Quantcast
Channel: Литературен блог на Тошо Лижев
Viewing all 283 articles
Browse latest View live

Article 1

$
0
0

ЗА ДА НЕ СКУЧАЕ ПЕТЪР МЛАДЕНОВ

Двамата крачим по една от централните варненски улици към хотел „Варна” (сега „Одеса”). Там сме се настанили при поредната командировка. След края на работния ден за разлика от всички останали командировки нито ни канят на хапване, нито дори ни правят компания. Невероятно положение за един секретар на ЦК на ДКМС. При това – вече и шеф на националния подготвителен комитет за световния младежки фестивал. На мене ми е все едно, интересно ми е дори само да наблюдавам движението по улиците. Все пак това е градът, където е преминало почти половината ми детство. Но за Младенов очевидно моята компания е крайно недостатъчна. Като си живял тук, казва той, сигурно имаш много познати, поканѝнякои симпатяги, нека има и цвете, да краси масата. Това за цветето е мой израз, така наричах младите и хубави жени. Оставям за половин час началството в хотелската стая и тръгвам да търся братовчед си Петър Тодоров. Знаех му адреса – обитаваше под наем таванче през три – четири пресечки.  Имам слука и след по-малко от час на масата ни в хотелския ресторант сядат до нас Петьо и любимата му Ася. Красивата арменка (истинското й име е Асхик) е и сладкодумна като братовчед ми, по очите на Младенов разбирам, че го е впечатлила. С две думи получи се приятна компания, весела вечер. И все пак, тъй като него ден не се случи нищо особено, бях забравил за нея, докато след години, когато вече бях софийски кореспондент в града, братовчед ми не ми разказа какво се е случило в ресторанта на Златните пясъци, където работеше. Подготвяли се да посрещнат някаква чуждестранна делегация от приятелска държава начело с външния ѝминистър. Час преди очакваното пристигане на гостите, докато Петьо „дирижирал” зареждането на масите, в залата изненадващо се появил Петър Младенов (тогава вече наш външен министър и член на Политбюро). Като зърнал братовчед ми, отишъл първо при него, стиснал му ръка: „Здравей, адаш! Как си? Какво прави хубавата арменка?” Петьо не бе толкова поласкан, колкото удивен от паметливостта му. През всичките тези изминали години втори път двамата не бяха се виждали. Младенов имаше не само отлична памет за хора и събития, но и великолепен нюх – рядко грешеше в преценката си за този или онзи. Умееше да използва слабостите на хората, с които работеше. Разказвал ми е как на по-млади години, когато е бил първи секретар на ОК на ДКМС във Видин, дошъл на проверка Иван Абаджиев, тогава първи на ЦК. Завел го на Дунава, на риболов, който бил старателно и предвидливо подготвен. В края на „проверката”, когато се завърнали в града с богат улов, естествено получил висока оценка за работата си. Самият Младенов, с когото работих повече от две години, имаше две слабости – чашката и жените. Падаше си по марковите западни питиета, носеше на пиене и се владееше отлично, назависимо на какъв стадий е. Привързаността си към елитните напитки той не криеше, докато по отношение на дамите работата беше доста по-деликатна. Тъй като от мене не можеше да скрие поредното „цвете”, което му се е лепнало (не полагаше особени усилия да привлича хубавиците, високият пост и умението му да общува простичко, без преструвки и големеене сами вършеха работа) той представяше като братовчедка. Веднъж му казах, че броят на братовчедките му би смаял и арабски шейх, на което той отвърна с доволен смях. Живееше интензивно, но не губеше чувството си за реалността. Поне в онези по-млади години. Лично на мене не ми се вярва да е бил готов да повика танковете в оня бунтовен ден пред Народното събрание през декември 1989-та. Казал го е импулсивно в яда си.


 

Article 0

$
0
0

ГОЛЕМИЯТ ВЗРИВ БИЛ КЬОРФИШЕК

Тези дни в медиите срамежливо се появи съобщение за откритието на американския учен Лаура Мерсини-Хаутън, която е установила, че така наречените черни дупки НЕ СЪЩЕСТВУВАТ!
Традиционното обяснение за наличността им във Вселената се основава на предположението, че умиращата (изчерпала горивото си и престанала да поддържа котела на ядрения синтез) звезда под въздействието на гравитацията се свива, става свръх плътна и непроницаема – дори фотоните не могат да я напуснат, да излязат от така наречения хоризонт на събитията. В същото време – според теорията – силното й притегляне я превръща в нещо като лакомо чудовище, което буквално прилапва всяко материално тяло, преминало близо край нея. Сиреч чудовището расте, расте и силата на гравитацията му, макар теоретиците да твърдят, че черната дупка е в състояние на сингулярност, а времето в нея е спряло! Всичко това, забележете, се „доказва” само чрез математически изчисления въз основата на споменатото предположение. ЛаураМерсини-Хаутън оборва тъкмо него – нейните изчисления показват, че така наречената Хокингова радиация, която излъчват гаснещите звезди ги лишава от необходимата плътност, за да могат да се свият. Напротив, те се разширяват, твърди космологът теоретик от университета на Чапъл Хил (щат Северна Каролина).И прави следващаталогична крачка (всеки специалист, пък и що годе грамотен като моя милост лаик би се досетил лесно): Голям взрив НЕ Е ИМАЛО! Според формулите той е просто невъзможен.
Забележете – твърди го поддръжник в теоретичната физика на модната струнна теория, на съществуването на множество вселени! Не учен от оределите редици на антирелативистите. Шокът за Лаура (между другото по националност албанка, завършила е университета в Тирана, бакалавърската й степен е от там) бил толкова голям по нейно собствено признание, та й било нужно време, за да го преодолее. Шега ли е, откритието й срива устоите на съвременната теоретична физика. Според цитат в дописка от нашенския вестник „Телеграф” с дата 27.09.14 „голям взрив не е имало и всички изследвания, базирани на тази теория през последните 50 години са компрометирани”. Какво още е казала тази млада и несъмнено смела жена не знам, но съм сигурен, че е наясно и с едно друго, така да се каже генерално следствие – компрометирането на  релативистката теория. Гнилия фундамент, над който разцъфнаха „безумните идеи” на Бор, Гамов, Хокинг и компания. И фантасмагоричните черни дупки и митичният Голям взрив и нароилите се след тях куп намирисващи на откровен мистицизъм теории са следствие на теорията на относителността.
Между другото един от първите обекти в междузвездното пространство, обявен за черна дупка, носи названието Лебед. После – без никакви преки доказателства – бяха набедени куп други, в списъка влезе дори центъра на нашата родна галактика Млечен път, а Стивън Хокинг обяви и съществуването на мини черни дупки! Които се навъртат някъде около нас, само дето не ги забелязваме като част от пейзажа. В края на краищата се случи неизбежното – Лебеда се оказа Грозно патенце, обратно на Андерсеновата приказка. Намери се най-сетне човек от средата на теоретиците релативисти да обяви велегласно царската голота. Лаура Мерсини-Хаутън – запомнете това име. Тепърва ще става известно и ще смущава съня на събратята си. Освен ако не й запушат устата. Американците го умеят и то много добре.
Относителността, черните дупки, изсмукания из пръстите Голям взрив и цялата останала „модерност” на „безумните идеи” във физиката е в пълно съзвучие с неолибералната „подплата” на съвременните глобализационни процеси. Казусът с младата албанка (вероятно вече американска гражданка) не е случаен. Поразрових се из интернет и видях, че тя обявява своето откритие през септември тази година. Тоест преди някакви си дни. Във време, когато и сред безрезервните привърженици на днешната властваща идеология започнаха да звучат колебливи нотки по отношение на глобализацията като безалтернативен модел за развитието на съвременната ни цивилизация. Някои политици и икономисти дори, осъзнали грозната истина, твърдят, че избраният път е грешен. Глобализацията е опасна. Задънена улица за човечеството.
Та тъкмо в този контекст ми прозвуча вестта за несъмнено убедителната теза на Лаура. Като закономерен симптом  за осъзнаване на реалностите и в сферата на науката възприемам нейното откровение. Има лъч надежда и в областта на културата, изкуството и в частност на литературата да се освободим от желязната хватка на неолибаералите релативисти.
Това неизбежно ще стане, ако възтържествува здравият разум и се върнем към традицията.
Мисля, че човечеството няма друг избор.


Article 0

$
0
0

ЗАОБИКАЛКИ ПО ПЪТЯ НА ІІІ УКРАИНСКИ ФРОНТ


Годината е 1969-та, края на лятото. ВЛКМС и ДКМС организират младежки поход по пътя на ІІІ Украински фронт. Поводът е 25-годишнината от Яшко-Кишиневската операция и последвалото безкръвно нахлуване на Червената армия в Румъния и България. Което, разбира се, се нарича освободителен поход. Изпратен съм от редакцията на „Народна младеж” да го отразявам. Има един стереотипен израз за смесените чувства. Така приех новата си задача – от една страна ми беше интересно да видя Молдавия (днес е прието да се нарича Молдова) и Румъния, от друга страна вътрешно възроптах срещу условието да нося униформа. Всъщност и на практика в началото тя - шита по мярка! – си остана скатана в багажа ми дни наред. Двамата оператори, телевизионен и кино-, които неотстъпно ни съпровождаха и „запечатваха” на лента за поколенията всяко поклонение, всеки митинг, всяка среща с ветерани, още на ж. п. гарата в София се появиха униформени. До Кишинев пътувахме с влак. Там ни настаниха  в най-представителния хотел. По двама в стая. Моята „делях” с полковник Стоян Пенков,  директор на военноисторическия музей. На срещите го представяха като най-младия български партизанин, участник в последната фаза на войната. Помежду си нито веднъж не отворихме дума нито за едното, нито за другото, макар през цялото време на „похода” да обитавахме обща хотелска стая. Дори не знаех, че е историк, доцент, разбрах го след време. Допаднахме си още във влака за Кишинев, където водехме дълги разговори и така пътуването ни мина бързо и неусетно. Той сам пожела да ми е съквартирант. Макар да не го казваше направо, не криеше досадата си от повечето щатни комсомолски работници (българската делегация беше изцяло от такива) – семпли душици, учили-недоучили откровени кариеристчета. Първата вечер когато се прибрахме в хотела след шумното, проточило се до късно заради безкрайните речи „мероприятие”, Пенков застана пред леглото си и със замах заоткача от военната си куртка един по един ордените си. Хвърляше ги връз одеялото  с видимо облегчение: „Да се освободим от тенекийките, че взеха да натежават.” Стана ми още по-симпатичен. И го послушах, когато ми каза, че нежеланието ми да намъкна униформата се тълкува като позьорство. Облякох я, но след ден-два, след като направих самостоятелен рейд на кишиневския пазар. След като се убедих, че домакините, въпреки многократните ми въпроси няма  ли да ни срещнат с тукашни, натурализирани още през ХІХ век българи. Знаех, че сънародниците ни се занимават предимно с градинарство и лозарство, надявах се на пазара  да попадна на тях и не се излъгах. Още щом преминах колоните на входа дочух българска реч, която сякаш ме върна цял век назад. Говореха с езика на дядо Либен и Хаджи Генчо. Похортувах си с възрастните жени продавачки, които много ми се зарадваха и питаха със светнали очи „Как е там, в Българията?”. Позаседях се при тях, тъй като не се надявах да срещна друг сънародник, но още същия ден попаднах на млад мъж, при това колега – Марин. Редактор в местната телевизия. Заръча ми да напиша две странички за похода, за българските комсомолци, за дружбата и прочее в този дух. Сам дойде в хотела на следващия ден и заедно с двете странички, от които малко се срамувах, тъй като си беше чиста боза, ме откара със служебната кола в телевизионния център. Там сам преведе текста, заведе ме в касата и хоп – 50 рубли хонорар! В коридора, на изпроводяк, Марин ме помоли да му изпратя от София 2-3 чифта чорапогащи за жена му. В Кишинев не се намирали. Изобщо - всесъюзен (СССР) дефицит. Два дни по-късно в градчето Кагул (запомних го лесно поради семантичната близост със столицата на Афганистан) съдбата ме срещна с друг българин, също колега, издавал преди войната вестник за българите. Всъщност двустранична многотиражка – първата на български, втората на турски, за гагаузите. Оплака ми се, че никъде не може да намери „Записки по българските въстания”. Сам предложих да му помогна и една от първите ми работи след завръщането в София бе да потърся и изпратя книгата на Захари Стоянов. (За съжаление не можах да намеря нова, но екземплярът, поел от пощата към Кагул, беше запазен. А половин дузината чорапогащи за Мариновата булка бяха, разбира се, съвсем нови – в София вече лесно се намираха.) Толкова. Други нашенци не видях. Маршрутът ни из Молдавия криволеше с най-неочаквани и странни за мене извивки. Ако армиите и дивизиите, командвани от маршал Толбухин са се движили така, нищо добро не ги е чакало. Имах чувството, че автобусът ни нарочно заобикаля българските села. След напускане на столицата Кишинев бях подновил настойчивия си въпрос няма ли да видим българи, на който съветските другари просто  престанаха да отговарят. Представям си каква досада съм бил за тях и колко усилия им е струвало да не ме наругаят и пратят по дяволите. Малко преди да минем на няколко километра от Болград (коментарът на водача ни бе „Там е Украйна”), автобусът пресече две села, които коренно се различаваха на вид от тези,  които вече бяхме оставили зад гърба си: двукатни къщи, добре поддържани дворове, усмихнати градинки с много-много цветя и точно както е в  селата в България – рози от двете страни на главната улица. На безадресния ми въпрос „Това не е ли нашенско?” един от руснаците кимна с усмивка. Не проумявам защо официалните лица отбягваха тази тема. Та те просто криеха от нас тукашните българи! Така както правеше нашият славен генерал с ордените си. Името му не помня, той беше от Ябланица, „локуменото” градче, над 70-те, добродушен, дребен на ръст старец, който стоически носеше през цялото време на похода парадната си униформа, на която едва се побираха ордените и медалите му. Огромното болшинство от тях бяха от времето преди 9-ти септември 1944-та – с царски корони и кръстчета, старателно увити и зашити в парчета червен плат, скрити от погледа на околните. Дали този човек се срамуваше, че е бил – и си е – царски генерал, дали така му бяха наредили, не знам. Наивен и смешен опит да се скрие истината. А тя е като народната приказка за шилото и торбата. Лошото е, че когато я крият, мнозина не забелязват измамата. А щом не виждаш нещо, в един момент то може да започне да те боде.


Article 0

$
0
0

АНГЛИЧАНИТЕ ОТКРИХА ТОПЛАТА ВОДА


Феноменално откритие са направили английски учени чрез „виртуална аутопсия” на мумията на фараона Тутанкамон. Накратко същността според появилите се тези дни съобщения в медиите: юношата владетел от големия дом (буквалният превод на понятието „фараон” е точно това – голям дом) бил рожба на инцест. Бащата и майката – брат и сестра. Поради което Тутанкамон имал „женски ханш, криво стъпало и изпъкнали зъби”.
Добро  утро. Както казват нашенци на село, когато някой умник започва да ти доказва, че водата е мокра. Първо – фактът е отдавна известен на историците. Второ – че фараоните са  се женели за сестрите си е известно още от времето на Шамполион, разчел египетските йероглифи. Това е правило, традиция комай във всички династии управлявали най-дълго просъществувалата държава в човешката история. От там и нищо чудно, че ДНК-анализът го е потвърдил. Щеше да е изненада, щеше да е интересно, ако се окаже, че майката на починалия на 20години владетел е – да речем – принцеса от някой от тогавашните  владетелски дворове в Двуречието. Но за такава летописите не споменават. Няма такава. Фараоните държали на своята кръв. По какви причини – отделен въпрос. Наивно е да се твърди, че кръвосмешението се е смятало за нещо нормално, тъй като древните хабер си нямали за здравословните последици. Знаели са навярно. Косвено потвърждение на това предположение са разните семейни истории в Библията, където, четейки я, човек остава с впечатление, че предците на днешните юдеи са предпочитали деца от наложници (друго племе, друг етнос, друг ген по днешно определение). Може би тъкмо по тази причина – рискът от пръкването на непълноценно потомство – е подбудил фараоните да си правят цели хареми. Всички сестри и други жени близки по кръвна линия – все нещо читаво ще се роди. Е, това е само една хипотеза. Хипотеза, която е много по-интересна за „разчопляне”, отколкото да ни занимават с инцеста на фараоните.
Има го и днес. И то сред хора, които ако не са грамотни за последиците, поне нормата трябва да знаят. Знаят я и я заобикалят. При това инцестът е толкова широко разпространен, колкото средностатистическият съвременен гражданин нито може да си представи, нито дори да допусне. Не вярвате ли? Идете в някое от балканските вайковски села и проследете родословията. Проверете в какви роднински връзки са бракосъчетаните. Ще се натъкнете на удивителни неща. През 1980 година, когато за пръв път се канех да посетя Голица, варненски лекари ми казаха – е, те там всичките са изродени. Не ми се вярваше, но още първите дни (прекарах почти два месеца в неплатен отпуск да пиша на спокойствие) ми се наби в очите: високи, едри и пълни вайковци с лупа да ги търсиш. Изключенията – микроскопически. Общувах с висшист, който не знам как се е изхитрил да се ожени за своя първа братовчедка. Тя му родила двама сина близнаци и една дъщеря. Дъщерята – болнаво дете, единият близнак – едноок, с тежък бъбречен проблем и куп други болести. Видът на другия близнак ме накара да потръпна: трудно може да се нарече човек лежащото, мучащо и не умеещо да координира движенията си същество. Тежка малформация.
Има го, има го това – инцестът - и в Англия и в другите „напреднали” страни. От време на време намираме потвърждение дори в телевизионни репортажи. Заключил таткото щерката си, държал я 30години в килера, направил й дете и през всичкото това време ни съседи, ни роднини, ама никой нищо не разбрал. Ни чули, ни видели.
Добре, това ясно, жълтавото върви по медиите като топъл хляб. Но защо ни занимават с фараонския инцест, „откривайки” известното и поднасяйки го като сензация?
Отговорът навярно се крие в обстоятелството, че титаничните усилия на английските специалисти са заплатени от компанията Би Би Си, която – внимание – подготвя филм под заглавие „Тутанкамон – разкритата истина”. Какъвто и да е филмовият коментар на известните и – ако има такива – неизвестни исторически факти, в съзнанието на зрителя се натрапва патологичното, ненормалното. Ако беше изключение – с мед да ги намажеш колегите от Би Би Си. Ала и тази новост телевизионна ще е просто част от лавината от медийната и на поднасяната като изкуство продукция, натрапваща на съзнанието ни патологичното. Ако следите холивудските филми редовно, то непременно ще останете с впечатление, освен дето половината население на Щатите е с тъмна кожа, че американците са в болшинството си люде със сбъркана полова ориентация, педофили, агресивни шизоиди, ненормалници от най-различен сорт. На практика, разбира се, не е така. Но тежкият валяк на глобализацията гази наред, за да ни „сглади”, уеднакви и направи всичките ненормалници. За да смачка напълно изконните човешки ценности.
Жалко е, че за тази цел са „впрегнали” и Тутанкамон.
Тежък симптом – вече за болест на самата ни цивилизация…





Article 0

$
0
0



ЧУЧЕЛОТО ФАШИЗЪМ

Повод за тези редове е новоизлязлата книга на моя съгражданин Панчо Недев „Те бяха осемнадесет”, второ поправено, допълнено и белетризирано издание. Както и похвалният отзив по този повод, публикуван в ЛИТЕРАТУРЕН СВЯТ на друг варненец, безспорен майстор на словото, но спекулативен и едностранчив свръхмяра.
Не оспорвам, разбира се, фактите. Като оставим настрана познатия трафарет жертвите да се героизират, а палачите – демонизират, позволявам си да изразя съмнение, че издайникът е бил само един. Метафората „не човек, а желязо” има чисто литературна стойност. При всеки режим, прилагащ насилие (отнася се и за прехвалената американска демокрация) срещу потенциалните си или истински врагове боят, мъченията сломяват волята на жертвата рано или късно. Изключенията нищо не доказват. А всеки режим – тук няма изключения, - изправен пред заплахата да бъде уязвен, „подкопан”, свален от власт, обявява противниците си за терористи. Последният свеж пример – отношението на украинското правителство към руснаците от двете източни области. Така че в отношението на правителството на Царство България към комунистическите му противници няма нищо необичайно. И – нищо фашистко!
Подчертавам дебело – нищо фашистко. На времето, когато комунистическите власти подготвяха шумно  и помпозно отбелязване на 1300-годишнината на държавата ни (те я бяха „заключили” на герба между годините 681 и 1944, преди и след тях не я е имало!) по телевизията течеше изключително интересна поредица на историка професор Николай Генчев. В едно от предаванията, посветено на въпроса имало ли е в България  фашизъм,  той изреди 6 главни признака, доказващи наличието му. В България те просто не са съществували. (Интересно – двамата автори, за които стана дума в началото, гледали ли са предаванията на забележителния ни историк. Не могат да го заподозрат в антипартийност (БКП), тъй като той лично опроверга твърдението, че е сред създателите на Клуба за гласност, дори е отказал членство в него.) Митът за фашистка България преди Девети, декориран с нелепото определение монархофашизъм, бе пуснат в ход, за да се изпълни нареждането на Коминтерна и комунистите да хванат гората. С други думи той послужи за плашило. Плашило с образа на брата близнак, до вчера възхваляван и прегръщан (вж. събитията от септември 1939-та и последвалите две години, през които Москва и Коминтернът имаха за главен враг социалдемокрацията). Всъщност братът е тризнак. Тук има едно малко – но съзнателно!- объркване, за него малко по-нататък.
Тъй или иначе въпросните 18 мъченици, герои на Панчовото повествование са противници, врагове на тогавашната власт и тя съвсем логично се е саморазправила с тях. Самозащитна реакция. Ама жестоко. Ама без съд и присъда. Е, а до създаването на Народния съд новите господари с червени ленти на ръкавите на какво основание колеха и бесеха наред, стига да си бил стражар, пъдар, бранник, кмет…? През октомври 1944-та в местността Бяла крава са разстреляни 13 души от моето родно село Стражица. Сред тях – братът на баба ми по баща поп Райо, забележителна личност, възрожденски тип, помагал на бедни и немощни, утешавал нещастни и паднали духом. През 1990 година националната ни телевизия създаде двусериен документален филм за него. Показа удивителни свидетелства за благотворителност, благочестие, благородство (думи, които присядаха на гърлото на червените или изобщо бяха непознати в скромния им речник). Поп Райо не се е занимавал с политика. Разстрелян е просто защото е бил свещеник. Още един пример – какъв враг на новата власт е могъл да бъде Дучо Апуто, друг от 13-те, международен авантюрист и бонвиван, случайно попаднал по онова размирно време в селото? Да продължавам ли нататък?
Както виждате има известна разлика между трагедията на 18-те и разправата с 13-те, която спокойно може да се нарече фарсово безумие. Тук не става дума за разликата в жестокостта. Тя е еднакво осъдителна и неприемлива от гледище на християнския морал, пък и на обичайната етика. Тук става дума за мярката в подхода на историка (в случая писател – белетризирал). Ще ми се да попитам Панчо Недев, когото познавам доста отдавна, знае ли нещо за горяните и за разправата на червената власт с тях. Да не би тях и помагачите им комунистите да са ги пращали на бани в Хисаря или на почивка на Канарските острови? И защо в края на краищата се е захванал с дребното, дъвкано-предъвкванотоизопачавано в безчет писания тенденциозно и лъжовно? Защото партизанското движение е като детска градина пред батальон бойскаути в сравнение с горянското, за което позорно се мълчи и в историята ни и в литературата ни. Не е ли именно тази задачата – и тази – на литератора изследовател на миналото – да разкрие скритото от погледа ни досега и извади наяве истината? Без да робува на политически пристрастия.
Ако Недев е попревил гръбнак, за да може да издаде още една книжка (изданието е на така наречения Съюз на антифашистите, сиреч на активните борци, които си бяха активни лапачи), то нанишането не му прави чест. А пък ако се е потрудил над обновения текст само по вътрешно убеждение, то е достойно за съжаление. Има една мъдра приказка: ако на 20 години не си комунист, значи си ненормален, но ако на 40 години оставаш такъв, си стопоцентово луд. А авторът отдавна е в сезона на зрелостта, „гони” осемдесетте. Панчо Недев е трудолюбив и почтен човек, писа надълго и нашироко за разрухата настъпила след 1989-та, но изглежда не разбира, че авторите на този зловещ сценарий са неговите червени герои (децата на така наречените народни борци, които с такава любов описва), а изпълнителите – техните маши, личностите от така наречените резервни кадри и пръкналите се около тях множество партии и организации, все демократични и антикомунистически, а по същество до една креатури на БКП/БСП. Разрухата беше нужна на номенклатурчиците и само на тях, за да могат с минимум усилия и разходи да сложат ръка на построеното, на създаденото с кръвта и потта на безпартийните,  а и на редовите партийци. За да трансформират лесно политическата си власт в икономическа. Която им осигуряваше и контрол над управленските структури. Успешно го направиха наистина.
Изглежда авторът дори не подозира, че трудът му, казано образно, налива вода в мелницата на новите ни господари. Ролята му на мехлем за поразтърсените от рахатлъка си души на зовящите се антифашисти е по-скоро страничен ефект. Книжката е скромен принос в бетонирането на една измама, на една мистификация, срамежливо заобикаляна и днес от знаковите ни историци. Понятието фашизъм у нас се свързва предимно и главно с хитлеристка Германия и идеологическите постулати на нейния фюрер (също, впрочем, представяни често в леко изопачен вид). В действителност фашизмът е теорията и практиката на Бенито Мусолини, сиреч родината и главното му местообиталище е Италия. В Германия е другият тризнак – националсоциализмът. Защо тризнак ли? Ами много просто – и болшевизмът (съветският комунизъм), и фашизмът и национал-социализмът са се пръкнали от яслата на Втория интернационал.  Факт. Бащата-„оплодител” (теоретичната основа) е учението на Маркс. Разграничителните мутации са по-скоро нюанси. Най-съществената разлика например между болшевизма и национал-социализма е, че първият издига за знаме интернационализма, а вторият – национализма (Германия над всичко). Иначе всичко останало си е по Маркс. Две трети от устава на Националсоциалистическата работническа партия на Германия е мота-мо преписан от устава на ВКП(б). И в практиката – хитлеристките концлагери са създадени на основата на вече богатия опит на Сталиновия режим. В СССР е пребивавала делегация на Третия райх да го изучава, а на изпроводяк в израз на приятелски чувства гестаповците подарили на колегите си от НКВД машина за изтръгване на нокти. И –може би най-интересното, за което обикновено също се премълчава – Хитлер се е канел да извърши национализация и въведе държавен капитализъм по съветски тертип. Отложил го е по понятни причини за след войната. Главната му грижа е да се опази от другия хищник и основен съперник за европейско господство – мустакатият чичко от Кремъл, който е точел брадвата вече. Изпреварил го, затова и победата на СССР във Втората световна бе пирова победа. Някои твърдят, че жертвите на Съветите от войната са по-малко от жертвите на сталиновите репресии, но във всеки случай хитлеровият вътрешен терор по мащаби далеч отстъпва на болшевишкия. А какво да кажем за Мусолини, той направо е пигмей. Вземайки властта през 20-те години на миналия век дучето като че ли е бил повече загрижен да се справи с престъпността и успява – за половин година мафията е ликвидирана (връщат я американците след войната). А жертвите сред политическите противници – не помня къде го бях прочел преди години – били…18 души. Как ви се струва? Това е истинското лице на реалния фашизъм, драги литератори и читатели. Е, как така, ще речете. Та у нас след деветосептемврийския преврат само споменаването му всяваше страх и ужас. Логиката на новите господари беше елементарна: който не е с нас, е враг. А враговете са фашисти. На село ги наричаха вашаги – поповете, горските, просто заможните… Всички в един кюп. Пропагандната мистификация успява. От плашило за комунистите фашизмът като понятие става плашило за цял народ.
Защо е сторена терминологичната подмяна? Имам си свое обяснение. Причините изглежда са две. Фашизъм е само една дума, лесна за изговор, а и звучи някак „съскащо”, плашещо. Второто съображение, което е било несъмнено по-важно – да се избегне „издайническата” втора дума в понятието национал-социализъм.
Плашилото и днес е в ход. Не дай боже да проявиш истински, а не бутафорен патриотизъм, не дай боже да се обявиш за националист – веднага ти лепват етикета фашист. Плашилото е в ход, на всевъоръжение и в арсенала на мощната пропагандна машина на адептите на новия либерален ред.  Погледнете съотношенията в историческия ракурс на предаванията в различните канали на Би Би си, които се излъчват и у нас. Филм след филм за нацизма и Хитлер, обявени за фашизъм и от дъжд на вятър някое  далеч по-„меко” предаване за деспотията на комунизма и за Сталин. Който, ех, да, трепал е своите, ама се е борил против фашизма. На запад все още си го наричат чичо Джо и си го тачат заради интернационализма му. А каква е разликата между него – интернационализма – и глобализма? И не го ли тъкмят новия световен ред точно по рецептата на Маркс?
Плашилото отдавна би трябвало да има вид на вехто водевилно чучело. Ала не – злокобният му образ все още ни стряска и на сън. И чак на второ място ни плашат с комунизма и комунистите, каквито вече няма, тъй като са станали бизнесмени демократи. Промити мозъци, заблуден народ и нищо чудно, че си ги избира да го яхат откровени бандити, алчни неграмотници, отбор дупедавци.
А за Панчонедевата книга? Ами нищо повече. Баба ми Тотка казваше на времето в такива случаи: сламката видял, гредата не забелязал…


    





Article 0

$
0
0



ЧОЛАК МОНО*

На 7 декември се закръглят 28 години от земетресението в Стражица. През 1995-та далеч по-силен и разрушителен трус удари японския град Кобе. Споменавам го за сравнение. Кобе е с население милион и половина, Стражица – тогава – около 5 хиляди жители. Японският град бе буквално сринат със земята. Възстановиха го за една календарна година. На Стражица 28 години не ѝстигнаха.
Най-ясно следите личат по околните селца на общината. Както твърдят местни жители („стопили” се наполовина) много къщи са криво-ляво укрепени или просто оставени на произвола на разрухата. В центъра на общината, родното място на Ангел Каралийчев, възстановяването на жилищните постройки и инфраструктурата продължи над 20 години. Постижение достойно за книгата на Гинес. И – толкова. Картинната галерия, читалището, паметникът на отец Матей Преображенски останаха девета грижа. Всъщност - никаква. Нито централната в лицето на Министерството на културата, нито областната, нито местната власт си мръдва пръста. Нямало пари. Културата е „натикана” в една паянтова постройка и се изразява в  шумни чествания, кичозни шествия, помпозни конкурси и пр. пиарска пушилка.
Символ на немарата и безхаберието е паметникът на отче Матея. Няма да го видите никъде в богатата галерия от шарени и лъскави снимки на общинския сайт. Котенца и лаленца в него има, но скулптурата, създадена от стражичанина Ненко Ненков през 1970 г., не се вижда. Зер не е за гледане: фигурата е с отчупена лява ръка от падане при земетресението, омърляна, че и оставена така, както я е вдигнал кранът след труса – накриво на постаментчето си. Явно 28 години са малко, за да я зърне някой от властниците и осъзнае позорния факт. За такова нещо трябва да имаш две неща: очи и съвест.  
Сградата на картинната галерия, притежаваща уникално богатство от шедьоври на изобразителното изкуство, е оцеляла. Но трябвало да се укрепва, а за укрепването били нужни милиони. Цели два-три милиона. Откъде? Зер кметицата Борисова (както сама се хвали – вижте в сайта) е привлякла за три години по разни проекти 25 милиона, уви, за други цели. За ново читалище дори не може да се мечтае. Старото е жертва не на земетресението, а на престъпната страхливост на спецовете от комисията, правили на времето огледа. Видели, че е здраво, устояло на труса, но не посмели да се подпишат под такава констатация и го обрекли на смърт. Ако са присъствали на взривяването би трябвало да им се зачервят ушите от срам – два пъти безуспешно го гърмели, докато едва на третия път рухнало.
Казват, че отчупената ръка на отец Матей Преображенски някъде се пази, чака по-добри времена някой да се сети и я „залепи”. А и мястото и то не е същото. Все си е там отецът, където го освещаваха преди четири десетилетия, но я няма църквата. Църква сега стражичани си имат другаде, църква, че и два параклиса. Обстановката е променена и фигурата стърчи там като грозна обвинителна удивителна. Само дето и за това трябва да имаш очи. Ако преди няколко години Мартин Карбовски вместо да дири най-дебелия мъж на България за лековатото си клюкарско предаване,  беше застанал с камерата до паметника с един единствен въпрос „Кой е този?”, едва ли някой от младите стражичани би отговорил точно.
А ако следващите 28 години бъдат досущ като досегашните следземетръсни, някой ще помни ли? Ще припознае ли лика на изваяния?



* Моно Петров Сеизмонов (1828-1875), познат като отец Матей Преображенски с прозвище Миткалото, народен будител, национал-революционер, сподвижник на Левски, възрожденски писател и изобретател






Article 0

$
0
0

ПОПЪТНОСТИ
(чуто, видяно, преживяно)

ФАМОЗНИЯТ ФРЕНСКИ ЛЮБОВНИК
С полковник Пенков сме на плаж! И то на Златните пясъци.  Най-сетне – почивен ден в програмата на похода по стъпките на ІІІ Украински фронт. Началото на септември е, случваме хубав ден – нито едно облаче, слънцето направо прежуря. Настроението ни е превъзходно и поради причината, че сме настанени в най-новия и  модерен хотел „Интернационал”. В действителност той е далеч от световните стандарти с маломерните си стаички и липсата на някои задължителни за западната практика удобства. Затова пък баните са с бидета, истинска екзотика за повечето наши съпоходници. Един от съветските другари снощи от недоглеждане и незнание свършил онази работа, дето на село ѝвикат по вънка,вътре – в бидето. Взел го за тоалетна чиния. Смехът – нека се изразя литературно – още се спотайва в ъгълчетата на устните ни, докато търсим сгодно място на пясъка. И на двамата телата ни са бели като саламурено сирене и тъй като нямаме намерение да напускаме плажа след час-два, се присламчваме към чадъра на самотна възрастна дама. Не нахалстваме, разбира се, излягаме се на слънце от страната, където скоро ще  се „извърти” сянката. Обладателката на чадъра с усмивка следи действията ни и неочаквано ни кани под него. Бедните ми познания по езика на Анри Бейл и Мопасан ми стигат да схвана благоразположението ѝкъм българите, сред които е за пръв път. По познатата ми иронична усмивка на полковника, подхванал разговора на чист френски, разбирам че става дума за нещо любопитно. Изслушал обясненията на новата ни позната, Пенков превежда в резюме: дамата се е запознала с хубав млад българин, истински мъж, с когото прекарва вечерите си на курорта. Отзивите за нашенския плажен любовник са превъзходни. Французойката е очарована и щастлива. На вид тя младее, но сигурно е към 60-те и нищо чудно да се радва на близостта с млад кавалер. Банална плажна историйка – тъкмо си го помислям и следва изненада. С радостен, възторжен вик „Пиер! Пиер!” французойката се изправя да посрещне нашенския мачо. Ухилен до ушите към чадъра крачи едър, мургав, какво ти мургав, направо черен като опушен селски тиган чистач на пясъка с грапа в ръката. Пиер се оказва Манго! Приказлив и самодоволен, той ни се хвали: освен другото всеки ден дамата му давала и по 10 лева джобни! Спомням си този случай след 6-7 години на друг плаж – пред варненския квартал Аспарухово13. Като младоженец второ издание тук водя половинката си за пръв път и докато се настаняваме забелязвам необичайна картина в съседство: руса белокожа млада дама с мургав нашенец, без съмнение обитател на циганската махала. Малко по-нататък зървам друга подобна двойка. И още и още… Какво става? От говора успявам само да разбера, че русалките са полякини. На следващия ден загадката ми прояснява друг полковник – мой съсед, който работи в паспортната служба на МВР. Пътуваме с автобуса за центъра на града – достатъчно време да ми обясни каква е заверата. През зимата младите цигани гостуват на полякините, с които са се запознали по плажовете тук. (Полковникът обработва „приглашенията” – така се пътуваше в ония времена – и знае доста неща.) От Полша се връщат с подаръци, обикновено килими, които продават на черно тук и с парите от тях изкарват няколко месеца. През лятото полската русалка връща визитата, като не харчи почти нищо за почивката си. В добавък и бонус – любов. Докато слизаме на централната спирка, нещо ми щраква в главата и питам: „Ами родàта, семейството? Почти всички млади цигани са женени и живеят обикновено в обстановка тип дядовата ръкавичка?” „О, няма проблем – усмихва се полковникът. – Всички се пръскат по роднини. Жената задължително - на временно местоживеене при майка си. Теренът трябва да е чист.” И на това му викат модус вивенди.




Article 1

$
0
0


НИЗВЕРГНАЛ САМИЯ ЖИВКОВ

Есента на 1969 година. В ресторант „Берлин” срещу Народното събрание, който тогава бе още новост за столичани и се смяташе за престижно заведение, колективът на вестник „Народна младеж” „изпраща” довчерашните комсомолци, навършилите 28 години. Не съм участник в това събитие, тъй като бях точно тогава в командировка в Стара Загора. (И по-добре за мене, защото с членството ми имаше досаден конфуз. По някакъв повод, докато още бях на заплата в ЦК на ДКМС, се оказа, че според устава на младежката организация съм се самоизключил отдавна – от години не бях плащал членски внос. А в редакцията отказах да кандидатствам за членство в БКП – оправдах се, че съм млад – зелен и не се чувствам достоен за високата чест, –  което накара мнозина да ме гледат с подозрение. Смятали са ме навярно за глупак.) Случката в ресторант „Берлин” възпроизвеждам по разказите на неколцина участници в „изпращането” – с детайли, които съвпадат. На тържеството се появил самият Иван Абаджиев, тогава кандидат-член на Политбюро на ЦК на БКП. Висока чест! Той, както е прието да се казва сега, имаше харизма на лидер, на водач, държеше се естествено, обичаше да общува с младежите, облечен семпло или (слушал съм  от мнозина такива твърдения) с вехти дрешки. Със Станко Борисов, един от по-отдавнашните редактори, дори се поздравили подчертано сърдечно. Станко беше писал многократно за Абаджиев във времето, когато се  е катерел по стълбата на комсомолската йерархия и в редакцията бяха убедени, че възходът му се дължи и на Станковото перо.  След първоначалното стъписване – да се докоснеш до Политбюро в онези времена беше изключителна рядкост  – твърдият алкохол развързал езиците. Спомени от комсомолските години, вицове... По едно време незнайно как разговорите  преминали на опасна територия – политиката. Станкопотупал по рамото героя на множеството си очерци, вдигнал чаша за наздравица и се провикнал: „Да живее Иван Абаджиев! Долу Тодор Живков!”. Днешните млади съвременници трудно могат да си представят колко взривоопасни бяха такива думи в онова време, какъв потрес е било. В ресторантската зала настъпило гробно мълчание. Без да пророни дума, Абаджиев станал и напуснал тържеството. Вероятно, коментираха после колегите, се е погрижил Първия да узнае най-напред от него за „благословията” на колегата. Сетне се започна една, ходене по мъките. Месеци наред Станко го разкарваха по комитетите. Ту казваха, че ще му отнемат членството в БКП, ту прехвърляха въпроса на някаква по-горна инстанция. Ту беше изключен, ту не беше.В крайна сметка червената му книжка оцеля. От редакцията за изненада на всички не го уволниха. Носеше се мълва, че лично Живков се е разпоредил да не го пипат. Един ден с Веселин Касабов  срещнахме Станко в градинката зад Националната художествена галерия. Носеше под мишка дебела папка и само дето не скърцаше със зъби. Идваше от издателство „Народна младеж”, където имаше одобрен за издаване ръкопис и се очакваше всеки момент романът му да излезе от печат. Разтвори папката и ни показа титулната страница. Една трета от нея липсваше – скъсано бе онова място горе вляво, където са подписите на редактора и главния редактор. Върнали ръкописа без никакви обяснения. Страх лозе пази. Със Станко Борисов дълги години работихме заедно в „Народна младеж”, бяхме близки приятели, та знам – най-тежко той преживя спирането на книгата си. А беше обръгнал –  два пъти преди това го бяха изритвали от редакцията. Единият от тези случаи беше куриозно-комичен. Бе поступал някакъв дипломат от унгарското посолство в София. Сцената се разиграла в ресторант, повод за спречкването станала  разправия около млада дама, чиято чест Станко кавалерски и спонтанно решил да защити. Валентин Караманчев, който тогава беше главен на „Народна младеж”, набързо свика редколегията; на заседанието предложили на Станко да си подаде заявление за напускане, за да не го уволняват. Всичко около случая беше ясно, само не се разбра откъде дойде мълвата, че Борисов е хвърлил накрая бития дипломат в оркестъра, по друга версия –  отишъл дооставените от почиващите си музиканти инструменти и се изпикал в саксофона. Сбъркал го с писоар. Едни твърдяха, че е „пусканица” на Цветан Пешев, Илко Дундаков и сие, бохемските зевзеци на столицата. В редакцията се носеше и друга версия – задявката идвала от Дарина Герова от отдел „Учащи”, член на редколегията. Макар да не бе глътнал и капка алкохол, Станко се хванал на грубата шега и накрая на защитната си пледоария в редколегията заявил: „Всичко стана така, но не е вярно, че съм пикал в саксофона. Лъжа!”. В онези млади години като пийнеше Станко губеше инстинкта си за самосъхранение, ставаше откровен и прям до глупост. Носеше много на алкохол, не съм го виждал да губи равновесие, да се орезили след пиене – никога не е било. Но импулсивността и прямотата му играеха понякога лоша шега. В такива моменти той първо говореше и действаше. Мисленето – после. Тази особеност се „отразяваше” и на фигурата му. Крачеше той по особен, невероятен начин – краката напред, винаги избързваха, торсът и главата – назад, да се чудиш как центърът на тежестта не го сваля на земята. И нещо друго, много съществено – за разлика от повечето ни колеги, които лицемереха и се нагаждаха към „партийната повеля” той беше убеден и в идеологията и в практиката, като приемаше скърцанията и провалите за неизбежни грешки на растежа. С еднаква радост и страст пишеше очерци за строителите и обрисуваше белетристичните си герои по каноните на соцреализма. Беше искрен и затова го уважавах. Ценях го заради доброто ни  приятелство, макар да се разминавахме в схващанията си по някои „генерални” въпроси. След пенсионирането си Станко издава известно време вестник „Посланик” за българите в чужбина, сетне  немотията го принуди да продава календарчета, бележници, дребни  канцеларски материали на разнос. Срещнах го с полиетиленовата торбичка да крачи все така енергично по столичните улици преди десетина години. Беше до картинната галерия „Класика”, където се отбихме (бях оставил там няколко картини за продан) и ни черпиха с текила. След 2003-та загубих следите му. Случи се нещо, което и комунистическите властници не правеха – бяхме лишени от възможността да общуваме. Затисна ни беднотията. С онемял (неплатен) телефон, без средства за далечно пътуване накъде?



Article 0

$
0
0

МИЛОСТ ЗА ПРЕКАЛЕНИЯ СВЕТЕЦ

С коректора Ненчо се печем на плажа в Приморско. Първи сме с карти от редакцията на „Народна младеж” в Международния младежки лагер. До нас се настаняват дузина руснаци. И тук те не правят изключение – движат се вкупом, групово. Силен е у тях колективният (или стаден, както ви е угодно, разлика няма) инстинкт, който без съмнение им крепи самочувствието в чуждата, макар и братска, страна. Затова са и толкова шумни и речовити на висок глас. Но какво става? Защо замлъкнаха отведнъж? Поглеждам към групата и с изненада установявам, че всички русначета са се втренчили в мене. В краката ми. Едно от девойчетата с укор в упор ме питастрого: „Как може, другарю? Та вие тъпчете Ленин”. Недоумението  ми разсейва колегата Ненчо, който с неизменната си иронична усмивка вдига изутите ми небрежно в пясъка сандали и ми показва подметките. А на тях грее ликът на великия вожд – на едната подметка цели три, на другата една значка, боцнали се с карфичките си в изтърканата пластмаса. Срам и позор. Къде съм стъпвал? Ами по пътеката, където минават всички, но той се „лепи” по мене. Не ми е до смях, защото в редакцията съм удостоен с високото доверие да отговарям за 100-годишнината от рождението на Ленин. Образът му ще ме преследва, ще тегне над съзнанието ми до април следващата година. Не мога винаги да отбивам номера със скучни статии от известни имена, които никой не чете. Шефовете искат нещо пò така, оригинални публикации за оригинални инициативи „отдолу”, та да блеснем пред партийното началство. Тепърва ще правя такива находки, които по своята необичайност и куриозност неведнъж ми напомнят афористичния израз за прекаления светец. Несъмнен супершедьовър е откритието ми на улица Георги Димитров14 . Там, след Халите в посока към ж. п. гарата на столицата, имаше симпатична закусвалня „Здравец”. Попаднах случайно на кулинарна изложба, посветена на знаменателното за прогресивното човечество събитие. (По него време годишнините се брояха за събития.) Всъщност си вървях по тротоара и вниманието ми привлече печено прасенце на витрината. За разлика от обичайната поза – клекнало с ябълка в устата, - розовото прасенце лежеше по гръб, а на корема му с гъст червен сос бе изписано  „В. И. ЛЕНИН – 100 г.”. Прелест. Засилих към закусвалнята фотографа Буби (Борис Максимов), но началството не се хвана на тази въдица. Ако някой от четящите тези редове си помисли, че управителят на закусвалнята е бил наказан, санкциониран по съответния начин заради глумене с великия образ, то дълбоко се лъже. Подобни случаи се отминаваха с великодушно мълчание, очевидно ги брояха за прояви на свръхстарателност. Ленин бе толкова велик, та партийните шефове не допускаха възможността някой съзнателно да си позволи да се глуми над него. От половин дузината подобни куриози, които съм запомнил през месеците преди 100-годишнината, на страниците на вестника се появи само портретът на вожда, „засаден” от цветя. Имахме в редакцията интелигентно началство, та затова смятам, че отбелязването на този случай ще да е било по величайше повеление. Съдете сами. Огромниата „рисунка”, разположена върху полегатата тревна площ между стъпалата към градинката под Художествената академия, беше в профил, очертан с най-различни видове цветя. В началото, ден-два, привличаше вниманието на пешеходците с шаренията и доста сполучливо постигната прилика. Но авторите му изглежда не бяха съобразили, че работят с твърде нетраен материал. Най-добър изглед към чудатото творение имаше откъм главния вход на Университета. Какво ли са си мислили двамата братя Георгиеви, когато на третия ден лицето на вожда буквално се „разми” и се превърна в карикатура? Казаха, че пакостта са сторили птичките, които кълвели цветовете на свежозасадените растения. Може и така да е. Спомних си след години този случай, когато в „Огоньок” прочетох за огромната статуя на Сталин в началото на канала Волга-Дон. Тъй като чайките неуважително, дръзко и безсрамно кацали по главата на вожда и дори си позволявали да се изхождат върху нея, бил назначен пазач с пушка. Инструктиран да стреля без предупреждение срещу нахалните птици. А тук, между Университета и Художествената академия, ликът на Ленин можеше да бъде опазен дори с прост тапешник. Ама кой да се сети. Както и да е, въпросният период от журналистическата ми биография, когато бях натоварен с такава отговорна тегоба, ако не друго, ме научи да се съмнявам в универсалността на поговорката за прекаления светец. Иначе щях ли да бъда опозорен и то пред съветските другари на плажа в Приморско?! Неминуемо е било, тъй като съветските другари по него време носеха пълни куфари със значки с образа на Ленин. Да ги раздават. И – чудна работа – никой ли не се е сетил, че при такова изобилие ликът на вожда може да попадне не само на нечия подметка, а и навсякъде другаде на обществените места в лагера: кухнята, столовата, в супата ако щете, в банята, в клозета…?


Article 0

$
0
0


СТИХОСБИРКАТА НЕ СЕ ПРОДАВА

С Веселин Касабов сме на гости у семейство Балеви. Поводът е направо празничен: излязла е от печат стихосбирката на жената на Борис – Стоянка Митева. Дебют в поезията. Случайно или не, за почерпката от горния етаж идва съседът Цветан, инструктор в ЦК на ДКМС. Видът му е стряскащ: облечен е в толкова прокъсан, одрипавял анцуг, телесата му прозират поне на десетина места. Сам обяснява, че не разрешава на жена си да го кърпи и не иска нов. Този му бил като талисман, носел му късмет. Малко странно ми звучи това в устата на апаратчик, който по убеждения трябва не само да е атеист, но и да са му чужди всякакви суеверия. Тук, във входа, а и на самите Балеви, както ни обясняват, това отдавна не прави впечатление, с дрипавия анцуг са свикнали. Разговорът, разбира се, се прехвърля върху поезията и домакинята. Стоянка още докато си беше в Русе като ученичка направи истински фурор, за нея възторжено писа самият Джагаров. Питаме за тиража и кога ще се появи заглавието в книжарниците. Никога, казва Борис. И, явно насладил се на удивените ни физиономии, пояснява: семейството е изкупило  всичките 800 бройки. Целия тираж. И сочи съседната стая – там са. Книжката няма да се продава, а до чии ръце и взор ще стигне, било тяхна работа. Въпросът е приключен. За мене това решение обезсмисля самото издаване на сбирката. Близките и познатите могат да четат стиховете, чиито и да са те, и от машинописен текст и дори нахвърляни на ръка. Сетне, докато се прибираме с трамвая, гадаем с Веско каква ще да е причината. Той смята, че Балеви просто се боят книжката да не залежи по рафтовете на книжарниците. Едва ли е това. Могли са, да речем, да оставят стотина-двеста бройки, които сигурно ще се продадат. Не знам. Борис Балев, един от моите учители в журналистиката, човек, когото винаги съм смятал, че познавам добре, често ме изненадваше и с думи и с действия. Знам, че му дължа донякъде идването си в „Народна младеж” – той дойде във фестивалния комитет с още един другар от ръководството да ме иска от Петър Младенов. Направи ме свой заместник в редакцията на временно излизащия вестник „Фестивал”. Не ми се ще да мисля, че го е сторил, защото  го лекуваше вуйчо ми. (Балев – вечна му памет –страдаше от някакво заболяване, поради което не можеше да се движи изправен. Приличаше на буквата „Г”.) Имаше солидни позиции – беше партиен секретар на редакцията и редовен участник в така наречените работни групи на комсомолския ЦК. Като всепризнат майстор на организационното словотворчество (банално пустословие, което обаче си имаше своите правила), Борис обикновено оглавяваше дружинката от писачи, настанени във вилата на ЦК в Банкя. Там, в пълна изолация, като в домашен арест, всеки в отделна стая, се съчиняваха разделите. Накрая под вещото ръководство на Балев докладът се сглобяваше, редактираше и се предаваше в ЦК за одобрение от секретарите. „Заточението” траеше обикновено седмица, понякога, когато например се подготвяха материали за предстоящ конгрес, и по-дълго. Бил съм в такава група и знам, че всичко се завършваше ден-два предсрочно, но групата „протакаше” заради обилната вкусна храна и разнообразните напитки, които се доставяха на словесните труженици катадневно. А и заради канаплъка, последните дни негласно се приемаха като заслужена почивка. В редакцията, разбира се, отношението на Борис към подготовката на материалите за публикация беше съвсем друго. Не го разбрах веднага, тъй като тъкмо по него време бях младоженец, а и ми се трупна нещо на главата, за което дори не бях помислял. Предложиха ми да кандидатствам за членство в БКП. Измъкнах се с обещанието да помисля, като се надявах да  ме забравят. Не казах дори на жена си. А и нямаше смисъл, знаех какво може да бъде мнението ѝ. (Тя все още следваше английска филология и смело или може би просто от наивност често посещаваше библиотеката на посолството на САЩ. Бях сигурен, че е „на мушката” на ДС, но никога не ѝ го казах, не сме го обсъждали. Обсъждахме статиите на Андрей Сахаров, публикувани на запад, които тя ми превеждаше на глас от английски.) В крайна сметка бях благодарен на Балев, че като партиен секретар прояви разбиране за нежеланието ми – баналният мотив бе „млад и зелен, недостоен за високата чест” - да съм в редиците на партийците. Никакъв коментар. И доколкото знам не е допуснал да се обсъжда отказа ми. Не можах обаче да избягна коментара на прекия си началник архибездарния писач, но съвършен нагаждач Петър Герасимов. Пита и се диви – как, защо, убивал съм си бъдещето и прочее. Добре, че тъкмо по него време замина за Швейцария с някаква делегация от дейци на културата.  След завръщането му младата тогава певица Богдана Карадочева на няколко пъти го търси по телефона в редакцията – искаше си петте долара, които му заела в Швейцария. Герасимов се криеше, никога не вдигаше телефонната слушалка, а ние, подчинените му, трябваше да лъжем, че не е в редакцията. Е, за истинския комунист някакви си пет долара са си дреболия, разбира се. В редакцията по него време работеха такива, както се казваше тогава, силни  пера като Димитър Езекиев, Дамян Обрешков, Дарина Герова,  година – две по-късно се появи и следвалата в Югославия Катя Йончева, която бързо стана най-добрият международник на „Народна младеж”. От всеки от тях понаучавах по нещо, но най-много дължа на Борис Балев. Помня как веднъж ми върна одобрен вече, подписан за печат материал. (Заместник-главните редактори като наблюдаващи броя имаха последната дума.) Виж си, рече ми, заглавието. Чета го, препрочитам и вдигам в недоумение рамене. Абе момче, колко чуждици има в него? Гледам отново – от четири думи само една българска. Борис Балев си имаше свое правило, на което държеше – не повече от една чуждица в заглавие! През цялата си четвъртвековна журналистическа практика съм се придържал о него. Сега като че ли е обратното – нашенските думи са малцинство или хич ги няма. Отворете който и да е вестник или списание – един бегъл поглед е достатъчен.


Article 0

$
0
0


ПРИКАЗКА ЗА ШУШЛЯКА
На таванчето на улица Марин Дринов заварвам и двамата квартиранти. Братовчед ми Петър се бръсне, а „съкилийникът” му Минчо чете някаква книжка и на висок глас я коментира. Прозвището съкилийник е точно – стайчето е толкова миниатюро, да се чудиш как са се сместили между двете легла, заемащи две трети от пространството. Не идвам за пръв път – всичко си е както преди 3 години през 1967-ма. Братовчед ми е все още ОТЗ15в ресторант на Златните пясъци, а Минчо – бояджия в корабостроителния завод. И обстановката не е променена. Само дето на стената виси бучнат лист от бележник с надпис ГРАФИК. Под надписа дати, а срещу тях – съкращенията П. и М. График за какво? Петър кимва към окачения на вратата син шушляк. Обща собственост. Тъй като втори не успели да намерят, решили по братски да си го подèлят. И двамата са ергени, братовчед ми наистина е второ издание, но както сам се изразява и парясникът има право да се докара за срещата с дама или просто така – за тегел-два по гюзмето. Ами това – казвам на двамата – е като в китайска комуна. Познат поет (Александър Миланов) от София беше ходил в страната на Мао с някаква делегация и разказваше, че в китайските комуни всичко било общо. Дори панталонът за празничен ден, един брой за неколцината мъже в семейството. Е, смее се Петьо, по-напред сме от китайците. С Минчо имахме обща найлонова риза, но кризата е преодоляна, по магазините вече се намират. И найлонови ризи и найлонови чорапи – берекет. Но шушлякът е дефицит. Може би затова  се е превърнал в престижна дреха. С шушляк ли си и жените те забелязват. Техен – на Минчо и Петър – общ приятел сума ти гаджета свалил така: един шушляк на гърба и друг, нов, в ръката. Може ли такова нещо да не привлече погледите на гюзмето?! Ами защо все пак график – питам, – толкова ли е трудно да се договаряте кой кога? И узнавам, че преди това хвърляли чоп кой да го облече. Но така единият от „съкилийниците”, останал без шушляк за уговорена среща, изтървал такова хубаво момè, супердесертна мацка. И се скарали двамата тогава. Разказват ми тази история и се заливат от смях. Та така им хрумнало, за да има мир, да си направят график. Който скоро, след година-две, ще стане излишен. Лъжете се, ако смятате, че го е обезсмислило изобилието в магазините. Дефицитът шушляков си остана, но отмина скоропостижно модата на непрактичната, изцяло от изкуствена материя дреха. Остана смехът. Той поне не се нуждае от график. И ни спасява понякога като антидот.


Article 0

$
0
0


ХИТРИНИ


Редакцията на варненския младежки вестник „Полет”. Улица Шипка, втория етаж на сградата срещу кино „Република”. Тук, в една от стаите, където съжителствам с веселяка Йордан Котев, са ми предоставили бюро и имам достъп до телефон. Друго засега не ми е нужно. С любопитство наблюдавам как Котев сглобява статията си за предстоящия брой. Не е шега, думата е точна, защото Данчо, както сам с лукава усмивка ми доверява, не се затруднява да измисля нещо, което вече е измислено. Преписва цели пасажи от статии на същата тема, най-вече от цекисткото „Комсомолски живот”. Тук – там променя словореда, маха или добавя епитет. Обяснява ми цялата технология, макар на мене да не ми е нужна – слава богу, не съм задължен да пиша уводни и организационни статии. Данчо се е изпраксал и изглежда се изживява като откривател, но на мене това вече ми е познато. В редакцията на „Народна младеж” имахме една грозновата (затова не споменавам име) колежка международник, която го вършеше още по-сръчно от варненския редактор – комбинатор. Събираше откъснатите от телекса бетеански коментари и съобщения и изрязваше подходящите изречения, после ги залепяше в нужната последователност на листа. Накрая оставаше всичко това да се препише на машинка и си сложи името отдолу. Чиста работа. При това – стопроцентово безопасна. Кой ще те обвини в плагиатство, след като такива статии никой не чете! С изключение, разбира се, на малка част от другарите в партийните кабинети, на които това си им е работата. Но те следят за  друго – да не се кривва от партийната линия. Нямаше опасност да бъда въвлечен или сам да се съблазня от този род плагиатство.  Не можех обаче да се опазя от нещо друго, за което в момента не подозирам, но то чука на вратата. Показва се късовратата набита фигура на поета Тодор Копаранов, редактор на културния отдел в „Полет”. Кой знае защо той само многозначително ни оглежда двамата и излиза. Трети или четвърти път го прави този следобед и започвам да се питам каква ли е причината. Котев е готов със статията и като ми смигва отива да я покаже на главния редактор Дарин  Камбов. Почти моментално след излизането му отново се появява Тодор Копаранов и ме пита какво ще кажа за бедствието край Враца след скъсаната дига на язовира. От него научавам новината – тогава нямах телевизор, нито радио. Описвайки ужасите и нещастието на местните хора от наводнението, съименникът ми риторично пита как може властта да не прави нищо за тях. Как може властта да допусне такава беля. Много ми се ще да е искрен във възмущението си, да не са провокация тези негови думи, но аз вече съм предупреден от  колеги да си меря приказките пред него. Трябва да призная, че иначе едва ли бих доловил фалш в говоренето му – той винаги го прави с апломб, словесните му реакции звучатпатетично–гневно, дори ако се обсъжда бръмченето на досадна муха. Де да беше само той. След години съвсем случайно ще узная за наличието на две папки в ДС (шесто отделение) за мене, сиреч имам досие. И то вероятно е продължавало да набъбва, макар отдавна да не ходех по кафенетата, да избягвах във всеки възможен случай компанията на комсомолските работници и дори на колегите журналисти. Стараех се отношенията ми да бъдат само служебни. Няколко пъти ме следяха неотлъчно през цялото време, докато вършех разследване по писма на читатели. А най-куриозното може би – не ми се вярваше, когато ми го казаха – бе реакцията на тукашните комсомолски шефове и на партийното окръжно началство, когато бяхме тръгнали с колега от редакцията по следите на едно много интересно писмо на изключена от Машинно-електротехническия институт студентка. (По-нататък ще се спра на този случай.) Нейният грях бе, че е дъновистка, при това – какъв ужас – проповедничка! Никога не съм имал високо мнение и за Дънов и за бялото братство, дори само заради ерозиращия ефект върху православието, но с девойчето се бяха отнесли безцеремонно грубо. Комсомолският секретар на института в нарушение на елементарното конституционно право бе отварял писмата му и веднага, разбира се, донесъл където трябва и поискал от ректора да я изхвърлят от института, след като вече я e изключил от ДКМС. Въпросната студентка наистина нямаше място в комсомола с такива убеждения, но институтът е друго нещо. Та да си дойда на думата. Случаят ни отне цяла седмица, трябваше да се проверят доста неща, въвлякоха ни в дълги казуистични обяснения и какво, мислите, се оказа. Всяка заран комсомолските шефове докладвали лично на Първия Стойчев какви сме ги вършили предния ден, къде сме ходили, с кого сме се срещали. Не пропуснали да подчертаят факта, че единият от „ония двамата от „Народна младеж” е с брада! Недопустимо. Слава богу, не аз бях брадатият. А девойчето, след като отнесохме въпроса и до министерството на просветата, го възстановиха в института. Себе си, обаче, не съумявах да опазя и едва ли е било възможно. В последните години на презряващия вече социализъм ЦК на ДКМС задължи окръжните комитети периодично да изпращат в София донесения с конкретни примери за настроенията сред младежите. Какво бе изумлението ми, когато в ръцете ми попадна копие от такъв документ на варненския ОК. (Даде ми го щатен работник, любител на фантастиката.) Една трета от целия текст заемаха подробности за моя милост – какво съм говорил еди къде си и коментар на думите ми. Общо взето те бяха предадени точно, но тълкуванието бе злостно, а ставаше дума за тематиката на вестника, кое трябва да отразява и кое не. Дребнотемието и фактът, че си измиват ръцете с мене (вече гонех петдесетте, по никакъв начин не можех да мина за младеж) подсказваше явно безсилие и немара. Комитетските апаратчици не само не си вършеха вече съвестно работата, но изглежда и нямаха реална представа за настроенията. След 10 ноември при един разговор тет а тет с Петър Пенев, последния шеф на варненското шесто отделение, го попитах защо на времето са ме пренебрегнали; никой не се опита да ме привлече за информатор (доносник). Последва хомерически смях: при такава опашка от кандидати журналисти да ни сътрудничат, тебе ли ще търсим, гласеше обяснението. Звучеше някак обидно за личността ми в неговата уста, а на мене ми стана обидно за колегите новинари, защото се потвърждаваше слухът, че са доносничили много, много от тях. Така беше. Всъщност, какво се е променило? Донякъде формата. Явлението си е живо. Доносничеството все така е оплело като кукувича прежда и сегашната действителност. И как иначе, като си е относително сигурно средство да се докараш и затвърдиш позицията си, да се покатериш в йерархията, да докопаш черния хайвер и оставиш сухата коричка за другите.


Article 0

$
0
0

ПО ДЖАПАНКИ ПРИ ГЕРОИТЕ

Девня. Лятото на 1970 година. Запазил съм записки за „лична консумация” от първата ми среща с „долината на голямата химия”. Ето как съм я видял за пръв път: „Никога няма да забравя мига, когато от възвишението се откри пред очите ми долината. Няма да забравя онова първо чувство. То не беше възхищение, не беше изненада или удивление пред този огромен котел, изпълнен с бетонни корпуси, димящи комини, скелета, коли и невидими от високото хора. То беше объркване. Стана ми някак страшно. Чудех се как ще се справя сам – а аз непременно трябва сам да поскитам в тази невъобразима плетеница.” Е, сега от разстоянието на годините твърдя обратното – забравил съм не само първите си впечатления, забравил съм много и много подробности и обстоятелства. А в Девня, докато траеше наистина голямото строителство, преминаваше почти половината от работното ми време. Националният младежки обект в онези години бе комсомолският шлагер. Колегите кореспонденти от другите окръзи на страната дори малко ми завиждаха, защото материалите от Девня негласно излизаха с предимство, често – с начало от първа страница. Онова, което се искаше от мене, къде  по инерция, къде с потисната вътрешна съпротива, го вършех дисциплинирано. Но не бях лишен  и от амбиция. Имах  желание и твърдо намерение да не се плъзгам по повърхността на събитията, да не робувам на  шаблона, а да вляза под кожата на хората, свързали съдбата си с този „кипящ котел”. Интересуваха ме не толкова причините, които са ги докарали от цяла България тук (е, щеше да ми е приятно да установя, че идват не само за пари), а душевната им нагласа, истинското им отношение към това, което вършат. Започнах с нещо много просто и полезно за един вестникар – пътувах от Варна за Девня известно време с ранните сутрешни работнически автобуси. Е, половината от работягите през целия път си доспиваха, но имаше и бодри приказливци. Във всяка кола се пляскаха и карти на най-задните седалки. Запомнил съм Иванчо Контрата, може би най-запаленият белотаджия, на когото често гръмко се смееха. Смехът изглежда му действаше като ръкопляскане и той се разпалваше още повече. За Иванчо Контрата можех само да спомена в материалите си (направих го), но за очерк не ставаше. Герои на очерците бяха първенците, най-добрите майстори, предаващи предсрочно обектите си, доколкото си спомням при началствата имаше и такъв списък. За най-интересното, разбира се, не можеше да се пише в пряк текст. Не можеше да се пише за честите аварии, за безобразията при обезопасяването и за липсата понякога на елементарни предпазни средства. За жертвите. Девня даде много жертви. Броят им остана неизвестен. „Върхът” бе трагедията с взрива в новия завод за поливинилхлорид, която просто не можеше да се премълчи (за нея – по-нататък). Спомням си изключенията, когато съм минал „между капките” или е станало с мълчаливото съгласие на началствата: в „Народна младеж” съм съобщил за четиримата от дълбачката (строеше се и пристанище), загинали в един ден, в един миг, за паднал от скеле строител (такива случаи имаше множество), за натръшканите от изпуснатия хлор работници. (Това сам го изпитах на гърба си. Случи се между стария содов завод и стария завод за ПВЦ16, в друго време, при друго „изпускане”. Спаси ме тракторист, който минаваше в този момент с пълно с някаква железария ремарке – качи ме, издърпа ме на седалката до себе си, на по-високото се диша по-лесно, хлорът е тежък газ, „лази” в ниското.) Не можеше да се пише за проститутките, които обитаваха жилищен блок в квалтал Повеляново, за золумите на Иван Рачев, следващият – след Страхил Христов – пълномощник на ЦК на БКП и МС, за когото мнозина твърдяха, че изпивал на софрата 7 бутилки водка, докато пропее „мръсната” песничка за пуйчетата. (Личният му шофьор бе намерен мъртъв в колата, с прострелна рана от пистолета на Рачев – обявиха, че е самоубийство.) Не можеше дори да се напишекак  първият секретар на ЦК на ДКМС Станка Шопова приема по джапанки рапорта на командирите при откриване на национална младежка бригада. (В друга обстановка, в обкръжението на разни началници, тя беше не просто перфектна, а изумително стилно и „подмазвачески” облечена. В бяло и с тюрбан на главата си, сещате се като кого, нали.) Не можеше да се пише, че българите работят извънредно и по Великден, докато мюсюлманите отказваха подобна ангария по религиозните си празници и партийните началници се съобразяваха с тях.  Можеше да се пише за  калта, за студа, за недостига на материали, най-общо казано за трудностите, но – в контекста на преодоляването им, както се казваше тогава. Можеше – при описването и величаенето на строителните подвизи. На героизма. Изграждането на девненските заводи, както и цялото така наречено социалистическо строителство, цялата му история бе низ от героични постъпки. Героизъм, героизъм и пак героизъм. Трябваше да мине време, за да  си задам един простичък въпрос и да установя за себе си, че ако на строителните площадки бяха осигурени нормални условия за работа, че ако началниците болееха за хората, а не за пусковите срокове, ако наказваха небрежността и престъпното нехайство, героизъм нямаше да има. В такъв случай той става просто ненужен. Невъзможен. Но системата,  идеологията, ако щете, не можеше без него. Патетиката, шумотевицата на прославянето, гръмките дитирамби за „предизвиканите” подвизи заглушаваха  и оставяха на заден план воплите на пострадалите, мъките от неуредиците и провалите на бездарното ръководство. Трябваше ми време, разбира се, за да бъда готов и за онова, към което се стремях от самото начало. След година–две кръстосване по калните или прашни пътища на Девня, му хванах цаката. Вече имах пълни бележници с факти, впечатления, накратко казано – с човешки съдби. Почти избягах от обичайната схема на сладникавия очерк, като избрах форма, която в редакцията наричаха поредица. Започнах с три тематично свързани материала. После ми публикуваха „четворка”, „петица”, стигнах и до поредица, която следваше в цели шест броя. Четиво с продължение. Простичък разказ без патетика за житието битието на обикновени хора с не съвсем обикновени съдби. Опитвах се и да разсъждавам, да правя обобщения. И точно това едва не ме въвлече в скандал с един от замглавните на редакцията. Свикнал работите ми да „минават” безпроблемно, останах крайно озадачен след като поредната поредица не се появи цял месец след изпращането. При първото ми отиване служебно в София узнах, че ръкописът е у Стойчо Банчев. Той ме отряза без обяснения, като обяви, че съм прокарвал упадъчен реакционен фройдизъм. Тогава направих нещо, което никога друг път не бях си позволявал. Взех отхвърлената поредица и я занесох на главния редактор – така както си е с „не”-то и подписа на заместника му Банчев. След няколко дни публикацията „тръгна” от брой в брой. А Банчев престана да ми говори. Отмъсти си като ми спря няколко други материала по-късно. Че е злопаметен злобар, го знаех още преди да започна работа в „Народна младеж”. През 1968 година, когато  постъпих в редакцията, още се коментираше случаят, когато Банчев  напсувал в коридора  един от най-добрите журналисти на вестника за нещо отдавна забравено от колегата. Импулсивната му реакция била юмручен удар, който повалил началството на циментовата мозайка. Редактора, разбира се, бе изхвърлен от „Народна младеж”, самият аз го осъждах в себе си, защото като млад здравеняк той бе посегнал на един нещастник – Банчев бе дребно човече с гърбица. След години вече не го съжалявах. Без да отричам доброто му чувство за хумор, находчивостта му и вестникарския нюх, в съзнанието ми неговата външна уродливост се покриваше с представата за душевното уродство. Той не търпеше оригиналната мисъл, да не говорим за – не дай боже – да му се  привиди нещо еретично. Повечето си време прекарваше не в редакцията, а в ЦК на ДКМС. Като младите – тогава – поети Владимир Башев и Любомир Левчев. Башев и Левчев и без да изтриват прага на Централния комитет пак щяха да си останат поети (а може би и по-добри), за Стойчо това е било обаче жизнена необходимост, за да се задържи „на гребена на вълната”. Такива бяха времената – уродлива идеология, уродлива система, уродливи фигури по високото...



Article 0

$
0
0

ПЕРЧЕНЕ И УДАРИ ПОД КРЪСТА

В седалището (така наричат редакцията на младежкия вестник „Полет”, където са ме настанили) налитам първо на Данчо Котев. Вместо поздрав пита къде се губя. Ходих на лов, гласи отговорът ми. „На лов ли? – огромните очила на колегата мърдат подозрително над дългия му нос. – На какъв лов?” „За герои.” „Аха – кима успокоено Данчо, който очаква да му изиграя някакъв словесен номер на „затапване” – И какво, хвана ли, хвана ли? Наслука  ли беше?” „Средна хубост.” „Почернял си. Тен си хванал.” „Бях из Добруджа. На полето е адска жега.” „Хайде, хайде, на мене ли тия – съучастнически смига Данчо. – Тук разправят, че по цял ден се излежаваш на плажа.” „Кой разправя?” – неволно се изтръгва от мене. „Ами тук, из комсомола.” След два–три дни ми се изяснява защо са ме пращали на плажа, където не бях стъпвал повече от седмица. Във вестника бе излязъл мой материал, критична статия за бъркотиите и безобразията около летните бригади. Специално заседание на бюрото на окръжния комитет имало и всички ме ругали и плюли. Научавам го от Дарин Камбов, главния на „Полет”, който регламентирано участва в заседанията. В комитета, твърди той, има хубави хора, но с кореспондент те не са работили. Гледали на мене като на свой човек, когото могат да командарят – както е с колегите от „Полет”, вестникът е орган на комитета. Обсъждали дори въпроса как може преди да изпращам материалите си в София, да ги проверяват. (Този сладък мерак не ги напусна никога. По него време, първите ми години във Варна, ревностно дърдореха по този въпрос секретарят на ОК на ДСМС Йосиф Бораджиев, флегматичен сухар и завършен апаратчик и Петър Гьочлиев, пълномощник на ЦК на ДКМС за Девня, един крачещ справочник на комсомолския активист, който под път и над път бръщолеви баналности. Винаги съм имал чувството, че ако почукам на главата му, ще издрънчи на кухо.) Трябва да си сериозен, да ги респектираш, наставлява ме Камбов, столичен журналист си, дявол да те вземе. И да умееш да ги коткаш. Слушам напътствените му слова и със съжаление си мисля, че съм твърде, всъщност не твърде, а безкрайно слаб по тази част. Не умея да предразполагам хората, да им „вадя” душата. Всичките ми приятели са ми приятели, защото на времето първи са протегнали ръка. А в онези времена, 19-тодишното ми кореспондентство в „Народна младеж”, ме спасяваха два фактора. Единият е строгото ми придържане към фактите – проверени и доказани. Вторият се съдържа в манталитета на столичните шефове, от какъвто и ранг да са, те не обичаха провинциални началници да им се бъркат в работата. Каквито и да са били (предимно парашутисти) главните редактори стояха зад мене, винаги можех да разчитам на защита. С едно изключение – недоразумението Валентин Даневски, последният главен на вестника в последните години на презряващия социализъм. Протеже на Йордан Йотов, политбюровският изтърсак Даневски, за когото казваха, че е писател (не съм чел нищо негово), изглежда не проумяваше нещо елементарно –  трябва да се облягаш на добрите пера, на честните журналисти, които няма да те подведат, да ги коткаш и пазиш. Неговото краткотрайно царуване бе низ от атестации (разбирай вътрешни репресии), преоценки, преустройства. (Ще стане дума и за този печален период на „лебедовата песен” на „Народна младеж”). В заника на социализма за специалиста, който не умее да се нагажда, всичко се превръщаше във въпрос на оцеляване. Но какво се е променило след толкова години? За повечето българи, владеещи занаята си, но не умеещи да се приспособяват към обстоятелствата, неспособни да  кършат гръб пред началниците, животът е катадневна борба за оцеляване. Малцинството от тарикати, което компенсира липсата на умения и знания с  извратливост и докарвачество, е заето с боричкания и пълзене нагоре. По гърбовете на мнозинството.




Article 0

$
0
0

ИЗГУБЕНО ПОКОЛЕНИЕ

На терасата на Централните морски бани седим трима: моя милост и Дачето и Минчо,  двама връстници от Стражица, година по-големи от мене. Тук, в неприветливия ресторант, но до брега на морето, ни среща съдбата след години. На времето търкахме чиновете на стражишката гимназия, заедно се учехме да пушим качак17 и да правим разни щуротии. Сега, като зрели мъже, се оглеждаме един в друг. „Какво си постигнал ти в живота? –  пита след втората чашка Минчо някогашния си съученик Йордан. – Апартамент и жителство в София имаш ли? Поколение създаде ли? Някой знае ли ти името?” Дачето, вдигнал поглед над главата му, мълчи. В ъгълчетата на устните му мъждука полуиронична–полунасмешлива усмивка. След повторния настойчив въпрос, той свива рамене: „Ами нищо. Строя гиганта.” Така нарича от осем години, откак е в Кремиковци, металургичния комбинат. Познат ми е отдавна този израз, пълен със самоирония. „Да бях завършил едно висше, щях да ти кажа аз на тебе” – продължава нахъсано Минчо. „От висшето ти нищо няма да излезе, поодъртял си вече за буквара – дразни го Дачето, - ами кажи какво си постигнал ти.” „Всеки месец слагам в една  възглавница по десет червени петолевки. Имам вноска за жилище и си търся жена – обявява Минчо. – Решил съм да се задомя.” „Бре! – възкликва Дачето. – Аз пък мислех, че ще ми разкажеш нещо за корабите. Нали толкова години ги строиш. Колко станаха? Колко твои кораби се носят по моретата и океаните? Не ти ли се иска да тръгнеш с тях, да видиш широкия свят?” Такова желание бившият му съученик няма. Знам го с увереност. Подозирам, че и бръщолевенето му за пестене на средства и апартаменти е по-скоро плод на един комплекс, идващ от съзнанието му за ограбеното му от новата власт семейство. Бащата бе селският заболекар, попаднал в списъка на богаташите „фашаги” след Девети при една акция на алчните цървуланковци, отарашили домовете на по-заможните семейства и задигнали всичко ценно под формата на конфискация. В този дом несъмнено ги е привлякло зъболекарското злато. (Такива „акции” е имало в цялата страна. Слушал съм, че червените хайдуци са се ориентирали по цвета на изпражненията – сигурна индикация за тях бил тъмният, черното, значи ядат месо, следователно са богати! В Стражица подобни упражнения за ориентация са били излишни, всички се познаваха.) Минчо след време стигна до бригадир на бояджиите в корабостроителния завод, вземаше месечно по 500-600 лева, но едва ли е пестял. Той, както Дачето и други наши връстници бе завършен бохем. Четеше, мечтаеше – наистина – за следване, но мечтата му така и си остана чисто маниловска. Отиде си твърде млад през осемдесетте години, без да създаде семейство и да остави наследници. Както и Дачето, както и най-добрият ми приятел от ученическите години Недялко с прозвище Казака, който след гимназията се изучи  за фелдшер и попадна в габровското селце Ябълка – да гасне бавно сред хубавата природа, отвратен от жените, от човешката алчност и от несправедливостта на системата. Давеше, разбира се, мъката си в алкохол. Единствената му радост бе четенето, макар при едно от редките ни виждания през студентските ми ваканции да ми каза, че и от книгите му  „се е отщяло”. За Йордан Йорданов (Дачето) те останаха единствената радост, ако не броим чашката. В София той се появи, когато бях във втори курс, приютихме го с моя съквартирант, студент в Художествената академия, Кольо Гецов на таванчето ни в кооперацията на ъгъла на улиците Патриарх Евтимий и Ангел Кънчев, където нямаше нито вода, нито клозет. На втория ден гостът ни започна работа в Кремиковци. Ставаше по тъмно, връщаше се късно вечер каталясал. Сетне го настаниха в някакво общежитие и се виждахме през почивните дни и по празниците. Харчеше всичките си пари за книги и за ракия. Беше влюбен в Достоевски. Тази негова любов не просто ми допадаше, беше истинско облекчение за мене – всичките ми познати твърдяха, че Фьодор Михайлович е „тежък” автор. Четях всичко от него, поглъщах го, грубичко казано като топъл хляб и вече имаше с кого да  споделям впечатленията си. Помня, веднъж Дачето си купи нов костюм. Преди не го бях виждал така облечен. Вероятно е било тъкмо когато се сближи с някаква директорска щерка, тя пък – лудо влюбена в него. Запознах го с мои приятели литератори, които не ми повярваха, че е бетонджия. Ами той, казаха ми сетне, говори само за абстрактни неща! Дачето наистина не се интересуваше от битовизми, практицизмът му бе безкрайно чужд. Дълбоко равнодушен беше и към „гиганта”, който строеше. Разбираше прекрасно, че е недомислие, истинска дивотия да създаваш металургично предприятие на място, където не разполагаш със сигурна суровина. Имаше великолепно  чувство за хумор, умееше да съзира смешното и в най-сериозното. Тъкмо то го спасяваше. До време. От директорската щерка той се отдръпна сам, защото е началническо чедо – бяха неравностойни. През седемдесетте години, малко след поменатата ни среща на варненския плаж, се прибра в Стражица да гасне тихо и кротко в родния край сред алкохолните пари на домашната ракия. Мога да изредя поне още 4-5 имена на родени между 1937 и 1942 година, все от моя край с подобни съдби. Едно наистина загубено поколение. Забележете – то няма нищо общо с градската, предимно столична бохема, съществувала и преди и след Девети. Тя е все от имена малко или много известни на съвременниците си от махалата, града, страната, имена, постигнали кой по-малко, кой повече в творчески план, за които кръчмата бе като роден дом. Кръчмата – това е публичност и те съзнателно я търсеха. А момчетата, за които е думата ми тук, се отбиваха там, както пътник търси кладенче да утоли жаждата си. Ще си позволя да спомена още един епизод от ученическите ни години с Дачето. Дребен, сух на вид, издръжлив, той печелеше разни награди за гимназията като бегач на дълги разстояния. Винаги излизаше победител. Веднъж пред самия финал, изпреварил с цяла обиколка съперниците си, спря и клекна да завързва гуменките си. „Завързва” ги докато го задминат всички. Този път, след като е бил винаги първенец, остана последен. Симулацията бе очевидна, в гимназията се вдигна олелия, даскалите бяха готови да го „изгризат с парцалите”. Дачето бе непреклонен: „Не искам да съм пръв”. Сложи кръст на бягането. Той и в класната стая, макар да бе сред най-ниските, седеше отзад, на последния  чин. Та за такива, не съвсем редки птици става дума – мислещи, самовглъбени, чувствителни натури, не обичащи да се самоизтъкват и надпреварват с другите, личности с не малък човешки потенциал. Но дарбите им линееха подобно на овлажнен барут, който с времето (физиологичното и духовно съзряване) вместо да изсъхва, се втвърдява все повече. Наистина изгубено поколение. Времето ли беше криво? Дали, ако имахме късмета като млади да живеем в друга политическа система, обществената обстановка и климат щеше да им даде шанс да оставят диря след себе си? Не съм сигурен. Като си знаем нашенския табихет да даваме път на здравеняците с яки лакти... Не знам. Във всеки случай еснафският манталитет, особено в селата и малките градове, такива ги брои за непрокопсаници и нищо повече. Ще си позволя малко по-нататък да разкажа за съдбата на един друг мой познат от „изгубеното поколение”, който в ученическите ни години пишеше великолепни стихове, но вместо на Олимп, където очаквах да го видя, се озова в глухата улица на самоотречението и забравата.



Article 0

$
0
0


ЛЕГЕНДАРНИ БОРЦИ ИЛИ КРИМИНАЛНИ ИЗВЕРГИ?

Някакъв чуждестранен кораб e заседнал до нос Галата. От редакцията се интересуват какво и що, та трябва първица да потърся УПМКАП19. По обясненията на колеги откривам сградата в района на ж.п. гарата. Събирам нужните сведения  и тъкмо се наканвам да си тръгна капитан Никифор Герчев (прочул се по-късно като най-добрият ни морски спасител) решава, че е задължително, щом съм на територията на управлението, да се представя на директора и ме повежда към кабинета му. Първото, което ми прави впечатление е подиумът – бюрото на началството е на няколко сантиметра над равнището на пода. Самият директор се оказва  набит едроглав човек. Хрумва ми, че навярно е шоп, заблуда бързо разсеяна в следващите минути. След като се представям, директорът заявява: „Аз съм прославеният партизански командир Андрей Премянов. Сигурно си чувал за мене.”  Импулсивно отговарям, че не съм, името не ми е познато. Премянов не крие изненадата си и пита не съм ли чел книгата му. Измъквам се с обяснението, че съм от Търновския край, партизанското движение във Варненско не ми е познато. Истината е, че дори като деца в Стражица не играехме на партизани, както в онези времена задължително се описваше в детските книжки – предпочитахме „стражари и апаши”. Към спомените на бившите партизани никога не съм изпитвал интерес, не съм прочел от край до край нито една такава книга.След доста години, през 1990-та, ще ми се наложи да търся борческите мемоари на Премянов. Ирония на съдбата? Не точно. Като кореспондент на вестник „Демокрация” посрещах какви ли не хора, но двамата старци, родители на навярно последната партизанска жертва във Варненско, няма да забравя никога. Трагедията се разиграла на самия 9 септември 1944 година на юг от Варна. В този ден там, в града,  вече е имало части на Червената армия. Защо партизаните още са се криели из горите е отделен въпрос. Родителите твърдяха, че  Андрей Премянов просто е застрелял сина им, отбиващ военната си повинност. Сражение не е имало. Самото войниче било без оръжие, излизало от някакъв полеви клозет, когато куршумът на „прославения командир” пронизал сърцето му преди момчето да успее да се закопчее. Родителите ми показаха войнишката му книжка, която била във вътрешния джоб на куртката – пробита от смъртоносното парче олово. Та тогава потърсих мемоарите на „прославения” и лесно открих епизода – оказа се, че го има, но представен като героичен подвиг! Премянов отдавна се беше преселил в отвъдното, но ми хрумна, че на времето вместо да се кичи с ордени е трябвало на ревера му да виси тази войнишка книжка – пробита от куршума му в самия център, с кръгла  с тъмен ореол от пообгорялата хартия дупка. „Прославеният” си замина сравнително млад, някъде около шестдесетте, говореше се, че се поболял от страхове, защото щели да го разследват заради валутни афери и „черна каса” в управлението. Знам със сигурност, че името му е свързано  с потъването преди години срещу  устието на река Камчия на кораб с оръжие за алжирските бунтовници. Имал е вероятно и други грехове към властта, но името му висеше на цяла улица във варненския  квартал Петлешев (сега Младост) и то дълги години след дворцовия преврат през 1989-та. В град Бяла и сега – 2013-та – една от главните улици се нарича Андрей Премянов! Йордан Йорданов, кореспондент на вестник "Народна армия”, твърдеше, че на времето младият Андрей Премянов налитал в родното си село на чужди булки, местните мъже искали да го съдят, станало напечено и той лесно се поддал на агитацията да стане партизанин. Агитирали  го с обещанието „като вземем властта, ще си оте..ш!”. И тук неволно идва закономерният въпрос: колко всъщност са хващали гората по идейни съображения? Слушал съм от колеги журналисти, а и сам съм се сблъсквал с не един такъв случай, когато са се крили в шумата поради страх от неизбежно правосъдие или да отърват затвора след влязла вече в сила присъда. Как ви се струва това на фона на явно раздутите цифри? Не е ли крайно време историците да проучат основно фактите за така наречената съпротива в България през 1941-1944 г.? Че е несъизмерима със съпротивата в Италия и Франция например е повече от очевидно. Но дали шумата не е криела просто рецидивисти и криминално проявени, окичени със званието народни борци? Крайно време е да узнаем цялата истина. За да се затвори една страница от миналото, тя трябва да бъде прочетена до край.


Article 0

$
0
0


В ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ И КОМСОМОЛА НЕ БРЪСНАТ

Изкачвам се по стръмната пътека в местността Траката към двуетажната сграда до пионерския лагер, където обитавам от два месеца една стаичка на партера. Датата е 7 септември 1970 година. Не ми е нужно да надничам в записките си, събитието и до днес се съхранява в паметта ми като на филмова лента. Поради отдалечеността от града тук рядко ми идват гости и мъжката фигура, застанала пред вратата ми, при това на непознат, ме изненадва. Но това, което чувам от неканения посетител, направо ме изумява. Губя ума и дума. Оказва се, че до вечерта на следващия ден трябва да освободя стаята и повече да не се мяркам тук. От сухото, засукано обяснение на мъжа разбирам, че е човек на специалните служби. А стаята им била нужна за някакво мероприятие. Напомнянето ми, че сградата е собственост на Комсомола, а не на милицията и въпросът ми съгласувано ли е изгонването ми с комсомолското ръководство, както се казва, увисва във въздуха. Мъжът, който не си прави труда дори служебна карта да покаже, повтаря с категоричен и нетърпящ възражение тон нареждането и си тръгва. Останал сам, се чудя и се мая какво да правя. Дали не е шега някаква? Може ли така безцеремонно да те пъдят и то от чужд имот? След час–два, надвечер, решавам да отида в дома на първия секретар на ОК. Комсомолски водач тогава беше Геновева Михова, живееше в квартал Рупи (скоро след това прекръстен на безличното Чайка). Имам слука, заварвам я вкъщи. След любезното посрещане, след като ме е  изслушала, тя възмутено заявява, че никой не може да посяга току така на вилата без съгласието на комсомолското ръководство. А комсомолското ръководство няма да даде такова съгласие – да си живея спокойно там.  Още утре – уверява ме – ще позвъни където трябва и ще говори с когото трябва, да не ме закачат. Прибирам се успокоен. На следващия ден, осми вечерта, когато изтича ултиматумът, не се случва нищо и решавам, че всичко се е разминало. На 9-ти сутринта, облякъл най-приличните си дрешки, отивам на манифестацията. На централния варненски площад на такава дата в качеството си на столичен кореспондент съм за пръв път. (Още не знам, че ще е за последен!) След двучасовата дунанма диктувам по телефона кратката си информация за празничния ентусиазъм във Варна и се отправям към Траката. Пред врата на стаичката си заварвам небрежно нахвърлян целия си багаж: пишещата машинка, библията, корана, няколкото речника, бельото и дрехите – всичко, с което преди четири месеца съм пристигнал в морския град от София. Не  е много, едно пикапче спокойно може да го побере,  сигурно и  кола тип комби ще свърши работа. След час стърчене на асфалта (пътя за Златните пясъци) не ми излиза късметът. В онези времена такива коли бяха рядкост, а движението – много–много по-рехаво от днешното. Качвам се на „осмица”, слизам в града и пред ресторант „Севастопол”, още при слизането си от автобуса зървам колега от редакцията на „Народна младеж” –   Рахамим Конфорти. Разбрал на какъв огън се пека, той изважда мъничкото си бележниче, което съдържа безброй телефонни номера от цяла България и звъни от най-близката кабина на домашния на Илко Раев, комсомолски секретар на тукашното автотранспортно предприятие. След двадесетина минути до нас спира пикапче, с което двамата пренасяме изхвърления ми багаж у приятелско семейство от Стражица. Няколко дни ще спя с голямо притеснение у тях, докато намеря стая под наем – полумазе на улица Иларион Макариополски, където за няколко месеца обуща и дрехи позеленяват от мухъл. След този първи сблъсък с ДС на варненска земя ще има и други, но по безцеремонност и наглост му съперничи само случаят, когато няколко години по-късно се опитах да защитя музиканта Лидия Душек. Безспорен, всепризнат професионалист, като диригент на детския хор към пионерския дом, тя бе донесла на Варна куп български и международни награди. Не щеш ли, в редакцията се получи анонимно писмо. Съчинено с явна злоба, то ѝ приписваше куп грехове, включително игра на карти и тютюнопушене, с които давала лош пример на пионерите и ги развращавала! По него време на анонимни писания не се реагираше, дори имаше регламентация по този въпрос, но редакционното началство настоя да проуча фактите и ако случаят е обществено значим, да напиша материал. След два дни вече бях наясно – нишката водеше към корепетиторката, която при последното излизане в чужбина Душек не взела със състава. Но бях убеден, че  някой друг е писал „сигнала”, за да отмъсти за пренебрегването на корепетиторката. Мъжът ѝ работеше в поликлиниката на квартал Аспарухово. Там имаха две пишещи машини; получил достъп в подходящо време, преписах и на двете текста на анонимката. Единият вариант по шрифт и специфична деформация на три от буквите се оказа копие на пратения до редакцията пасквил. Както и очаквах, се оказа, че тъкмо  тази машинка ползва при нужда  мъжът на корепетиторката. Отидох повторно в дома  ѝ и откровено споделих какво съм узнал и какво мисля да направя. Изглежда това е било грешка. След два–три дни бях привикан на среща със самия шеф на местната ДС. Въпросният отговорен другар си послужи с баналния психологически трик: когато се озовах в кабинета му, се правеше, че не ме забелязва, вдълбочен в някакъв текст. Бюрото му бе „повдигнато” на нещо като подиум над равнището на пода. (Подобно нещо дотогава бях виждал само в директорския кабинет на бащата на Красимир Премянов.) От ниското не забелязвах какво „чете” началството, но за моя изненада се оказа, че това е копие на материала, който бях изпратил предния ден в редакцията! Материал, в който разобличавах корепетиторката и мъжа ѝ, партиен секретар на аспаруховската поликлиника. Началството, очевидно решило, че достатъчно ме е изтормозило и внесло смут в душата ми, надигна глава и попита с равени пълен с досада глас: „Ти какъв си, бе? Каква ти е професията?” Журналист, отговарям. „Е, ами като си журналист, гледай си журналистиката. Кой те е упълномощил да вършиш разследвания и да се правиш на следовател?” И чете, цитира няколко изречения от кореспонденцията ми. Изумен съм – кога и как се е озовал текстът тук?! „Кой те е упълномощил да се правиш на следовател?” Професията ми, отговарям, съвзел се от изненадата. „Така ли?” Този път ДС-шефът изглежда изненадан. Така е, казвам, журналистиката не е само просто научаване и съобщаване на новини, а и дирене на истината. С обръщението „Слушай, момче...” началството ме прекъсва и ми чете поредното конско. Главното е да не се правя на следовател, да си го набия това в главата. Материалът, разбира се, не бе публикуван, макар предвидливо да бях премълчал, че авторът на анонимния пасквил е партиен секретар. Обикновен секретар на ППО, каквито имаше хиляди и хиляди по онова време у нас, хиляди безлични, сиви, леснозаменими фигури, които „затягаха гайките” и промиваха мозъците на масите. Значи – разсъждавам – или анонимчикът има някаква солидна връзка в службите или моята скромна личност е станала неудобна и дразни местните цербери. С какво ли?  Вярно, държах се независимо, пишех доста критични материали, а в първите години твърде-твърде не си мерех думите. Макар да знаех, че светът бъка от услужливи доносници – от обикновеното кафене до семейната среда. Но с какво можеха да застрашат властта моите дрънканици? След толкова години сега се опитвам да си спомня името на онзи началник от „възвишеното” бюро. Комай беше Кольо по прозвище Брата. Със сигурност знам  прякора на предходника му – Хищника. Генерал, известен с ненаситността си, с огромния си апетит. Бяха го изтеглили в столицата. Какво знаеш ти, каза ми един колега от местната преса, ако беше попаднал в лапите на Хищника, щеше да те схруска като печено пиле. Излиза - бил  съм късметлия.


Article 0

$
0
0

КРУШЕНИЕ

Октомври е. Златната крайморска есен, най-хубавият варненски сезон. Знам го от детството си, но тази ми е първата кореспондентска есен. Крача по алеите на Морската градина, като се вглеждам в дърветата. Някой завчера ми беше казал, че тук растат секвои. Дали ще ги позная? Едва ли. Няколко черно-бели снимки от Калифорния – друго не съм виждал досега. Но пък в полезрението ми попада нещо много–много познато: една стройна леко приведена фигура, крачеща насреща ми. Тодор Н. от Лясковец, приятел от ученическите години, момче с душа на поет и дух на аристократ. Знаехме се от страниците на „Родна реч”. Пишехме си писма. Веднъж той ми гостува в Стражица. Донесе ми една стихосбирка на голям наш поет и свои стихове. Великолепни неща! Още ги пазя в архива си. Както и книжката с дарствен надпис на френски (“Amoncheramipourunpetitsouvenir” – 12.01.1959 г.) Радвах му се, възхищавах му се и малко му завиждах, защото бях като чепато, кривунделесто дърво до неговата стройна фигура и зряла извисеност на духа. Така ми се струваше тогава. Оприличавах го в себе си тъкмо на секвоя – дървото, за което тогава четях чудеса и бе станало за мене символ на възвисеността и дълготрайността. На величието ако щете. Но сега насреща ми е един помръкнал, почти безжизнен поглед. С равен, безцветен глас Тодор ми разказва какво се е случило с него след последната ни среща в София преди 6-7 години. Последната ни среща беше случайна, пред Художествената академия, където имах доста приятели и често се навъртах. Беше среща на големите изненади. Само изреждам: вместо френска филология Тодор бе записал да учи инженерство във Висшия машинноелектротехнически институт. Престанал да пише стихове! Сам се заставил. Причината? Пратил няколко стихотворения до редакцията на вестник „Народна младеж”. Получил отговор, подписан от Дамян Дамянов. Той го съветвал да се откаже от поезията. Стиховете му не стрували. И Тодор му се доверил, послушал съвета му. По-добре посредствен инженер, отколкото бездарен литератор. Разбирах – на улицата нямаше смисъл да му опонирам; поканих го на таванчето на улица Московска, което обитавах тогава. Отказа. Поканих го да се видим и поговорим на кафе в някоя сладкарница. Не можел да си го позволи. Нямал време. Точните науки трудно му се удавали, много изпити, много четене. Сега, при случайната ни среща в Морската градина, ми обяснява, че завършил успешно, но следването му отнело много вътрешна сила. С инженерната диплома пристигнал във Варна, където вече живеели родителите му и започнал работа в завод „Елпром”. Попаднал в необичайна за него обстановка, опитал да се пригоди към нея, но се оказало по-трудно от изпитна сесия в машинноелектротехническия. Получил се някакъв вътрешен срив. Разболял се. Диспансеризирали го. На лекарства съм – съобщава  със същия равен и безцветен глас. Постоянно. Извинява се – неизвестно за какво – и продължава със същата механична походка разходката си. Загубил ума и дума, дълго гледам след отдалечаващата се фигура на 28-годишния пенсионер и си повтарям риторичния въпрос как е възможно. От подробностите за първите признаци в работната среда и лаконичните обяснения на Тодор оставам с убеждението, че той страда от онова, което на разговорен език наричаме мания за преследване. Забравил секвоите, загубил интерес към есенните багри и морето, прекъсвам разходката си и се отправям към центъра напосоки, без цел. Не мога да го приема! Струва ми се безкрайно несправедливо. А може би – хващам се за сламката – не е толкова отчайващо положението? Може би някогашният ми приятел „пресилва” нещата, драматизира. Разбрал, че Тодор почти всеки ден се разхожда в Морската градина и то по един и същ маршрут, след няколко дни отново го срещам. Научавам къде живее и една спокойна събота (в неделя вестникът не излиза) звъня на апартамента в квартал Рупи. Разговорът не върви. Опитвам се да го насоча към ученическите години, към общите спомени, към поезията. Лицето му остава равнодушно, погледът – празен. Озовал се отново на улицата, въздъхвам с облекчение. Принуден съм да си призная, че онзи Тодор го няма. Не съществува. Останала е една сянка. За последен път го видях към края на 1982-ра в центъра на града, пред така наречената голяма Валентина (лъскав многоетажен магазин). Вместо поздрав той ми изрази съболезнованията си, което силно ме смути. Тодор като че ли схвана объркването ми и уточни – имал предвид траура по повод смъртта на Леонид Брежнев. Господи, възкликнах вътрешно, това ли го вълнува?! През онези дни всички скърбяха за о бозе почившия генерален секретар и любител на киченето с тенекийки, но си беше чиста проба лицемерие. И ето - за отдавна изкукалото съветско величие се намери един, който тъгува искрено. Една сянка...


Article 0

$
0
0

КОГАТО ПАДНЕ ЛУСТРОТО

Моят нов приятел хумористът Турхан Расиев, млада варненска надежда в литературата, написа и публикува в многотиражката на „Балкантурист” (Златни пясъци) хвалебствен очерк  за някакъв другар от търговията. Героя му обаче след седмица го уличиха в мошеничество. Официалното съобщение гласеше, че е констатирано „нарушение на финансовата дисциплина”, израз, чиято евфемистична циничност го запази жизнен и за днешната действителност. Турхан излезе по-чер от дявола, отнесе и някакво наказание. Ако си беше гледал епиграмите, нямаше да сбърка. Но тогава той работеше там, в редакцията на балкантуристкото вестниче, списвано от него и от още един варненски хуморист, Иван Троянски,  трябваше по задължение да осигурява и авторски материали. Подобни конфузи – хвалебствие във вестника, последвано от някакъв резил на „челника” – не бяха изключение в ония времена. Нещо повече – беше обичайно явление. Някои го отдаваха на всеобщата морална развала. След като с годините  понатрупах опит, осъзнах, че причината е друга: кой ще стане отличник, „наша гордост” (с портрет в алеята на първенците), ударник, орденоносец или в крайна сметка герой на социалистическия труд се решаваше не в цеха, не на строежа, не на полето или в краварника, а в кабинетите на партийните БКП–началства. Първенците се „отглеждаха”, в обръщение беше точно такъв термин. Отглеждаха ги като саксийните цветя – с торна пръст, с обилна поливка  (най-добрите машини, редовно снабдяване с качествени материали, стъкмистика в резултатите и пр.). Избираха онези, които им миришат добре (наш другар), пренебрегвайки гнилия корен. Всъщност за последното не съм съвсем сигурен. Нищо чудно тъкмо това гнилият корен - да е било необходимо условие, както при кадровата политика в партията и в комсомола: издигаха се личности не само с добър произход, но и с някакво тъмно петно от миналото в биографията. Оцапани вече. За да бъдат лесно управляеми и при нужда, ако сгазят лука, все така – лесно – сритвани от номенклатурната стълба. Та не е за чудене, че първенците и героите не ги обичаха в трудовия колектив. Във варненския завод „Васил Коларов”, който десетилетия наред усвояваше производството на двигателя с вътрешно горене „Перкинс” и така и не го докара като света, работеше един стругар, Петър Брайков. Понеже бе в младежка бригада по поръчка от редакцията писах очерк за него. Тъкмо го бяха произвели в герой. Местните партийни шефове вдигаха голям шум около името му, хвалеха го под път и над път. След година – две се оказа, че прославеният стругар всъщност вече не е никакъв стругар, като изключим ведомостта за заплатите, разбира се. Бяха измислили нова „инициатива”, уж негова – да обучава учениците от техникума, които идваха на практика в завода. Да им предава богатия си опит. И да ги възпитава! На възпитанието особено се наблягаше. Как го е правил, как се е справял с толкова много и различни юноши, след като бе „изпуснал” собствения си син  (милиционери твърдяха, че е сред най-големите хулигани в града), знаят само апаратчиците. Не всички така наречени челници в труда, разбира се, в епохата на соца бяха като героя на Турхан и като менте стругаря Брайков. Имаше и читави хора, които съумяваха да се изявят с професионализма си. Апаратчиците или ги пренебрегваха, тъй като не търпяха политиката им да търпи пробойни или в крайна сметка се смиряваха пред реалността, като гледаха как да подлеят вода на самоволно пръкналият се „челник”. Нагледен пример е Игнат Раденков, смятан все още от мнозина за спорна личност тъкмо по тази причина – неприязънта на местните гаулайтери към него и опитите да бъде злепоставен и омаскарен, опити продължили и след 10 ноември. Неговата история е уникална, заслужава отделно място.



Article 0

$
0
0

ВРАЧКАТА СЕ КРИЕ

От редакцията задуха нов вятър: дай нещо по-любопитно, нещо занимателно, забавно. Януари е, лежа на твърдия одър в полумазето на улица Макариополска на топло и както съм се загледал в зачервения реотан на тенекиената печка „Лъч”, чувам откъм улицата провлаченото „Виитушаряяя...”. Задава се старият циганин, който катадневно обикаля квартала с колесар от някогашна бебешка количка. Той не знае, че ми подсказва идея. А тя се оформя моментално в главата ми: разказ за рядко срещани, „неофициални”, полулегални професии. Ще ги обявя като „отмиращи”, да минат по-лесно през редакторското сито. Грабвам старите си джинси и излизам  на улицата. Започвам да се пазаря, макар да не обичам и да не умея, но така ще науча нещичко за вехтошаря. От два лева, които му искам в крайна сметка скланям на 50 стотинки – колкото струва една псувня в бараката на монтажниците на Милан Ян Крижан в Девня. Циганинът набутва в мръсния прокъсан чувал старите ми гащи и продължава по улицата бавно - бавно, повтаряйки безкрайно едно и също с вялото си провикване. Следобедният час ми носи нова идея. Две студентки от икономическия институт, сътруднички на градския комитет на комсомола, дошли там да помагат, говорят за някаква врачка. Винаги и всичко познавала! Схемата вече ми е ясна: след вехтошаря ще опиша врачката, сетне знахаря (имам познат, суровият материал е налице), сетне чочетата20, сиреч проститутките. Само дето не потривам ръце – цяла поредица ще стане. Момичетата (комсомолски активисти, но редовни клиенти на бабата–врачка) обещават до два–три дни да ми уредят среща с ясновидката. Едно са, уви, намеренията, друго - действителността. Бъдещите икономистки наивно обяснили на врачката какъв съм и що съм. Вестникар ли? А, не, вестникари не ща, отрязала  ги бабата ясновидка. Заръчала да ми кажат, че заминава на село. Вторият ми опит с друга ясновидка също пропада. Оказва се, че да се добереш до врачка не е лесна работа – пазят се. Междувременно излиза публикацията ми за вехтошарската професия, отпечатана с възможно най-дребния шрифт, който използват в редакцията – нонпарей. Минават няколко дни и някак неволно установявам, че вече не чувам провлаченото „Виитушаряяя!”. Минават още няколко дни и в съвсем друг квартал, отдалечен от центъра, срещам стария циганин. Без количка. Чувалът – под мишка. Сипе укори и се вайка. След излизането на публикацията го привикали в милицията. Забранили му да се мярка по центъра, грозял и злепоставял  Варна. Мислено слагам кръст на идеята за поредицата „отмиращи професии”. А беше време на търсене на...интересното. Дори измислиха специална  „методика” – „журналистът сменя професията си”. Нещо като работа под прикритие. Ставаш – например – поливач за седмица–две (имаше такъв случай), без никой в общинското предприятие да те знае кой си всъщност и сетне описваш във вестника или списанието нощните си преживелици21. Столичната журналистка Ангелина Петрова се замонаши. Прекара месеци в женски манастир и сетне описа живота на монахините. Има, според мене, нещо неетично в този начин на добиване на информация. Щом проникваш някъде с измама, можеш ли да разчиташ на доверието на читателя? Днес врачките са с регистрирани фирми, някои дори плащат данъци, но в онези времена властта не гледаше с добро око на тях, на вехтошарите, на знахарите, на всички, които не се поддаваха на контрол. Месец преди да ми хрумне идеята за „отмиращите професии” попаднах на някаква вестникарска статия, в която авторът се възмущаваше от всички, които се поддават на шарлатаниите на разни кафегледачи и картогледачи. Съвсем сериозно предлагаше да се забрани в сладкарниците и другите обществени заведения гледането на кафе! Сега на такива статии прикачат епитета поръчкови. Трябва да си напълно лишен от въображение, да си скудоумен като възпитателка от едновремешен девически пансион, за да не проумяваш, че взирането в утайката на дъното на чашката е просто едно забавление. За повечето от нас – изключенията не се броят. Гледали са ми и на кафе и на карти. Но при истинска, класна врачка не съм попадал. Втори опит не направих. И живях без да знам нищо за бъдещето си. Блажено невежество.



Viewing all 283 articles
Browse latest View live