КРУШЕНИЕ
Октомври е. Златната крайморска есен, най-хубавият варненски сезон. Знам го от детството си, но тази ми е първата кореспондентска есен. Крача по алеите на Морската градина, като се вглеждам в дърветата. Някой завчера ми беше казал, че тук растат секвои. Дали ще ги позная? Едва ли. Няколко черно-бели снимки от Калифорния – друго не съм виждал досега. Но пък в полезрението ми попада нещо много–много познато: една стройна леко приведена фигура, крачеща насреща ми. Тодор Н. от Лясковец, приятел от ученическите години, момче с душа на поет и дух на аристократ. Знаехме се от страниците на „Родна реч”. Пишехме си писма. Веднъж той ми гостува в Стражица. Донесе ми една стихосбирка на голям наш поет и свои стихове. Великолепни неща! Още ги пазя в архива си. Както и книжката с дарствен надпис на френски (“Amoncheramipourunpetitsouvenir” – 12.01.1959 г.) Радвах му се, възхищавах му се и малко му завиждах, защото бях като чепато, кривунделесто дърво до неговата стройна фигура и зряла извисеност на духа. Така ми се струваше тогава. Оприличавах го в себе си тъкмо на секвоя – дървото, за което тогава четях чудеса и бе станало за мене символ на възвисеността и дълготрайността. На величието ако щете. Но сега насреща ми е един помръкнал, почти безжизнен поглед. С равен, безцветен глас Тодор ми разказва какво се е случило с него след последната ни среща в София преди 6-7 години. Последната ни среща беше случайна, пред Художествената академия, където имах доста приятели и често се навъртах. Беше среща на големите изненади. Само изреждам: вместо френска филология Тодор бе записал да учи инженерство във Висшия машинноелектротехнически институт. Престанал да пише стихове! Сам се заставил. Причината? Пратил няколко стихотворения до редакцията на вестник „Народна младеж”. Получил отговор, подписан от Дамян Дамянов. Той го съветвал да се откаже от поезията. Стиховете му не стрували. И Тодор му се доверил, послушал съвета му. По-добре посредствен инженер, отколкото бездарен литератор. Разбирах – на улицата нямаше смисъл да му опонирам; поканих го на таванчето на улица Московска, което обитавах тогава. Отказа. Поканих го да се видим и поговорим на кафе в някоя сладкарница. Не можел да си го позволи. Нямал време. Точните науки трудно му се удавали, много изпити, много четене. Сега, при случайната ни среща в Морската градина, ми обяснява, че завършил успешно, но следването му отнело много вътрешна сила. С инженерната диплома пристигнал във Варна, където вече живеели родителите му и започнал работа в завод „Елпром”. Попаднал в необичайна за него обстановка, опитал да се пригоди към нея, но се оказало по-трудно от изпитна сесия в машинноелектротехническия. Получил се някакъв вътрешен срив. Разболял се. Диспансеризирали го. На лекарства съм – съобщава със същия равен и безцветен глас. Постоянно. Извинява се – неизвестно за какво – и продължава със същата механична походка разходката си. Загубил ума и дума, дълго гледам след отдалечаващата се фигура на 28-годишния пенсионер и си повтарям риторичния въпрос как е възможно. От подробностите за първите признаци в работната среда и лаконичните обяснения на Тодор оставам с убеждението, че той страда от онова, което на разговорен език наричаме мания за преследване. Забравил секвоите, загубил интерес към есенните багри и морето, прекъсвам разходката си и се отправям към центъра напосоки, без цел. Не мога да го приема! Струва ми се безкрайно несправедливо. А може би – хващам се за сламката – не е толкова отчайващо положението? Може би някогашният ми приятел „пресилва” нещата, драматизира. Разбрал, че Тодор почти всеки ден се разхожда в Морската градина и то по един и същ маршрут, след няколко дни отново го срещам. Научавам къде живее и една спокойна събота (в неделя вестникът не излиза) звъня на апартамента в квартал Рупи. Разговорът не върви. Опитвам се да го насоча към ученическите години, към общите спомени, към поезията. Лицето му остава равнодушно, погледът – празен. Озовал се отново на улицата, въздъхвам с облекчение. Принуден съм да си призная, че онзи Тодор го няма. Не съществува. Останала е една сянка. За последен път го видях към края на 1982-ра в центъра на града, пред така наречената голяма Валентина (лъскав многоетажен магазин). Вместо поздрав той ми изрази съболезнованията си, което силно ме смути. Тодор като че ли схвана объркването ми и уточни – имал предвид траура по повод смъртта на Леонид Брежнев. Господи, възкликнах вътрешно, това ли го вълнува?! През онези дни всички скърбяха за о бозе почившия генерален секретар и любител на киченето с тенекийки, но си беше чиста проба лицемерие. И ето - за отдавна изкукалото съветско величие се намери един, който тъгува искрено. Една сянка...