ГРЪМЛИВ ТЮРЛЮГЮВЕЧ –
НЕЗДРАВОСЛОВНО
На 19 декември в зала Арена-армеец няколко хиляди столичани ще аплодират изпълнителите на „Мистерията Еньовден” и самата Нешка Робева – хореограф и режисьор. Премиерата ще се превърне несъмнено в поредния триумф за нея. Твърдя го със сигурност по две причини: гледах на 10 т. м. предпремиерата във варненския Дворец на културата и спорта, а при сценичните изяви на тази жена, превърнала се в национална икона, ръкопляскане предизвиква самото нейно име.
Няма спор – отделните изпълнения на танцьори, певци, акробати и пр., от които е „сглобено” представлението, си заслужават ръкопляскането. Но дали се е получил спектакъл? Този въпрос е на самата авторка, изречен в края, след почти двучасовия маратон, от сцената, изречен разбира се куртоазно и с риторичен привкус – очакваният отговор е безусловно „да”. Какво беше казал по този повод доайенът на българската журналистика Петко Бочаров?
Съдете сами. В предварителните рекламни анонси освен обещанията за невиждани чудесии и революционен подход към постановката, е изтъкнат лайтмотивът: старата и вечна тема за борбата между злото и доброто. Представлението започва гръмовно – с оръдейни изстрели, пикиращи бомбардировачи, гигантски взривове, истински апокалипсис се разиграва на огромния екран в дъното на сцената. Ефектно, но кое е доброто и кое злото? Тук за по-възрастното поколение няма никаква трудност да се ориентира: символи на злото са вермахтът, пречупеният кръст, с една дума хитлеристите; символи на доброто са червената армия, нашенските партизани, строителите на социализма. Между другото в едър план на няколко пъти ни показват известния плакат „Родина-мать зовет”. Робева очевидно не знае, че той е отпечатан преди началото на войната между Германия и СССР. Планирало се е милионите му екземпляри (ефектно изпълнение наистина) да бъдат разлепени от Буг до Владивосток след като червените дивизии се врежат на територията на райха в освободителния поход, целящ съветизирането на цяла Европа. (А сетне и на света – Хитлер е бил по-скромен, надявал се е да стигне до Волга, в най-добрия случай до Урал. Но пък е изпреварил Сталин, пръв е размахал секирата. Сталин – нека го припомним – е планирал да я стовари върху него на 6 юли.) Кадрите от стари филмови ленти, компютърната анимация, снимките, на които мимолетно се мяркат бригадири, соцстроежи, партийни (БКП) ръководители предизвикват спорадични ръкопляскания във варненската зала. Ръкопляскат малка част от възрастните – ясно кои – и някои от най-младите, които са възторгнати от ефектите, но сто на сто не схващат смисъла. Може би тъкмо на това се разчита: покрай любимите им певци, песни, рап и пр. подсъзнателно да им се внуши – червеното е доброто! Нездравословно. Но, уви, за такова определение има и други причини.
Представлението буквално е „претъпкано” от символи, които „текат” и на сцената и на фоновия екран. Смисъла на някои от тях сигурно не съм схванал, други ме озадачиха, ще спомена само две неща. В един момент в залата, под сцената нахлуха рокери с трещящи до полуда мотоциклети. Ей богу, не разбрах и те ли са към символите на доброто, макар да се присъединиха към танцуващите на сцената. В друг момент тя се превърна в естрада тип „дружба между народите”. Нямам нищо против ориенталския фолклор, фолклора на северните и още по-северни съседи, но по едно време очаквах да запеят частушки – с надеждата да поразведрят с шеговитостта им твърде сериозното и шумно разноетническо тропане, хреографски наистина „сгладено” и за някои от публиката неотличимо. Наглед добра идея – сближаване на различните култури. До сливането им. Специалистите, а и политиците наричат тази идея мултикултуризъм. Беше на мода допреди 2-3 години. Но и в Германия, където имат 5 милиона гастарбайтери мюсюлмани, признаха (с устата на самата Меркел) провала си на програмата в това отношение. Е, това здравословно ли е за съзнанието на най-младите, на които е внушено, че са потопени в „мистерията” на Еньовден?
И къде го наистина – и народният празник и „мистерията” му?
Има го, „модернизиран”, някъде по средата на двучасовата дандания – съдя по „растителните” елементи на танцуващите „осъвременен” фолклор, по венчетата, по „растителния” фон на екрана. Там едно дърво се извива и гъне като гутаперчова играчка от „вятъра”, обградено от извънземна растителност. Може би това е „мистерията”?
Може и да греша, може и да не съм разбрал подтекста на много от сценичните епизоди, но такава претрупаност, такова омешване на – понякога – несъвместими ингредиенти означава само едно –липса чувство за мярка. В предишния си спескакъл „Споменът” Робева недвусмислено показа, че го притежава. Какво я е подвело тук? Може би прекомерната амбиция и навлизането в сфери, които не са силната ѝ страна?
Нездравословно е за младите, които нямат нито житейски опит, нито оформено естетическо чувство, омешването на рап, твърд рок, безцелни подскоци (акробатика), крясъци и нечленоразделни викове с народното творчество. В предварителния анонс (дори ако не е писан от Робева, несъмнено одобрен от нея), се твърди, че авторката сближава истинското изкуство с уличното изкуство (има ли такова животно?)! Може би заради тази благородно звучаща цел бе и непоносимо силният звук и шум в залата – обзалагам се, над 200 децибела. За дискотеките, смятани за едно от най-шумните места, нормата е 120. Къде е инспекцията за опазване и контрол на общественото здраве? Тук нездравословността е чисто физиологична. Уврежда здравето ни – ето за какво още плащаме. Съвет към софиянци – носете си в „Армееца” ако не шлемофони, то поне тапички за ушите.
Еклектика, натурализъм (моторите на рокерите са тъкмо това!), некоректна манипулация с историческите факти, продиктувана от политическа тенденциозност. В главата на тази жена явно още трещят победоносно залповете на „Аврора”. Новата ѝ „грандиозна” творба освен поредно доказателство за невъзможността да се прави изкуство с голо натрапчиво и едностранно политиканство, разкрива напълно същината на нещо, за което или се досещахме или си го знаехме – и да си е хвърляла червената книжка Робева си е останала в душата чистокръвна комунистка. Дисидентството й по Живково време е мит. Тя е била просто вътрешнопартийна опозиция по един или два въпроса. Тя е критикувала – критикуваше – тогавашната власт от „правилни”, от партийни позиции. Атаките срещу нея като национален треньор дойдоха не от политически съображения, а поради черната българска завист към много успелия. Както беше с Иван Абаджиев. Мъничко не й достигна да се оттегли с достойнство – вживя се в ролята на страдалка, на „черната овца”. Между другото песента за черната овца в представлението звуча гръмливо два пъти – втория път като за бис, който залата не бе искала. Поиска го авторката, понеже тя самата била такава – черна овца. Какво творческо извисяване – от сцената да избиваш собствения си комплекс! Краят с дежурното и не много възторжено ръкопляскане, с не твърде скромните пиарски възвеличавания на талантите – иначе безспорни – на участниците се превърна в същата странна и нелепа мешавина като самото представление. Несъмнен апотеоз бе словото на артиста Васил Михайлов, който на фона на руините (последната застинала картинка отзад) прикани младите да останат в България. А цитатът от Левски за времето – ни в клин ни в ръкав – бе връх на профанацията. И сладникаво и горчиво, невероятен тюрлюгювеч.
Спектакъл няма. Факт. Жалко за труда на наистина прекрасните (с някои изключения) изпълнители. Можеш, оказва се, да нарисуваш куп великолепни детайли, но картина да не се получи.
Дълго мислих защо е така. Все пак Робева е кадърен човек, с доказани възможности. Спомних си ранната си младост, когато съм я гледал на подиума и макар да не виках като останалите „Нешка няма грешка”, вътрешно го одобрявах това викане, предпочитах я пред Гигова, косях се, когато виждах или четях, че пак е „сребърна” след нея. Сега си мисля дали не е от тогава „покълването” на комплекса „черна овца”? Дали тази жена, която вече е в сезона на мъдростта, съзнава, че за израстването си като гимнастичка е задължена тъкмо на съперничеството с друга състезателка от нейния ранг. Не само, но и на него. Медалите в края на краищата не са толкова важни. Попитайте по-младите кой е по-популярен от двете и ще се убедите, че е така. Някои дори не са чували за Гигова. Но сетне, насочвайки се към сцената с обичайната си амбиция да прави най-доброто, нагазвайки явно в непознати за нея води (драматургията), тя вече няма равностоен съперник, няма корелатив, огледало за самопреценка. Така наречените шоумени с халваджийски и други имена, които ни заливат с рядка бозица, не са й от ранга. И не си заслужава да ги обсъждаме. Те и без това нямат амбицията да ни внушават мъдри послания, а само да ни забавляват. А когато ръкоплясканията заглушават съмненията (ако ги има) и стимулират – несъмнено – амбицията за още по-мащабни проекти, самозаслепението води то този резултат.
Нешка Робева според моето скромно мнение трябва да си остане при естетиката на танца. Където е силна. Освен ако не си намери партньор, мъдър майстор на словото. Нещо, в което не ми се вярва, че е възможно.
Накрая искам да се опитам да разсея и лъжливото внушение, че Робева ратува за спойка, за единство на нацията, на народа. Така както е в уникалния ни танц хорото – ръка за ръка, пояс за пояс. Едно е да го желаеш, друго – реалността. На практика се получава тъкмо обратното. Ако сега тя е срещу мене щях да я попитам – например – защо освен партизаните не е показала и горяните (в пъти повече и с 10-годишно движение, наистина исторически фактор, което едва ли може да се твърди за „борците за народна свобода” като с известно снизхождение изключим 1944-та). Защо не е показала Белене, като толкова си пада по страхотиите? Нека зрителят сам преценява кое е добро и кое зло. А така – радост за Сергей Дмитриевич, живите съратници на баща му и оредяващите червени бабички. И вредно посегателство върху съзнанието на най-младите.
Мисля си дори кое е по-опасно – халваджийско бозаджийските бъркотници (шоумените) или едно авторитетно име, проповядващо фалшиви стойности?
На времето в стражишката гимназия имах една учителка по френски, която идваше в ученически стол за храна както повечето други свои колеги, но не със сифертас с три канчета за трите яденета, а с тенджера. В нея по нейно желание й сипваха и супата и второто и десерта. Но тя си го ядеше сама.
А тук?