ИЗГУБЕНО ПОКОЛЕНИЕ
На терасата на Централните морски бани седим трима: моя милост и Дачето и Минчо, двама връстници от Стражица, година по-големи от мене. Тук, в неприветливия ресторант, но до брега на морето, ни среща съдбата след години. На времето търкахме чиновете на стражишката гимназия, заедно се учехме да пушим качак17 и да правим разни щуротии. Сега, като зрели мъже, се оглеждаме един в друг. „Какво си постигнал ти в живота? – пита след втората чашка Минчо някогашния си съученик Йордан. – Апартамент и жителство в София имаш ли? Поколение създаде ли? Някой знае ли ти името?” Дачето, вдигнал поглед над главата му, мълчи. В ъгълчетата на устните му мъждука полуиронична–полунасмешлива усмивка. След повторния настойчив въпрос, той свива рамене: „Ами нищо. Строя гиганта.” Така нарича от осем години, откак е в Кремиковци, металургичния комбинат. Познат ми е отдавна този израз, пълен със самоирония. „Да бях завършил едно висше, щях да ти кажа аз на тебе” – продължава нахъсано Минчо. „От висшето ти нищо няма да излезе, поодъртял си вече за буквара – дразни го Дачето, - ами кажи какво си постигнал ти.” „Всеки месец слагам в една възглавница по десет червени петолевки. Имам вноска за жилище и си търся жена – обявява Минчо. – Решил съм да се задомя.” „Бре! – възкликва Дачето. – Аз пък мислех, че ще ми разкажеш нещо за корабите. Нали толкова години ги строиш. Колко станаха? Колко твои кораби се носят по моретата и океаните? Не ти ли се иска да тръгнеш с тях, да видиш широкия свят?” Такова желание бившият му съученик няма. Знам го с увереност. Подозирам, че и бръщолевенето му за пестене на средства и апартаменти е по-скоро плод на един комплекс, идващ от съзнанието му за ограбеното му от новата власт семейство. Бащата бе селският заболекар, попаднал в списъка на богаташите „фашаги” след Девети при една акция на алчните цървуланковци, отарашили домовете на по-заможните семейства и задигнали всичко ценно под формата на конфискация. В този дом несъмнено ги е привлякло зъболекарското злато. (Такива „акции” е имало в цялата страна. Слушал съм, че червените хайдуци са се ориентирали по цвета на изпражненията – сигурна индикация за тях бил тъмният, черното, значи ядат месо, следователно са богати! В Стражица подобни упражнения за ориентация са били излишни, всички се познаваха.) Минчо след време стигна до бригадир на бояджиите в корабостроителния завод, вземаше месечно по 500-600 лева, но едва ли е пестял. Той, както Дачето и други наши връстници бе завършен бохем. Четеше, мечтаеше – наистина – за следване, но мечтата му така и си остана чисто маниловска. Отиде си твърде млад през осемдесетте години, без да създаде семейство и да остави наследници. Както и Дачето, както и най-добрият ми приятел от ученическите години Недялко с прозвище Казака, който след гимназията се изучи за фелдшер и попадна в габровското селце Ябълка – да гасне бавно сред хубавата природа, отвратен от жените, от човешката алчност и от несправедливостта на системата. Давеше, разбира се, мъката си в алкохол. Единствената му радост бе четенето, макар при едно от редките ни виждания през студентските ми ваканции да ми каза, че и от книгите му „се е отщяло”. За Йордан Йорданов (Дачето) те останаха единствената радост, ако не броим чашката. В София той се появи, когато бях във втори курс, приютихме го с моя съквартирант, студент в Художествената академия, Кольо Гецов на таванчето ни в кооперацията на ъгъла на улиците Патриарх Евтимий и Ангел Кънчев, където нямаше нито вода, нито клозет. На втория ден гостът ни започна работа в Кремиковци. Ставаше по тъмно, връщаше се късно вечер каталясал. Сетне го настаниха в някакво общежитие и се виждахме през почивните дни и по празниците. Харчеше всичките си пари за книги и за ракия. Беше влюбен в Достоевски. Тази негова любов не просто ми допадаше, беше истинско облекчение за мене – всичките ми познати твърдяха, че Фьодор Михайлович е „тежък” автор. Четях всичко от него, поглъщах го, грубичко казано като топъл хляб и вече имаше с кого да споделям впечатленията си. Помня, веднъж Дачето си купи нов костюм. Преди не го бях виждал така облечен. Вероятно е било тъкмо когато се сближи с някаква директорска щерка, тя пък – лудо влюбена в него. Запознах го с мои приятели литератори, които не ми повярваха, че е бетонджия. Ами той, казаха ми сетне, говори само за абстрактни неща! Дачето наистина не се интересуваше от битовизми, практицизмът му бе безкрайно чужд. Дълбоко равнодушен беше и към „гиганта”, който строеше. Разбираше прекрасно, че е недомислие, истинска дивотия да създаваш металургично предприятие на място, където не разполагаш със сигурна суровина. Имаше великолепно чувство за хумор, умееше да съзира смешното и в най-сериозното. Тъкмо то го спасяваше. До време. От директорската щерка той се отдръпна сам, защото е началническо чедо – бяха неравностойни. През седемдесетте години, малко след поменатата ни среща на варненския плаж, се прибра в Стражица да гасне тихо и кротко в родния край сред алкохолните пари на домашната ракия. Мога да изредя поне още 4-5 имена на родени между 1937 и 1942 година, все от моя край с подобни съдби. Едно наистина загубено поколение. Забележете – то няма нищо общо с градската, предимно столична бохема, съществувала и преди и след Девети. Тя е все от имена малко или много известни на съвременниците си от махалата, града, страната, имена, постигнали кой по-малко, кой повече в творчески план, за които кръчмата бе като роден дом. Кръчмата – това е публичност и те съзнателно я търсеха. А момчетата, за които е думата ми тук, се отбиваха там, както пътник търси кладенче да утоли жаждата си. Ще си позволя да спомена още един епизод от ученическите ни години с Дачето. Дребен, сух на вид, издръжлив, той печелеше разни награди за гимназията като бегач на дълги разстояния. Винаги излизаше победител. Веднъж пред самия финал, изпреварил с цяла обиколка съперниците си, спря и клекна да завързва гуменките си. „Завързва” ги докато го задминат всички. Този път, след като е бил винаги първенец, остана последен. Симулацията бе очевидна, в гимназията се вдигна олелия, даскалите бяха готови да го „изгризат с парцалите”. Дачето бе непреклонен: „Не искам да съм пръв”. Сложи кръст на бягането. Той и в класната стая, макар да бе сред най-ниските, седеше отзад, на последния чин. Та за такива, не съвсем редки птици става дума – мислещи, самовглъбени, чувствителни натури, не обичащи да се самоизтъкват и надпреварват с другите, личности с не малък човешки потенциал. Но дарбите им линееха подобно на овлажнен барут, който с времето (физиологичното и духовно съзряване) вместо да изсъхва, се втвърдява все повече. Наистина изгубено поколение. Времето ли беше криво? Дали, ако имахме късмета като млади да живеем в друга политическа система, обществената обстановка и климат щеше да им даде шанс да оставят диря след себе си? Не съм сигурен. Като си знаем нашенския табихет да даваме път на здравеняците с яки лакти... Не знам. Във всеки случай еснафският манталитет, особено в селата и малките градове, такива ги брои за непрокопсаници и нищо повече. Ще си позволя малко по-нататък да разкажа за съдбата на един друг мой познат от „изгубеното поколение”, който в ученическите ни години пишеше великолепни стихове, но вместо на Олимп, където очаквах да го видя, се озова в глухата улица на самоотречението и забравата.