ПЕЧЕНИ ТРЕСКИ И СРАМНИ ГОЛОТИИ
Пътуваме с руския ми тъст из България – да види страната на зет си. Добрич, Велико Търново, Габрово, София, Кремиковци… Посещения на манастири той категорично отказва. Затова пък заводи и паметници на соцепохата разглежда с охота. Последната ни спирка на връщане към Варна е Стражица – моята родина, както се изразява по руски маниер Иван Иванович. Иска човекът да види къде съм се пръкнал на този свят. Във влака му обяснявам, че градчето е малко, без особени забележителности. Да не таи напразни очаквания. През ум дори не ми минава какви изненади ни предстоят, какъв шок ще преживее гостът ми. Настаняваме се в хотелчето на центъра – решили сме спокойно да прекараме тук вечерта и да продължим към морето на следващия ден. Още на рецепцията забелязвам как тъстът смутено се оглежда и ръкомаха като че ли отпъжда досадно насекомо. Идвал съм вече тук, обстановката ми е позната – недоумявам. С жест на досада и притеснение Иван Иванович сочи окачените по стените репродукции на световно известни художници. Не схващам отведнъж, че го е смутила голотата на женските тела. (По съвет на селския Ненко Ненков, скулптор, преподавател в Художествената академия, партийният секретар на Стражица заедно с него бе закупил за новия хотел предимно репродукции с еротични сюжети. Поне половината от тях бяха на платна на Рубенс.) Докато се настаняваме в стаята си на втория етаж тъстът изразява учудване и възмущение – как може такова нещо. Толкова голотии на обществено място. Възразявам му, че това е изкуство. Ами да ги накачат в картинната галерия, отсича тъстът. В този момент съм почти сигурен, че ако зависи от него, той и там не би допуснал „голотиите”. Излизаме на площада. Точно срещу хотела е новият голям, на два етажа, гастроном. Тъстът го сочи с показалец и кимва натам. Знам вече много добре какво може да си мисли в този момент: да видим какво е снабдяването тук. Може би дори тайно се надява, че магазинът ще прилича на съветските гастрономи. Всички подобни посещения досега по пътя ни из България явно го потискаха при вида на изобилието от салами, сирене, кашкавал… - изобилие в сравнение, разбира се, с оскъдицата в неговата страна. Е, не знам какво точно е очаквал, но още с влизането ни той се стъписва. Срещу входа на голям дървен стелаж върху всички полици са наредени еднакви консерви, планина от консерви, а по средата на парче велпапе – надпис на ръка с едри букви ПЕЧЕНИ ТРЕСКИ. Иван Иванович моли за превод, но преводът ми още повече го обърква. Като промърморва под нос „Не може да бъде”, отива до стелажа, взема една консерва, върти я между пръстите си и я оглежда. Сочи ми надписа – ПЕЧЕНЬ ТРЕСКИ (дробчета от риба треска) и с удивление изрича: „Това е наше, съветстко. Голям деликатес. Не може дори в Москва да се намери.” А тук според продавачката – нетърсена стока. Разбира се, печени трескѝникой няма охота да купува за трапезата си. Съвзели се от изненадата двамата преминаваме към чисто практически действия. Връщаме се в хотела, изпразваме двете пътнически чанти и с останалите от екскурзията ни пари ги пълним в магазина с печени трески. Животът е прекрасен! На излизане Иван Иванович свива рамене: „С единия крак вие сте в комунизма”. По-голямата част от консервите той, разбра се, след няколко дни ще отнесе на север, в СССР. Там, откъдето са дошли.