ЧУЧЕЛОТО ФАШИЗЪМ
Повод за тези редове е новоизлязлата книга на моя съгражданин Панчо Недев „Те бяха осемнадесет”, второ поправено, допълнено и белетризирано издание. Както и похвалният отзив по този повод, публикуван в ЛИТЕРАТУРЕН СВЯТ на друг варненец, безспорен майстор на словото, но спекулативен и едностранчив свръхмяра.
Не оспорвам, разбира се, фактите. Като оставим настрана познатия трафарет жертвите да се героизират, а палачите – демонизират, позволявам си да изразя съмнение, че издайникът е бил само един. Метафората „не човек, а желязо” има чисто литературна стойност. При всеки режим, прилагащ насилие (отнася се и за прехвалената американска демокрация) срещу потенциалните си или истински врагове боят, мъченията сломяват волята на жертвата рано или късно. Изключенията нищо не доказват. А всеки режим – тук няма изключения, - изправен пред заплахата да бъде уязвен, „подкопан”, свален от власт, обявява противниците си за терористи. Последният свеж пример – отношението на украинското правителство към руснаците от двете източни области. Така че в отношението на правителството на Царство България към комунистическите му противници няма нищо необичайно. И – нищо фашистко!
Подчертавам дебело – нищо фашистко. На времето, когато комунистическите власти подготвяха шумно и помпозно отбелязване на 1300-годишнината на държавата ни (те я бяха „заключили” на герба между годините 681 и 1944, преди и след тях не я е имало!) по телевизията течеше изключително интересна поредица на историка професор Николай Генчев. В едно от предаванията, посветено на въпроса имало ли е в България фашизъм, той изреди 6 главни признака, доказващи наличието му. В България те просто не са съществували. (Интересно – двамата автори, за които стана дума в началото, гледали ли са предаванията на забележителния ни историк. Не могат да го заподозрат в антипартийност (БКП), тъй като той лично опроверга твърдението, че е сред създателите на Клуба за гласност, дори е отказал членство в него.) Митът за фашистка България преди Девети, декориран с нелепото определение монархофашизъм, бе пуснат в ход, за да се изпълни нареждането на Коминтерна и комунистите да хванат гората. С други думи той послужи за плашило. Плашило с образа на брата близнак, до вчера възхваляван и прегръщан (вж. събитията от септември 1939-та и последвалите две години, през които Москва и Коминтернът имаха за главен враг социалдемокрацията). Всъщност братът е тризнак. Тук има едно малко – но съзнателно!- объркване, за него малко по-нататък.
Тъй или иначе въпросните 18 мъченици, герои на Панчовото повествование са противници, врагове на тогавашната власт и тя съвсем логично се е саморазправила с тях. Самозащитна реакция. Ама жестоко. Ама без съд и присъда. Е, а до създаването на Народния съд новите господари с червени ленти на ръкавите на какво основание колеха и бесеха наред, стига да си бил стражар, пъдар, бранник, кмет…? През октомври 1944-та в местността Бяла крава са разстреляни 13 души от моето родно село Стражица. Сред тях – братът на баба ми по баща поп Райо, забележителна личност, възрожденски тип, помагал на бедни и немощни, утешавал нещастни и паднали духом. През 1990 година националната ни телевизия създаде двусериен документален филм за него. Показа удивителни свидетелства за благотворителност, благочестие, благородство (думи, които присядаха на гърлото на червените или изобщо бяха непознати в скромния им речник). Поп Райо не се е занимавал с политика. Разстрелян е просто защото е бил свещеник. Още един пример – какъв враг на новата власт е могъл да бъде Дучо Апуто, друг от 13-те, международен авантюрист и бонвиван, случайно попаднал по онова размирно време в селото? Да продължавам ли нататък?
Както виждате има известна разлика между трагедията на 18-те и разправата с 13-те, която спокойно може да се нарече фарсово безумие. Тук не става дума за разликата в жестокостта. Тя е еднакво осъдителна и неприемлива от гледище на християнския морал, пък и на обичайната етика. Тук става дума за мярката в подхода на историка (в случая писател – белетризирал). Ще ми се да попитам Панчо Недев, когото познавам доста отдавна, знае ли нещо за горяните и за разправата на червената власт с тях. Да не би тях и помагачите им комунистите да са ги пращали на бани в Хисаря или на почивка на Канарските острови? И защо в края на краищата се е захванал с дребното, дъвкано-предъвкванотоизопачавано в безчет писания тенденциозно и лъжовно? Защото партизанското движение е като детска градина пред батальон бойскаути в сравнение с горянското, за което позорно се мълчи и в историята ни и в литературата ни. Не е ли именно тази задачата – и тази – на литератора изследовател на миналото – да разкрие скритото от погледа ни досега и извади наяве истината? Без да робува на политически пристрастия.
Ако Недев е попревил гръбнак, за да може да издаде още една книжка (изданието е на така наречения Съюз на антифашистите, сиреч на активните борци, които си бяха активни лапачи), то нанишането не му прави чест. А пък ако се е потрудил над обновения текст само по вътрешно убеждение, то е достойно за съжаление. Има една мъдра приказка: ако на 20 години не си комунист, значи си ненормален, но ако на 40 години оставаш такъв, си стопоцентово луд. А авторът отдавна е в сезона на зрелостта, „гони” осемдесетте. Панчо Недев е трудолюбив и почтен човек, писа надълго и нашироко за разрухата настъпила след 1989-та, но изглежда не разбира, че авторите на този зловещ сценарий са неговите червени герои (децата на така наречените народни борци, които с такава любов описва), а изпълнителите – техните маши, личностите от така наречените резервни кадри и пръкналите се около тях множество партии и организации, все демократични и антикомунистически, а по същество до една креатури на БКП/БСП. Разрухата беше нужна на номенклатурчиците и само на тях, за да могат с минимум усилия и разходи да сложат ръка на построеното, на създаденото с кръвта и потта на безпартийните, а и на редовите партийци. За да трансформират лесно политическата си власт в икономическа. Която им осигуряваше и контрол над управленските структури. Успешно го направиха наистина.
Изглежда авторът дори не подозира, че трудът му, казано образно, налива вода в мелницата на новите ни господари. Ролята му на мехлем за поразтърсените от рахатлъка си души на зовящите се антифашисти е по-скоро страничен ефект. Книжката е скромен принос в бетонирането на една измама, на една мистификация, срамежливо заобикаляна и днес от знаковите ни историци. Понятието фашизъм у нас се свързва предимно и главно с хитлеристка Германия и идеологическите постулати на нейния фюрер (също, впрочем, представяни често в леко изопачен вид). В действителност фашизмът е теорията и практиката на Бенито Мусолини, сиреч родината и главното му местообиталище е Италия. В Германия е другият тризнак – националсоциализмът. Защо тризнак ли? Ами много просто – и болшевизмът (съветският комунизъм), и фашизмът и национал-социализмът са се пръкнали от яслата на Втория интернационал. Факт. Бащата-„оплодител” (теоретичната основа) е учението на Маркс. Разграничителните мутации са по-скоро нюанси. Най-съществената разлика например между болшевизма и национал-социализма е, че първият издига за знаме интернационализма, а вторият – национализма (Германия над всичко). Иначе всичко останало си е по Маркс. Две трети от устава на Националсоциалистическата работническа партия на Германия е мота-мо преписан от устава на ВКП(б). И в практиката – хитлеристките концлагери са създадени на основата на вече богатия опит на Сталиновия режим. В СССР е пребивавала делегация на Третия райх да го изучава, а на изпроводяк в израз на приятелски чувства гестаповците подарили на колегите си от НКВД машина за изтръгване на нокти. И –може би най-интересното, за което обикновено също се премълчава – Хитлер се е канел да извърши национализация и въведе държавен капитализъм по съветски тертип. Отложил го е по понятни причини за след войната. Главната му грижа е да се опази от другия хищник и основен съперник за европейско господство – мустакатият чичко от Кремъл, който е точел брадвата вече. Изпреварил го, затова и победата на СССР във Втората световна бе пирова победа. Някои твърдят, че жертвите на Съветите от войната са по-малко от жертвите на сталиновите репресии, но във всеки случай хитлеровият вътрешен терор по мащаби далеч отстъпва на болшевишкия. А какво да кажем за Мусолини, той направо е пигмей. Вземайки властта през 20-те години на миналия век дучето като че ли е бил повече загрижен да се справи с престъпността и успява – за половин година мафията е ликвидирана (връщат я американците след войната). А жертвите сред политическите противници – не помня къде го бях прочел преди години – били…18 души. Как ви се струва? Това е истинското лице на реалния фашизъм, драги литератори и читатели. Е, как така, ще речете. Та у нас след деветосептемврийския преврат само споменаването му всяваше страх и ужас. Логиката на новите господари беше елементарна: който не е с нас, е враг. А враговете са фашисти. На село ги наричаха вашаги – поповете, горските, просто заможните… Всички в един кюп. Пропагандната мистификация успява. От плашило за комунистите фашизмът като понятие става плашило за цял народ.
Защо е сторена терминологичната подмяна? Имам си свое обяснение. Причините изглежда са две. Фашизъм е само една дума, лесна за изговор, а и звучи някак „съскащо”, плашещо. Второто съображение, което е било несъмнено по-важно – да се избегне „издайническата” втора дума в понятието национал-социализъм.
Плашилото и днес е в ход. Не дай боже да проявиш истински, а не бутафорен патриотизъм, не дай боже да се обявиш за националист – веднага ти лепват етикета фашист. Плашилото е в ход, на всевъоръжение и в арсенала на мощната пропагандна машина на адептите на новия либерален ред. Погледнете съотношенията в историческия ракурс на предаванията в различните канали на Би Би си, които се излъчват и у нас. Филм след филм за нацизма и Хитлер, обявени за фашизъм и от дъжд на вятър някое далеч по-„меко” предаване за деспотията на комунизма и за Сталин. Който, ех, да, трепал е своите, ама се е борил против фашизма. На запад все още си го наричат чичо Джо и си го тачат заради интернационализма му. А каква е разликата между него – интернационализма – и глобализма? И не го ли тъкмят новия световен ред точно по рецептата на Маркс?
Плашилото отдавна би трябвало да има вид на вехто водевилно чучело. Ала не – злокобният му образ все още ни стряска и на сън. И чак на второ място ни плашат с комунизма и комунистите, каквито вече няма, тъй като са станали бизнесмени демократи. Промити мозъци, заблуден народ и нищо чудно, че си ги избира да го яхат откровени бандити, алчни неграмотници, отбор дупедавци.
А за Панчонедевата книга? Ами нищо повече. Баба ми Тотка казваше на времето в такива случаи: сламката видял, гредата не забелязал…