ЧЕТЕЙКИ МАРК ТВЕН
„Интересно – физическата храброст е толкова обикновено явление в света, а моралната – толкова рядко”. Такова заключение прави великият майстор на иронията в заключителните страници на автобиографията си. Звучи съвсем сериозно. Само няколко реда по-нататък следва любопитно признание: „Да, няма защо да крия – аз съм морален страхливец, както и всички останали; и въпреки това не мога да се начудя как е възможно между стотици хиляди храбреци, които хиляди пъти са гледали в очите смъртта, без да трепнат, да не се намери поне един достатъчно смел, който да стане и да заклейми открито и Конгреса и…неговите незаконородени закони.”
Цитатите са от „Автобиография”-та на Марк Твен (изд. „Народна младеж”, 1969 година, преводач Тодор Вълчев). Очевидно доста съкратено – 340-те страници са по-малко от половината от целия й двутомен обем. От предговора не става ясно на какъв принцип е правен подборът на текста. В последните глави няма нищо мемоарно, те са по-скоро образци на остра и честна гражданска публицистика – бичуват нравите в политиката и обществения живот. Не е пощаден дори президентът. Да не говорим за банкери, сенатори, губернатори, военни… На едно място авторът стига до заключението, че САЩ не е никаква република, а… монархия. Разсъжденията му по този повод са изложени в цяла глава, която тъкмо така е и назована – „Монархията”. Нелепо ли ви звучи? Да не забравяме, че е изречено (Твен не е писал автобиографията си, а я е диктувал) на границата на ХIХ и ХХ век. Когато несъмнено неговата страна е била далеч по-демократична. Когато американецът се е чувствал доста по-свободен. Не е рискувал, че ще попадне в затвора, ако претрепе котката на жена си или нарече някой свой съгражданин с тъмна кожа негър.
В тази част от книгата, в една от гневните филипики авторът в познатия си иронично-саркастичен дух прави прогноза за бъдещето – доста мрачна. Предчувствайки неизбежния край, предопределен от така наречения биологичен закон, той явно се е питал накъде отива Америка. Какво очаква наследниците му. Интересно свидетелство са бележките му върху различни епизоди от автобиографията: на едно място е писал да се публикува след 50 години, на друго – след 70, на трето – след 100. Има и твърде озадачаващо число – 500 години! Дали всичко това е свързано с признанието му, което цитирах в началото, дали не е израз на прикрито самомнение за собствено величие (и след 5 века ще го четат и написаното ще е значимо!), можем само да гадаем. Не е изключено тези „забранително-ограничителни” бележки да са просто шега, някаква чисто марктвеновска себенасмешка. Всичко това пък ме върна към един любопитен епизод отпреди почти четвърт век.
Във Варненския залив пусна котва флагманът на шести американски флот бойният кораб „Белнап”. За пръв път след студената война довчерашният враг развяваше флага си в наши води, а българи и американци си стискаха ръцете, играеха футбол, показваха кой каквото имаше за показване. Един от нашите млади офицери, владеещ между другото перфектно английски, ми разказа как на вечеря с американските младши офицери в салета на „Белнап” се разговорил с двама от тях. Твърдеше – нашето момче, - че са превъзходни професионалисти, с по две висши образования, едното разбира се в Уест Пойнт*и, което най-много допаднало на сънародника ми, четящи. Любители на художествената литература. Както и могло да се очаква, за нашата литература нямали дори представа, че съществува. Двамата му събеседници го попитали чел ли е нещо от американски автор. Нашето момче ги уверило, че познава доста добре литературата им. Попитали го кой му е любимият автор. Марк Твен, рекло нашето момче. Американските офицери книголюби се спогледали озадачено и простодушно си признали, че за пръв път чуват това име.
А тук – 500 години… Не четат американците, не четат. Не е произволно твърдение. Има такава статистика, според която от народите на най-развитите икономически страни гражданите на САЩ най-рядко посягат към книгата. Не отива ли натам и българинът, на когото е натрапена ерзацкултурата на янките?
Затварям последната страница на „Автобиография”-та с мисълта, че до днес съм имал като читател едно непростимо бяло петно в съзнанието си. Е, американците – тяхна си работа, - но всеки средно интелигентен българин, мисля си, трябва да познава тази книга. Особено последните глави. Марк Твен нека го четат и онези либералстващи нашенци, които само като видят американското знаме, са готови да си свалят гащите. Всъщност, най-паче те.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
· Военноморската академия на САЩ