живот.

МЛАДИ ТАЛАНТИ ИЛИ ГРИМАСИТЕ НА СУЕТАТА

1976 година. С Турхан Расиев представяме варненци на националната среща на младите литературни творци (дано да не бъркам точното название на мероприятието). Няколко дни слушаме и гледаме наистина младите (ние двамата сме вече на „тавана” с по 35 лазарника зад гърба) и знаменитостите, някои от които вече ги брояха за живи класици. От трибунката в салончето на БИАД слушаме дори спомени на Елисавета Багряна. Възрастната поетеса ни почете, за да ни разкаже с какъв труд е издала първата си книжка и как после с пълна торбичка обикаляла страната да я продава. Подтекстът е ясен, всъщност накрая тя го казва: сега, при социализма, е къде–къде по-лесно да издадеш и да се изявиш на литературната нива. След почти 40 години от това събитие с чиста съвест признавам: така беше. С малки изключения кадърното, стойностното „пробиваше”, пред графоманите имаше сигурна бариера, нямаше го това наводнение, този днешен истински потоп от бездарни писания и псевдомодернистични словоблудства. Запомнил съм и изказването на младия Левчев. Интересен ми беше, защото тогава триадата на Владковците (другите двама с фамилии Живков и Зарев) сред народа бе заменила стария израз „живее си като Симеончо”. Младият Левчев за разлика от баща си и за моя изненада не изрича от трибуната нищо засукано, изкаканизва си словото като партиен секретар. Стоя прав отстрани, виждам как, заобикаляйки колоната, която в този момент го закрива от участниците в срещата, Владко прави пренебрежителна гримаса към салона и се изплезва. Някои от писателските знаменитости – Илия Волен, Павел Вежинов... – се появяват сред нас чак последния ден, на приема в резиденция Бояна. А там – салтанат и великолепие. Появата на Тодор Живков предизвестяват фанфари. След него подтичват нагоре по стълбите членовете на Политбюро – най-смешен е Огнян Дойнов, комуто бягането явно поради ниския ръст е трудно. След като се опъват в равна редичка зад Първия, циркът започва. Служа си с това сравнение, защото сам Живков в типичния си стил (имаше добро чувство за хумор) се обявява за циркаджия, като обяснява колко различни гости посреща и какви тънкости на протокола трябва да спазва. Речта му разбира се, започва с приветствие към младите таланти на България. Личи, личи му какво удоволствие изпитва да провъзгласява колко ни е благодарен, че сме се отзовали на поканата му и каква голяма чест за него е да бъде сред нас. Естествено, всичко това - за честта - се разбира в напълно обратен смисъл. След няколко несвързани лакардии следват и общи приказки за литературата, за соцриализЪма, за класово-партийния подход. Не казва нищо особено, нищо ново, та оттам и огромната ми изненада, когато след няколко дни по първите страници на вестниците се появява дълга реч, обявена за програмна, за нова дума на партийната политика в областта на литературата. Не помня точното заглавие, но помня че бях шокиран и от наличието в него на понятието „гръбнак”. В действителност Живков не беше се докоснал до медицинската терминология. (Вероятно му е била неприятна – той вече страдаше от упорит маясъл, имал си е и други болежки.) Но превръщането на кратичкото шегаджийско слово в програмна реч тепърва предстои, а сега щедрият домакин ни кани на натежалите от деликатеси и напитки маси. Следя с поглед реакцията на писателските знаменитости, чиито имена винаги са ме респектирали и като виждам с каква стръв, като си пробиват с лакти път към масите и със светнали очи се нахвърлят на храната, ми става обидно. Преставам да ги наблюдавам, съсредоточавам се върху фигурата на Живков, който подобно на американски кандидат за президент, обикаля масите и се ръкува с всички наред. Ние с Турхан, разбира се, също си похапваме. За пръв път в живота си опитвам коняк „Евксиняк”. (Комай ще си остане и последен.) От софрата да се откажеш е глупаво, но когато домакинът в обхода си около масите ни наближава, вдигам чинийката си и правя обиколен маньовър – озовавам се сред онези, които вече са имали честта да стиснат височайшата десница. Не се ръкувам с Живков. Не изпитвам неприязън към него, дори си мисля, че така му спестявам едно усилие, чел бях някъде, че кандидат-президентите в САЩ след подобни упражнения със стотици почитатели оставали с подпухнали длани или дори контузени. Точно в този момент забелязвам, че „благодеянието” ми е елиминирано. Някакъв непознат на мене младок прави обратен на моя маньовър и след като го е сторил вече, повторно се ръкува с Живков. Пишейки тези редове сега осъзнавам, че постъпката му е имала повече смисъл от моя маньовър. Така и не разбрах кой е, откъде е. Мнозина от участниците в националната среща останаха непознати имена за широката общественост, а и за критиците. Друга беше, разбира се, съдбата на онези, които успяха да се вредят и се снимат на възпоменателното кадро до Живков. Поетесата Калина Ковачева, колежка по редакция в „Народна младеж”, не ме изненада, когато устремно изтича към Първия при обявяването на предстоящото фото–увековечаване. Тя е импулсивна, спонтанна личност. Вече имах случай да се убедя в това, когато веднъж с нея слизахме по стълбището на хотел „Орбита” във Варна и колежката ми се стрелна надолу и пред рецепцията прегърна непознат млад мъж. Беше го сбъркала поради късогледството си с наш колега, който имаше същата разкошна черна брада. В Бояна тя не сгреши. На появилата се във всички български издания фотография Ковачева се усмихва щастливо до самия Живков. Сетне разправяха, че при подбора на кандидатите и приемането им в писателския съюз се ориентирали по въпросната снимка. Съдбата на Калинка го потвърждава – тя бе приета в СБП с първата група млади надежди след националната среща.

„СРЕСАЛ” БЕЛИЯ СТИХ

Знаете ли какво е метранпаж? Грамотните хора от моето поколение сигурно се подсмихват, но младите едва ли са чували думата. Дори българското ѝ съответствие – словослагател. Отмираща професия. „Убиецът” ѝ е компютърът. Сега техническата леснота, с която се подготвя един текст за печат, не само пести време, но и открива неподозирани от никого преди 3-4 десетилетия възможности. Например тази работа да я свърши редакторът или дори самият собственик на малкото издателство, който си спестява една щатна бройка. Който и да работи с текста, няма право да променя съдържанието без знанието и съгласието на автора. Но едно е редакторският произвол, явление и нашенско и банално до втръсване, друго е посегателството върху стихотворението на Кольо Севов в девненския вестник „Девненски възход”, отпечатано на четвърта страница най-отгоре. То е просто „пренаредено”, без накърняване на смисъла. Авторът, разбира се, е бесен. Възмутен е до дъното на душата си. Творението му е преоформено в класически стих – ритмични четиристишия, че и с рими! Оригиналният текст е в така наречения свободен или бял стих. В Девня Кольо изцяло се отдаде на белия стих. Отминало е времето на „Лунната соната”, по чийто текст и песен създадоха. Песен, която и днес звучи с гласа на Лили Иванова. Острият завой във формата се дължи на убеждението на поета, че „разчупеността” на белия стих пò подхожда на „задъханото строително ежедневие”. Да, но метранпажът в печатницата e бил явнона друго мнение – такова е поне обяснението – и решил да го преработи и направи „като хората”. Чист произвол, разбира се, ала като сравнявам двата текста – белия и класическите куплети – защо да си кривя душата, роденото от произвола ми се струва къде-къде по-сполучливо. По-поетично. Дали пък, питам се, наистина грешникът е метранпаж. Дали преоформянето не е станало в самата редакция на девенския вестник? Там работят грамотни хора. И поети. В малка Девня покрай големите строителни обекти през соцепохата имаше доста поети: обикновени работници, редактори, дори счетоводител – Фикри Шукриев. В различно време през редакцията на „Девненски възход” преминаха Турхан Расиев, Иван Ставрев, Атанас Коев (1947-1998). В радиоуредбата работеше добруджанецът Сашо Серафимов. Всички те наистина бяха и са (някои все още живи) привърженици на класическия стих. И, като пренебрегнем някои изключения, не туряха в услуга на пропагандата поетическата си муза да възхваляват партийната мъдрост и строителните постижения. В Девня те просто си вадеха хляба. Със Севов нещата не стояха точно така. За него Девня изигра ролята на трамплин. Няколко години той беше нещо като щатен поет там и трябваше да гази калта и рее поглед към високите скелета и в „служебен” и в буквален смисъл. Но Кольо е изключение. Сега, след толкова изминали години, се питам а какво им е дала Девня на тях, на поетите, все млади – тогава – и кадърни момчета? Разбира се, този врящ котел, „долина на голямата химия”, им гарантираше солидна житейска закалка. Но не безвъзмездно. Девня подкопаваше здравето им, съкращаваше живота им. Както и на останалите работници там, разбира се. Фикри Шукриев (1942-1983) се самоуби. Според всеобщото мнение – заради насилствената промяна на името му. Най-близък бях с Христо Германов (1941-2007). Сближи ни една обща привичка – разходката в Морската градина. Имахме сходни възгледи за литературата и двамата не обичахме гръмките самоизяви, на всичко отгоре бяхме и почти на еднаква възраст, „деляха” ни 4-5 месеца. За нас, българите, това, не знам защо, не е маловажен фактор. Така се и обръщахме един към друг – с „наборе”. Христо работеше в Девня като фрезист до самото си пенсиониране. Още преди да се оттегли на „заслужен отдих”, без да се оплаква, той живееше с предусещането, че не му остава много. Здравето му беше силно разклатено. И неизбежно „наборът” си отиде като млад пенсионер. В последните си години Христо се увлече по живописта. Най-добрият му приятел Куньо Китанов (също блеснал в Девня, като художник!) му стана учител и „наборът” все по-рядко идваше в Морската градина и все по-често засядаше в ателието на Китанов в квартал Владиславово. Рисуваше. Старателно и упорито. Имах негова малка работа с маслени бои, която, както и останалите му художнически изпълнения не харесвах така както стиховете му. Но за моя голяма изненада ми я откраднаха! И то точно в годината, когато авторът ѝ ни напусна. А Кольо Севов (1933-1991) дори не доживя до житейската си есен. Не знам има ли пръст Девня в ранната му кончина. Сигурен съм в едно. Животът ни „рисува” по различен начин, но някои неща от него – хлорът, мръсният въздух, глупавите и безсъдържателни лозунги, макар и понякога „облечени” в рими или „разчупени” от белия стих – действат на всички ни еднопосочно.

КОЖЕНО ЯКЕ - АРГУМЕНТ В ТЕОРЕТИЧЕН СПОР

Във варненското писателско кафене на улица Крали Марко 11 в средата на 70-те години наистина идваха пишещи хора и освен клюките и одумките, понякога се захващаха разпалени теоретични спорове.Запомнил съм един такъв словесен дуел между безспорния тогава лидер сред тукашните литератори Кольо Севов и по-младия и все още почти никому неизвестен Ангел Шишков. Той беше дошъл със свой приятел. А приятелят му бе облечен в кожено яке, рядкост тогава. Спореха дали историческият процес е управляем. Ангел, ортодоксален марксист по убеждения, кой знае защо не срещаше сериозен отпор от опонента си. Дотогава не бях виждал Севов толкова внимателен и предпазлив в подхода и доводите си. По характер той беше категоричен, решителен в оценките и мненията си, вариациите и светлосенките не бяха по вкуса му. Оказа се – както сетне се разбра, - че Кольо бил смутен от черното кожено яке на непознатия за нас приятел на опонента си. Предположил, че е човек на службите. Те наистина по него време носеха кожени облекла, а и кафенето беше, така да се каже, под постоянно наблюдение – в него винаги имаше ухо на милиционерите. Ангел се държеше като наперено петле, той обичаше (вечна му памет) да спори, а имаше тогава и друга причина да е с повишено настроение – току що беше излязла от печат първата му книга, романът „Плажът на чужденците”. След като словесният дуел приключи от съседната маса се обади поетът Михаил Михайловски: „Издал книжле – навирил пишле!”.

ИСТИНИТЕ НА ДУШЕВНИЯ ТРУС

4 март, 1977-ма, 21 часà вечерта. По телевизията (българската национална – друга тогава нямаше с изключение на петък, когато пък нея, националната, я нямаше) върви някакъв полски филм. Голямата ми дъщеря вече спи в кухнята. Бременната ми жена се е излегнала на дивана срещу телевизора. В паузите, когато звукът от апарата стихва, отвън долита грак на чайки. Не ни прави впечатление. Чайките са си гласовити птици, затова и някои варненци ги наричат презрително гарги. Чак след ден – два, поуспокоени от сътресението, разбираме, че граченето е било особено силно; според свидетели над Аспаруховия мост цяло ято се е мятало и крещяло като побъркано. Предусещали са бунта на Вранча. За нас той е изненада – като всяко неприятно събитие; – започва с друсането на дивана, превръщането на полилея в енергично махало и потръпването на целия панелен блок. Какво ти потръпване, тресе се като болен от малария. От фугите се сипе мазилка. В такива моменти човек не разсъждава, всичко се върши инстинктивно. Хукваме навън. Грабвам спящата осемгодишна госпожица заедно със завивката и се смъквам след жена си по стълбището. Над нас от четвъртия етаж съседката крещи на мъжа си: „Ами майка ти, бре?! На кого я оставяш?”. Не ми е приятно да го пиша, но истината е такава: в отговор съседът изпсува родителката си на майка. Чак когато вече сме се озовали на улицата, по средата на платното, разбирам какво го е възпрепятствало да се погрижи за нея. Той носи цял аквариум. Аквариумът с любимите му златни рибки. Те, явно, са по-скъпи за него. Ако не бе земетресението, така и нямаше да знам, че апартамента над нас обитава и трети възрастен – старицата била полупарализирана, поради което и не сме я зървали навън. В такива моменти, не ще и дума, човек брани и спасява най-скъпото на сърцето си. Моят приятел Желязко, работник в девненския циментов завод, също не знаел, че нея вечер в съседите му имало две патици. Донесъл ги от село бай Йордан за някакъв предстоящ семеен празник, а тъкмо нея вечер младите били на кино и старият трябвало да наглежда двегодишното си внуче. В девет часа той седял на балкона и си пушел цигарата в компанията на двете птици, отгледани и угоени от самия него. Когато блокът се затресъл, бай Йордан успял да хване само едната патица и хукнал навън. За внучето забравил. Държал за шията птицата и толкова силно я стискал, че когато се озовал вън и си поел дъх, забелязал, че тя не мърда. Неволно я бил удушил. Желязко го наблюдавал как се опитва да я съживи: подръпвал ѝ шията и ѝ повдигал главата над асфалта, като повтарял „Па-па-па...”. Наблюдавали го и другите съседи, разбира се. И оттогава му останал прякорът Йордан Юрдека. Девет–десет години по-късно (седми декември 1986-та) трус удари и Стражица. Чичо ми Иван лежал болен в лятната кухня и слушал радио София. Черната бакелитова кутия на радиоточката била на поставка над главата му. Трусът я свалил и тя тупнала на челото му. Чичо ми загубил съзнание. Когато се освестил, видял синьо небе и снежинки да падат връз него и по злощастната радиоточка. Трусът бил разцепил покрива (кухнята нямаше таван). Бре, че това ли е раят, помислил си разочаровано чичо Иван. То било досущ като на земята. Човекът бил убеден, че е умрял от удара и се е възнесъл в райските селения. Забелязали ли сте, че всички вярващи, че и невярващите, стане ли дума за отвъдното, са убедени, че мястото им е там. Независимо от стореното и нестореното, от греховете им земни. Ако се съди по самопреценката, то човечеството се състои единствено от праведници. Ако, разбира се и атеистите могат да бъдат причислявани към тази категория. От богословска гледна точка това е невъзможно, но сега се сещам за едно изключение. Емил Манов. Един от малкото хора, които познавах през живота си, за които съм абсолютно убеден, че са неспособни да свършат съзнателно зло някому. Над вярата и над Църквата той се надсмиваше – обикновено, – но уважаваше самите вярващи. Разказвал ми е къде и при какви обстоятелства го е заварило земетресението във Вранча през 1977-ма. Бил в Хасково, в новия хотел на центъра на града. На последния 17-ти етаж. В банята. Инстинктивно изскочил от там – люлеенето на високото ще да е било твърде силно, - но стигнал само до вратата на хотелската стая. Помислил си: докато се смъкне долу, каквото ще да става, ще стане. А и е неприлично и смешно дибидюс гол да лъснеш пред хората. Върнал се в банята – да се доизкъпе.

НЕУДОБЕН СВИДЕТЕЛ – КЪШ НА УЛИЦАТА

С обичайната си забързана походка насреща ми по улица Ленин (сега Княз Борис) ситни Васил Цанев, кореспондентът на вестник „Земеделско знаме”. Той винаги има вид на съсредоточен, дълбоко замислен човек, но този път със седмото си чувство долавям, че нещо не е наред. Така се оказва – колегата се чуди и се мае какво да прави. Имал спешна поръчка от редакцията, но как да пише, като са му изхвърлили машинката и целия багаж от кореспондентската стая? Тя се намира в триетажната сграда до хотел „Черно море”, където сетне, в началото на 90-те се настани местната централа на СДС. Само дето въпросната къща има една особеност, за която малцина знаят. На гърба ѝ е „лепната” допълнителна постройка – близнак, която не се сношава с фасадните етажи. Там е кореспондентският пункт на Цанев. Всъщност вече точният израз е – беше. Предния ден той срещнал по стълбите самия Първи Тодор Стойчев и съветския консул в града Александър Долуда. С тях нагоре към последния етаж се качвали и две девойки. Стойчев спрял и попитал кореспондента: „Кой си ти? Какво търсиш тук?” Явно не е знаел. Докато Цанев отдавна бил наясно, че над него е „ебалникът на Стойчев и Долуда”, както ми обяснява сега. Но си мълчал, естествено, примирен с деликатното съседство. (Никой друг от колегите не знаеше за съществуването на въпросното помещение за сексуалните нужди на двамата големци, а решението на Стойчев да изхвърли неудобния свидетел даде обратен резултат - доведе до „разконспирирането” му. Ебалникътстана за Варна обществена тайна.) При научаването на тази новина, разбира се, си спомням как в първата ми година като кореспондент на „Народна младеж” ми изхвърлиха багажаот жилището, което ми служеше и за работно помещение. Тогава причината бе, че въпросната стаичка в отдалечената от хорските погледи вила бе нужна на ДС за оперативното следене на някакъв международен конгрес в летовище Дружба. Сега, при случая с Цанев – да се запазят в тайна сексуалните оргии, очевидно укрепващи българско–съветската дружба. Цанев бе един от малцината кореспонденти на централни медии, който пишеше и публикуваше критични материали. Всъщноствъв Варна бяхме само трима. Третият бе Йордан Йорданов – личност неординарна, личност забележителна, срещу която бе организиран истински комплот. (За него – по-нататък.) Картинката на кореспондентската гилдия във Варна бе твърде унила, дори жалка. Наистина не можеше да се пише за всичко, не можеше да се критикува по-нагоре от директор. Но преобладаващото мнозинство от колегите предпочиташе сàмода лустросва. Несъмнен отличник в това отношение бе кореспондентът на националното радио Георги Свещников, който бодро и ентусиазирано изпълняваше и преизпълняваше месечните, тримесечните, годишните и петилетните планове на варненските предприятия и на окръга, кретащ в действителност в опашката и то при наличието на огромен икономически потенциал в сравнение с другите райони на страната. Вестник „Стършел” не го слагам в сметката, защото кореспондентът Владо Чешмеджиев беше партиен секретар на кореспондентите и съгласуваше темите си с партийното ръководство, нищо чудно и да е показвал за одобрение материалите си преди изпращането им в София. Паркетната журналистика, слагачеството и дребнотемието си останаха и след 10 ноември, превърнали се в хроничен недъг и за кореспондентите и за местните новинари, които вече презрително наричат журналя. А сега могат, разбира се, могат да се изнасят на показ и мърсотиите на службите и сексуалните подвизи на големците. Спомняйки си случая с бруталното изхвърляне на столичния кореспондент Цанев, си задавам въпроса кое от днешните варненски пера би се осмелило по своя инициатива да даде гласност на нещо подобно. Сещам се само за едно име. Уви. Дано да не съм прав.

НАБИТО ОКО

Кака Величка ме заварва в кухнята на гарсониерата ни в квартал Аспарухово, където живях от 1975 до 1980 година във втория си опит (оказал се отново в крайна сметка неуспешен) да завъртя стабилно семейство. Вече сме четири души и само тук, на кухненската маса, има място за пишещата машинка. Зарязвам дописката, изненадан от неочакваното посещение. Кака Величка има вид на човек в прединфарктно състояние. Сипе упреци и клетви срещу мъжа си, който от месеци е в Либия. Вади от чантата си разпечатан плик и ми показва кратичко писмо, подписано от академик Атанас Малеев в качеството му на замминистър на народното здраве. С любезен, но нетърпящ възражение тон от Георги Вълчев Ноев, мъжа на кака Величка, се иска да изпрати в София 20 кутийки с мехлема против хемороиди „гонвал”, описание на съставките и начина на приготвяне, данни за страничните действия... Разбирам. Всичко това тя не е в състояние да стори. Илачът на билкова основа е на мъжа ѝ, който не я е посветил в тайнството на приготовлението му. Какво да правя, повтаря за не знам кой път Величка. Гледам, под адреса на плика с улицата и номера (Цар Самуил 20) стои името на мъжа ѝ. Нищо, казвам, нищо няма да правиш, писмото не е до тебе. Седим с поуспокоената жена и гадаем каква може да е причината за съпруга ѝ да се сети самият зет на Тодор Живков. Разгадката идва след месеци, когато Ноев се завръща от Либия за кратка почивка. Там, в Триполи, той е домакин на така наречената база на българските строители. В качеството си на такъв бил поканен на дружеския обяд с първия държавен и партиен ръководител при едно от посещенията му в приятелска тогава Либия. На бай Гошо (както всички, дори по-възрастните, наричат Ноев) направило впечатление – още при приготвянето на храната за Живков имало строга инструкция: нищо люто, никакви остри подправки. На масата, без притеснение, той попитал високия гост: „Ти, другарю Живков, май имаш маясъл?” (На моя селски – Ноев е от Стражица – множественото число е непознато, както и респектът към по-горе стоящите. Има такива хора, много рядка порода, но съществува.) Всеки може да си представи сепването, смущението на участниците в обяда. Живков запазил спокойствие и попитал домакина на базата защо се интересува, да не е медицинско лице. „Народен лечител съм – обявил бай Гошо. – Мехлемът ми против маясъл е 100 процента ефикасен. Що народ съм изцерил. И на английския посланик тук оправих гъза. Ама ми свърши илачът.” Живков направил знак, появил се някакъв другар с бележник и записал варненския адрес на Георги Ноев. Описанието на тази сцена е на самия герой, но съм сигурен, че е било точно така, защото той не умееше да лъже, а и не блестеше с богато въображение. Разбира се, 20-те кутийки заминаха за София, придружени с писмо, съчинено от двама ни и написано на машинка от моя милост. (Като рабфаковец, завършил специалността счетоводство във ВИНС, бай Гошо беше поскаран с правописа.) Знам със сигурност, че реакция не е последвала. Никакъв хабер нито от Малеев, нито от министерството на здравето не последва. За съжаление така се случваше често в онези години, когато Ноев цереше хората с мехлема си полулегално. (След 10 ноември илачът беше узаконен и се появи дори в някои аптеки.) Мнозина, на които той го даваше срещу 5 лева или срещу дамаджана домашно вино кутийката, сетне се спотайваха, а при среща лъжеха, че „няма файда”. А се знаеше, че вече не се оплакват от хемороиди. В тази редичка е един знаменит наш артист, двама артисти от варненския театър, кожен лекар, политик, оглавявал една от най-популярните формации след 10 ноември...

ПЕЧЕНИ ТРЕСКИ И СРАМНИ ГОЛОТИИ

Пътуваме с руския ми тъст из България – да види страната на зет си. Добрич, Велико Търново, Габрово, София, Кремиковци… Посещения на манастири той категорично отказва. Затова пък заводи и паметници на соцепохата разглежда с охота. Последната ни спирка на връщане към Варна е Стражица – моята родина, както се изразява по руски маниер Иван Иванович. Иска човекът да види къде съм се пръкнал на този свят. Във влака му обяснявам, че градчето е малко, без особени забележителности. Да не таи напразни очаквания. През ум дори не ми минава какви изненади ни предстоят, какъв шок ще преживее гостът ми. Настаняваме се в хотелчето на центъра – решили сме спокойно да прекараме тук вечерта и да продължим към морето на следващия ден. Още на рецепцията забелязвам как тъстът смутено се оглежда и ръкомаха като че ли отпъжда досадно насекомо. Идвал съм вече тук, обстановката ми е позната – недоумявам. С жест на досада и притеснение Иван Иванович сочи окачените по стените репродукции на световно известни художници. Не схващам отведнъж, че го е смутила голотата на женските тела. (По съвет на селския Ненко Ненков, скулптор, преподавател в Художествената академия, партийният секретар на Стражица заедно с него бе закупил за новия хотел предимно репродукции с еротични сюжети. Поне половината от тях бяха на платна на Рубенс.) Докато се настаняваме в стаята си на втория етаж тъстът изразява учудване и възмущение – как може такова нещо. Толкова голотии на обществено място. Възразявам му, че това е изкуство. Ами да ги накачат в картинната галерия, отсича тъстът. В този момент съм почти сигурен, че ако зависи от него, той и там не би допуснал „голотиите”. Излизаме на площада. Точно срещу хотела е новият голям, на два етажа, гастроном. Тъстът го сочи с показалец и кимва натам. Знам вече много добре какво може да си мисли в този момент: да видим какво е снабдяването тук. Може би дори тайно се надява, че магазинът ще прилича на съветските гастрономи. Всички подобни посещения досега по пътя ни из България явно го потискаха при вида на изобилието от салами, сирене, кашкавал… - изобилие в сравнение, разбира се, с оскъдицата в неговата страна. Е, не знам какво точно е очаквал, но още с влизането ни той се стъписва. Срещу входа на голям дървен стелаж върху всички полици са наредени еднакви консерви, планина от консерви, а по средата на парче велпапе – надпис на ръка с едри букви ПЕЧЕНИ ТРЕСКИ. Иван Иванович моли за превод, но преводът ми още повече го обърква. Като промърморва под нос „Не може да бъде”, отива до стелажа, взема една консерва, върти я между пръстите си и я оглежда. Сочи ми надписа – ПЕЧЕНЬ ТРЕСКИ (дробчета от риба треска) и с удивление изрича: „Това е наше, съветстко. Голям деликатес. Не може дори в Москва да се намери.” А тук според продавачката – нетърсена стока. Разбира се, печени трескѝникой няма охота да купува за трапезата си. Съвзели се от изненадата двамата преминаваме към чисто практически действия. Връщаме се в хотела, изпразваме двете пътнически чанти и с останалите от екскурзията ни пари ги пълним в магазина с печени трески. Животът е прекрасен! На излизане Иван Иванович свива рамене: „С единия крак вие сте в комунизма”. По-голямата част от консервите той, разбра се, след няколко дни ще отнесе на север, в СССР. Там, откъдето са дошли.

БЕЛОСЛАВСКАТА ТРАГЕДИЯ – МНОГО ЖЕРТВИ И ЕДИН ПРЕМЪЛЧАН ГЕРОЙ

Яли, пили и се веселили. Както всяка година на 7 ноември. Не заради празника на октомврийската революция – на този ден е традиционният събор на Белослав. Съвпадение в датите. Съвсем случайно съвпадение. Годината все пак има 365 дни, а хиляди селища у нас - събори. На събора, знайно е, се канят гости, а когато свършва веселбата, гостите си тръгват. Повечето бързат да се приберат във Варна с надвечершния влак. Но гарата на Белослав вече е от северната страна на канала междудвете езера (гигантско прекрояване на инфраструктурата заради новото пристанище Варна-запад), а канала не може да се пресече по друг начин освен по армейското понтонче – временно съоръжение до пускането в редовен трафик на готовия вече ферибот. И след веселието идва неизбежният ужас. Преобръщане, потъване, заклещване в металната конструкция на десетки съборяни – жертвите накрая според официалната статистика ще се окажат 65. Закономерно. Преобръщането не може да се обясни с някакви случайни обстоятелства, тъй катопонтончето не е предназначено за преминаването на стотици мъже, жени и деца. (Военен специалист ми обясни, че то служи за форсиране на река или друг малък воден басейн, като войниците притичват приведени на големи интервали един след друг. Дори един взвод е опасно да поеме върху себе си едновременно!) Предупредителните надписи не спират напиращите към ж. п. гарата съборяни. Малкото нестабилно понтонче, което те са чакали да се „затвори” след преминаването по канала на танкер„Въча”, в един момент се оказва „накачулено” от безчет изнервени пешаци. А влакът вече пристига. И следва неизбежното. Годината е 1978-ма. Никой не се е разпоредил да бъде пуснат готовият ферибот. Никого от местните белославски и окръжните варненски началства не го е еня какво може да се случи. Началствата – административни и партийни – си имат друга грижа: предстои откриване на фериботното пристанище, а за дунанмата се очаква скъп гост от Москва – самият Леонид Брежнев. По маршрута, по който ще премине величието, кипят трескави приготовления: фасадите на сградите по централната варненска улица се ремонтират и боядисват в ярка празнична премяна, пътят до новото пристанище по южния бряг на двете езера се преасфалтира… Е, Брежнев не дойде, изпрати Кириленко, друг представител на геронтовърхушката, зована Политбюро на ЦК на КПСС. На трибуната другарят Кириленко стоеше смръщен и неподвижен като статуя. Подобно на засегнатите от белославската трагедия, той също бе претърпял загуба – сред множеството мълвата разнасяше новината, че синът му е забягнал отвъд желязната завеса, в омразния Запад. А дунанмата имаше и такава неписана функция – да заглушава воплите на пострадалите и скърбящите. Да прикрива позора на властниците, които си измиха ръцете с един затворен (секретен!) съдебен процес, на който пешкира опраха няколко дребни риби. Пилатовците партайгеносета извършиха и нещо друго безпрецедентно: забраниха на нас, журналистите, да пишем за младежа, който след преобръщането на понтончето се хвърлил в студената вода и един по един измъкнал 15 давещи се! Уникален случай – петнадесет спасени живота от едного. Инструктираха ни дори да не споменаваме в дописките си името му. Причината? Въпросният младеж бил затворник. Сиреч престъпник. А престъпникът според соцморала не може да върши подвизи и да бъде славен като герой! Сакън. Признавам си, тогава не допусках дори, че соцсистемата може да се срине и някой ден да напиша истината за това момче. Отбелязах в бележника си една напомнянка с латинското NB да го издиря и се срещна с него – щом не може репортажно, то белетристично да се опитам да го „внеса” в общественото пространство. Там където му е мястото. Сюжетът е великолепен и то тъкмо защото е бил в затвора или както някои твърдяха, е само осъден, а заради смелата си постъпка – тихомълком оневинен. Така и, повлечен от залисията на катадневните грижи и служебни задължения, не го сторих. Дори името му не знам. През лятото на 2014 година, спомняйки си, че в едно свое интервю след 89-та капитан Никифор Герчев споменава за момъка герой, търся стария морски вълк по телефона. Като тогавашен шеф на Морската спасителна служба Герчев ръководи спасителната операция около понтончето на 7 ноември 78-ма. Неговите водолази са вадили от дъното на канала трупове. За друго е било вече късно. И – поне трима от тях – са мародерствали. Представете си двете картини: един се гмурка даспасява давещи се, други пребъркват трупове в търсене на златни вещи и други ценности… Уви, капитан Герчев дори не помни такъв случай – някой някого да е спасявал! Паметта му изневерява, сам си го признава. Господи, викам си, рано или късно и с мене може да се случи такова нещо. И страшно се ядосвам на себе си. Слагам си един голям минус, мой грях е, макар за безпаметството да не съм крив само аз. Непростимо е. Защото, ако трябва нещо да помним, то е имената като това на човека, спасил 15 живота.

Това е последният "епизод"от "попътностите", който публикувам в блога.. Обемистият том на мемоарната книга със същото заглавие (ПОПЪТНОСТИ) вече излезе от печатницата. Кога ще се появи в книжарниците и къде все още не знам...

ВАСИЛ ПОПОВ СЛИЗА В ДОЛИНАТА

Утринен час. Седим с Васил Попов на една маса само двамата в полупразната залана варненския ресторант „Орбита”. Той вади традиционния шоколад от джоба на сакото си и ми обяснява – за пореден път, – че винаги си носи, за всеки случай. Беше убеден, че помага срещу махмурлука. Разговорът ни се върти около Девня, тамошните строители, довчерашни земеделци, все още с единия крак в село. Авторът на „Времето на героя” идваше често в града ни по разни поводи, този път бе заради присъждането му на наградата „Варна” за романа „Низината”. Кой ме дявол дръпна за езика, заявих, че не съм съгласен с общоприетото схващане за миграцията като голяма, доминираща тема в творчеството му. Той приемаше тази теза, внушена му от критиката. Дръзко заявих, че сама по себе си миграцията, както да речем и любовта, не може да бъде тема на едно обемно белетристично произведение. Васил Попов не обичаше да му противоречат. Дояждайки големия шоколад, сухо попита коя е според мене истинската тема в романите му. Отчуждението, рекох, алиенацията. Взря се с тежкия си тъмен поглед в лицето ми и обяви, че съм млад и незрял, за да бъда съдник. Но изглеждаше озадачен. Четох по-късно романа му за Девня, той току що беше излязъл от печат, писан с контрактация. Социална поръчка. Къде ще отиде голямата награда „Варна” нея година бе ясно отдавна. А „Низината” навярно е най-слабата книга на Васил Попов. Тогава му се чудех – защо му е да клати шапка на силните на деня? Признат талант, неизтриваемо име. Винаги съм смятал, че социалната поръчка за писателя е като оглавника за добичето. Дали не са го съблазнили двете хилядарки от контрактацията, които наградата „Варна” умножаваше двойно (материалното ѝ изражение тогава беше също 2 000 лева)? На времето това бяха доста пари. Едва ли. Може би го е водила мисълта за лесната слава? Още едно стъпало над вече изкачената кота? Не, не е това. Не ще да е било само това. Васил Попов бе човек с леви убеждения. Като повечето български писатели – вгледайте се в имената отпреди 9 септември. (След Девети мимикрията и нагаждачеството „размиват” картината.) И не беше чужд на патернализма – тежнението към личностите на върха на социално-политическатапирамида, които се възприемаха едва ли не като символи на идеологията, на идеала. Блестящият романист от село Миндя, сигурен съм, никога не е падал до жалкото блюдолизство на Радичков, но с цялото си поведение подсказваше, че се стреми да се добере до статуса на знаменитите латиноамерикански автори, които дружаха с Кастро и изобщо си падаха по такива фигури, които днес свободно можем да наречем диктатори. Та не е за чудене, че Васил демонстрираше близост с Маркес, но у нас сближаването с „върха” не се получаваше. Най-много да го удостоят с някое общо кадро при протоколните фотографирания. Нашият Първи, сетне Генерален с ганьовско-циганския си манталитет на селски хитрец не допускаше знаменитостите сред хората на изкуството близко до себе си. Вярно, Емилиян Станев винаги можеше да отиде на лов в компанията на Първия. В представителната зала на резиденция „Воден”, където височайшите гости са похапвали и пийвали, докато от подиума ги веселят певци и инструменталисти, на южната стена зърнах еленски рога с надпис отдолу – с датата на която е застреляно животното от „другаря Емилиян Станев”. Стори ми се неуместно, нелепо дори в компанията на Брежнев, Чаушеско и на нашенските политбюровци, които също са трепали дивеч, за да се изтъпанчат със съответните трофеи, набучени по стените³⁸. Допускането на писателя в иначе непристъпния резерват е било просто жест, каприз на властодържеца, който се кипри с едно популярно име, както да речем туземецът с герданчето на белия човек. Двамата, убеден съм, ги е свързвал единствено авджилъкът. Та за какво друго могат да си говорят – интелектуалецът, майсторът на словото и полуграмотният правешки тарикат? Мой приятел, който веднъж бе удостоен с лична аудиенция при Първия, ми разказа как след като му подарил своя книга, чул простодушното му признание, че не чете. Васил Попов бе широко скроен човек, умееше да общува, не се гнусеше от „низините”, държеше се като латиноамериканците. Дали е подражавал на Кастро и на Маркес или просто си му е идвало отвътре, няма значение. В Девня, където той от време на време отскачаше покрай социалната поръчка, няколко пъти попадах на снимки, с които девненци, увековечили се редом с неговата внушителна фигура, се гордееха. В една от служебните стаи на „Заводски строежи”, която обитаваше амбициозен и мижав младок, несъмнен тип „нарцис”, над бюрото му стената бе окичена с куп негови – на младока – фотографии, като в центъра, подчертана с флумастер бе фотографията му редом до Васил Попов. Няма да споменавам името на тази дребна душа, жалка мижитурка; за бездарниците не си струва, но случаят е показателен. При всяко пристигане в Девня на Васил Попов въпросният самовлюбен кандидат за литературна слава бързаше да се присламчи към него. Беше дълго и упорито ухажване. От самия него знам, че няколко пъти Васил го е връщал. Поправеният или нов – не помня вече - ръкопис на разказа му бе подкрепен и с аргументите на разни материални приношения. Общи познати твърдяха, че при пътуванията си до София девненският чиновник от „Заводски строежи” не се е свенял да посещава в редакцията на „Литературен фронт” завеждащия белетристиката с пълна дамаджана. Е, в крайна сметка Васил Попов му пусна разказ. И девненското чиновниче стана един от петдесет и двамата прощъпулници на страниците на литературния вестник. За 7 години, през които оглавяваше отдел „Белетристика”, Васил Попов публикува за пръв път разкази на 52 автори, повечето неизвестни имена, нечленове на СБП. Името на девненското чиновниче повторно не се появи. Това го знаех, не знаех, че и на останалите 51 автори шефът на прозата не е пускал втори разказ. Изключения нямало. Каза ми го литературен критик, на когото това – и това – му е работата, да следи за показателни подробности, които обикновено убягват от вниманието на читателя. Все пак натежава другият факт – дал е път на петдесет и двама. Не знам дали аргументът на дамаджанката е надделял в случая с девненското име, но си е било компромис. Безспорно. Не съм сигурен обаче стремежът му да се отърка в пеша на Генералния дали е бил също своего рода компромис в името на собствното възвеличаване или просто наивно-искрен стремеж да се докажеш, че си техен – идейно, партийно, вождолюбиво. Може би е това. Все едно, в писателското селение той се вишеше по-скоро като кула, като катедрала. Внушителна фигура. Но някак си избледняла, полузабравена в наше време. А неговите романи са може би най-убедителното свидетелство за една вече отминала епоха, „ключът” към разбирането и осмислянето ѝ от страна на съвременника.

МИЛИОН КУРИОЗИ

(откъси от неиздадена книга)

от историята

БОМБАСТИКА

За руско-турската освободителна за нас, българите, война (1877-1878) са написани безчет студии, изследвания, статии с някои разминаващи се данни и подробности. Но едно число е неизменно – 200000солдати(руси, фини, румънци) са оставили на наша земя костите си за свободата ни. Внушително звучи и се повтаря от година на година, от публикация в публикация, от реч в реч по трибуните. Как да не се умилиш, щом толкова много жертви са дали – основно – братята руси за нас.

Като че ли тъкмо с тази цел, да впечатлява и възхищава потомците, е въдворен в историческите ни анали този шестцифрен знак. Но случаят е точно като в поговорката за изписаните вежди и извадените очи. Дунавската руска армия, която воюва срещу османците на Балканския фронт, по численост според различните източници варира между 150 000 и 250 000 щика. Второто число се среща само у Божидар Димитров, което не е за чудене при пословичната му склонност да „понадува” нещата. Според историка Николай Панайотов, който изглежда пръв у нас изследва статистическите данни за войната, приблизителната численост на Дунавската армия е 196 000 души. От простото съпоставяне излиза, че руските генерали са изгубили цялата си войска, изтребени до крак са всички, че и още няколко хиляди отгоре! Как да си обясним тогава, че са спечелили войната? Защо ли все още и днес във военните академии се изучават операциите им на българска земя (каквито и грешки и недомислия да са допуснали, не могат да се отрекат добрите им стратегически и тактически ходове)? Този изумителен парадокс се дължи на безумно преувеличеното число на жертвите.

Според официалните руски източници (вж.Википедия) Дунавската армия за цялата война е дала 11 505 убити. Според западни източници загиналите в сраженията руски войници са 30 000. Тук са включени и загубите на Кавказката армия на Източния фронт, Русия тогава воюва с Турция на два фронта. Дори истината да е някъде по средата между тези два източника, това 200 000 боде очите, не ни прави чест. Излиза – ако е вярно, - че руските генерали са пълни некадърници. И смешно и тъжно…

Article 0

Article 0

Article 0

,РОДИ СЕ "БЕЗСМЪРТНАТА МИКИ", СБОРНИК ОТ 8 МАЛКИ ФАНТАСТИЧНИ РОМАНА, 352 стр., издателство БЪЛГАРИ, 2016 г.

Article 0

Article 0

Article 0

Article 0

Article 0

Article 1

Article 0

Article 1

Article 0

Article 0

Article 0

Article 0

Article 0

Article 0

Article 0

Article 0

Article 0