ПЕРЧЕНЕ И УДАРИ ПОД КРЪСТА
В седалището (така наричат редакцията на младежкия вестник „Полет”, където са ме настанили) налитам първо на Данчо Котев. Вместо поздрав пита къде се губя. Ходих на лов, гласи отговорът ми. „На лов ли? – огромните очила на колегата мърдат подозрително над дългия му нос. – На какъв лов?” „За герои.” „Аха – кима успокоено Данчо, който очаква да му изиграя някакъв словесен номер на „затапване” – И какво, хвана ли, хвана ли? Наслука ли беше?” „Средна хубост.” „Почернял си. Тен си хванал.” „Бях из Добруджа. На полето е адска жега.” „Хайде, хайде, на мене ли тия – съучастнически смига Данчо. – Тук разправят, че по цял ден се излежаваш на плажа.” „Кой разправя?” – неволно се изтръгва от мене. „Ами тук, из комсомола.” След два–три дни ми се изяснява защо са ме пращали на плажа, където не бях стъпвал повече от седмица. Във вестника бе излязъл мой материал, критична статия за бъркотиите и безобразията около летните бригади. Специално заседание на бюрото на окръжния комитет имало и всички ме ругали и плюли. Научавам го от Дарин Камбов, главния на „Полет”, който регламентирано участва в заседанията. В комитета, твърди той, има хубави хора, но с кореспондент те не са работили. Гледали на мене като на свой човек, когото могат да командарят – както е с колегите от „Полет”, вестникът е орган на комитета. Обсъждали дори въпроса как може преди да изпращам материалите си в София, да ги проверяват. (Този сладък мерак не ги напусна никога. По него време, първите ми години във Варна, ревностно дърдореха по този въпрос секретарят на ОК на ДСМС Йосиф Бораджиев, флегматичен сухар и завършен апаратчик и Петър Гьочлиев, пълномощник на ЦК на ДКМС за Девня, един крачещ справочник на комсомолския активист, който под път и над път бръщолеви баналности. Винаги съм имал чувството, че ако почукам на главата му, ще издрънчи на кухо.) Трябва да си сериозен, да ги респектираш, наставлява ме Камбов, столичен журналист си, дявол да те вземе. И да умееш да ги коткаш. Слушам напътствените му слова и със съжаление си мисля, че съм твърде, всъщност не твърде, а безкрайно слаб по тази част. Не умея да предразполагам хората, да им „вадя” душата. Всичките ми приятели са ми приятели, защото на времето първи са протегнали ръка. А в онези времена, 19-тодишното ми кореспондентство в „Народна младеж”, ме спасяваха два фактора. Единият е строгото ми придържане към фактите – проверени и доказани. Вторият се съдържа в манталитета на столичните шефове, от какъвто и ранг да са, те не обичаха провинциални началници да им се бъркат в работата. Каквито и да са били (предимно парашутисти) главните редактори стояха зад мене, винаги можех да разчитам на защита. С едно изключение – недоразумението Валентин Даневски, последният главен на вестника в последните години на презряващия социализъм. Протеже на Йордан Йотов, политбюровският изтърсак Даневски, за когото казваха, че е писател (не съм чел нищо негово), изглежда не проумяваше нещо елементарно – трябва да се облягаш на добрите пера, на честните журналисти, които няма да те подведат, да ги коткаш и пазиш. Неговото краткотрайно царуване бе низ от атестации (разбирай вътрешни репресии), преоценки, преустройства. (Ще стане дума и за този печален период на „лебедовата песен” на „Народна младеж”). В заника на социализма за специалиста, който не умее да се нагажда, всичко се превръщаше във въпрос на оцеляване. Но какво се е променило след толкова години? За повечето българи, владеещи занаята си, но не умеещи да се приспособяват към обстоятелствата, неспособни да кършат гръб пред началниците, животът е катадневна борба за оцеляване. Малцинството от тарикати, което компенсира липсата на умения и знания с извратливост и докарвачество, е заето с боричкания и пълзене нагоре. По гърбовете на мнозинството.