В ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ И КОМСОМОЛА НЕ БРЪСНАТ
Изкачвам се по стръмната пътека в местността Траката към двуетажната сграда до пионерския лагер, където обитавам от два месеца една стаичка на партера. Датата е 7 септември 1970 година. Не ми е нужно да надничам в записките си, събитието и до днес се съхранява в паметта ми като на филмова лента. Поради отдалечеността от града тук рядко ми идват гости и мъжката фигура, застанала пред вратата ми, при това на непознат, ме изненадва. Но това, което чувам от неканения посетител, направо ме изумява. Губя ума и дума. Оказва се, че до вечерта на следващия ден трябва да освободя стаята и повече да не се мяркам тук. От сухото, засукано обяснение на мъжа разбирам, че е човек на специалните служби. А стаята им била нужна за някакво мероприятие. Напомнянето ми, че сградата е собственост на Комсомола, а не на милицията и въпросът ми съгласувано ли е изгонването ми с комсомолското ръководство, както се казва, увисва във въздуха. Мъжът, който не си прави труда дори служебна карта да покаже, повтаря с категоричен и нетърпящ възражение тон нареждането и си тръгва. Останал сам, се чудя и се мая какво да правя. Дали не е шега някаква? Може ли така безцеремонно да те пъдят и то от чужд имот? След час–два, надвечер, решавам да отида в дома на първия секретар на ОК. Комсомолски водач тогава беше Геновева Михова, живееше в квартал Рупи (скоро след това прекръстен на безличното Чайка). Имам слука, заварвам я вкъщи. След любезното посрещане, след като ме е изслушала, тя възмутено заявява, че никой не може да посяга току така на вилата без съгласието на комсомолското ръководство. А комсомолското ръководство няма да даде такова съгласие – да си живея спокойно там. Още утре – уверява ме – ще позвъни където трябва и ще говори с когото трябва, да не ме закачат. Прибирам се успокоен. На следващия ден, осми вечерта, когато изтича ултиматумът, не се случва нищо и решавам, че всичко се е разминало. На 9-ти сутринта, облякъл най-приличните си дрешки, отивам на манифестацията. На централния варненски площад на такава дата в качеството си на столичен кореспондент съм за пръв път. (Още не знам, че ще е за последен!) След двучасовата дунанма диктувам по телефона кратката си информация за празничния ентусиазъм във Варна и се отправям към Траката. Пред врата на стаичката си заварвам небрежно нахвърлян целия си багаж: пишещата машинка, библията, корана, няколкото речника, бельото и дрехите – всичко, с което преди четири месеца съм пристигнал в морския град от София. Не е много, едно пикапче спокойно може да го побере, сигурно и кола тип комби ще свърши работа. След час стърчене на асфалта (пътя за Златните пясъци) не ми излиза късметът. В онези времена такива коли бяха рядкост, а движението – много–много по-рехаво от днешното. Качвам се на „осмица”, слизам в града и пред ресторант „Севастопол”, още при слизането си от автобуса зървам колега от редакцията на „Народна младеж” – Рахамим Конфорти. Разбрал на какъв огън се пека, той изважда мъничкото си бележниче, което съдържа безброй телефонни номера от цяла България и звъни от най-близката кабина на домашния на Илко Раев, комсомолски секретар на тукашното автотранспортно предприятие. След двадесетина минути до нас спира пикапче, с което двамата пренасяме изхвърления ми багаж у приятелско семейство от Стражица. Няколко дни ще спя с голямо притеснение у тях, докато намеря стая под наем – полумазе на улица Иларион Макариополски, където за няколко месеца обуща и дрехи позеленяват от мухъл. След този първи сблъсък с ДС на варненска земя ще има и други, но по безцеремонност и наглост му съперничи само случаят, когато няколко години по-късно се опитах да защитя музиканта Лидия Душек. Безспорен, всепризнат професионалист, като диригент на детския хор към пионерския дом, тя бе донесла на Варна куп български и международни награди. Не щеш ли, в редакцията се получи анонимно писмо. Съчинено с явна злоба, то ѝ приписваше куп грехове, включително игра на карти и тютюнопушене, с които давала лош пример на пионерите и ги развращавала! По него време на анонимни писания не се реагираше, дори имаше регламентация по този въпрос, но редакционното началство настоя да проуча фактите и ако случаят е обществено значим, да напиша материал. След два дни вече бях наясно – нишката водеше към корепетиторката, която при последното излизане в чужбина Душек не взела със състава. Но бях убеден, че някой друг е писал „сигнала”, за да отмъсти за пренебрегването на корепетиторката. Мъжът ѝ работеше в поликлиниката на квартал Аспарухово. Там имаха две пишещи машини; получил достъп в подходящо време, преписах и на двете текста на анонимката. Единият вариант по шрифт и специфична деформация на три от буквите се оказа копие на пратения до редакцията пасквил. Както и очаквах, се оказа, че тъкмо тази машинка ползва при нужда мъжът на корепетиторката. Отидох повторно в дома ѝ и откровено споделих какво съм узнал и какво мисля да направя. Изглежда това е било грешка. След два–три дни бях привикан на среща със самия шеф на местната ДС. Въпросният отговорен другар си послужи с баналния психологически трик: когато се озовах в кабинета му, се правеше, че не ме забелязва, вдълбочен в някакъв текст. Бюрото му бе „повдигнато” на нещо като подиум над равнището на пода. (Подобно нещо дотогава бях виждал само в директорския кабинет на бащата на Красимир Премянов.) От ниското не забелязвах какво „чете” началството, но за моя изненада се оказа, че това е копие на материала, който бях изпратил предния ден в редакцията! Материал, в който разобличавах корепетиторката и мъжа ѝ, партиен секретар на аспаруховската поликлиника. Началството, очевидно решило, че достатъчно ме е изтормозило и внесло смут в душата ми, надигна глава и попита с равени пълен с досада глас: „Ти какъв си, бе? Каква ти е професията?” Журналист, отговарям. „Е, ами като си журналист, гледай си журналистиката. Кой те е упълномощил да вършиш разследвания и да се правиш на следовател?” И чете, цитира няколко изречения от кореспонденцията ми. Изумен съм – кога и как се е озовал текстът тук?! „Кой те е упълномощил да се правиш на следовател?” Професията ми, отговарям, съвзел се от изненадата. „Така ли?” Този път ДС-шефът изглежда изненадан. Така е, казвам, журналистиката не е само просто научаване и съобщаване на новини, а и дирене на истината. С обръщението „Слушай, момче...” началството ме прекъсва и ми чете поредното конско. Главното е да не се правя на следовател, да си го набия това в главата. Материалът, разбира се, не бе публикуван, макар предвидливо да бях премълчал, че авторът на анонимния пасквил е партиен секретар. Обикновен секретар на ППО, каквито имаше хиляди и хиляди по онова време у нас, хиляди безлични, сиви, леснозаменими фигури, които „затягаха гайките” и промиваха мозъците на масите. Значи – разсъждавам – или анонимчикът има някаква солидна връзка в службите или моята скромна личност е станала неудобна и дразни местните цербери. С какво ли? Вярно, държах се независимо, пишех доста критични материали, а в първите години твърде-твърде не си мерех думите. Макар да знаех, че светът бъка от услужливи доносници – от обикновеното кафене до семейната среда. Но с какво можеха да застрашат властта моите дрънканици? След толкова години сега се опитвам да си спомня името на онзи началник от „възвишеното” бюро. Комай беше Кольо по прозвище Брата. Със сигурност знам прякора на предходника му – Хищника. Генерал, известен с ненаситността си, с огромния си апетит. Бяха го изтеглили в столицата. Какво знаеш ти, каза ми един колега от местната преса, ако беше попаднал в лапите на Хищника, щеше да те схруска като печено пиле. Излиза - бил съм късметлия.