Quantcast
Channel: Литературен блог на Тошо Лижев
Viewing all 282 articles
Browse latest View live

ХРУМКИ, АФОРИЗМИ, ФАКТИ (5)

$
0
0
СТРАХ лозе пази, но не дава грозде.

ГЛУПОСТТА е безкрайна като вселената – хубаво и точно сравнение, приписвано на Константин Едуардович. От подробната му биография, обаче, е известно, че Циолковски съвсем сериозно се е занимавал с окултизъм. С една дума – самодоказал се е.

СМИСЪЛЪТ на живота е „скрит” и в умението никога да не си задаваш подобен въпрос.

ДУМА дупка не прави, но може да ти я покаже. А и да те натика в нея.

ВСИЧКИ ПРЕДСКАЗАНИЯ на ясновидци, които са се сбъднали, са правени постфактум. Не може да бъде иначе, защото узнаваме за предреченото след събитието. По неписано правило предсказанията, обявени „в аванс”, никога не се случват в действителност. Свещеникът Джон Котън от щата Масачузетс предрича края на света за 1655 г. Не е известно след тази година какво се е случило с онова, което днес наричат рейтинг. Това е само един от стотиците, а може би хиляди случаи, когато пророци са вещаели края на света (второто пришествие, Страшния съд...). В първите десетилетия след събитието на Голгота християните са били убедени, че връщането на Христос е нещо близко, предстоящо, въпрос на години, а дори и на дни. След като минали век-два на напразни очаквания лека-полека едва ли не катадневните вещания от този род се „разредили” и сега подобни предсказания стават рядко. А предсказателите явно разчитат на късата памет на човечеството.

ВЪВ ФРАНЦИЯ през ХVІІІ век бесели проститутките. Въжето отървали само онези, които се съгласявали да отидат на работа в...операта! В наше време представителките на така наречената древна професия се кипрят в ложи, в официални делегации, наставляват ни от телевизионния екран... А операта е в упадък (министър Рашидов на практика я ликвидира, превръщайки я в придатък на някакво формално новообразувание) и дори обществото да реши да накаже проститутките с подобна пробация, там няма да има място и за една хилядна от тях.

ХРИСТИЯНСТВОТО е доходна басня – тези думи приписват на папа Лъв Х (Джовани Медичи) . И да не ги е изрекъл, несъмнено в цялото си поведение се е ръководел от тях. По негово време разцъфтява търговията с църковни имоти, продажбата на длъжности и индулгенции. Твърденията на съвременни изследователи, че римокатолическата църква се е меркантилизирала едва в наше време, не са верни. Тъжно, но факт: св. Петър (Симон), когото католиците смятат за свой пръв папа, е ходел бос, а наследниците му – със златни чехли.

КОВЧЕГЪТ на Ли Харви Осуалд е продаден в САЩ за 87 469 долара. Интересно – в какво е бил погребан тогава стрелецът от Далас? Не е за чудене. Какво ли не може да се случи в страната на неограничените възможности, където – например, - ако решиш да се позабавляваш и лаеш срещу куче, ще те съдят. Справка – делото срещу някой си Райън Джеймс Стивънс от щата Охайо, заплашен от 2 месеца затвор, задето с лаенето си е нарушил правата на кучето.

ВОЙНАТА или по-скоро начинът на воюване са се променили доста през вековете. И сега, казват, имало племена, които го правят по-скоро символично, ритуално, без проливане на кръв. В рицарските времена наистина е било проявявано рицарство, въпреки несъмнено безсмислените и безпощадни кланета. Въпреки ожесточения си спор на бойното поле за Йерусалим и множеството битки помежду им Ричард І Лъвското сърце и Салах ад Дин (султан на Египет, Сирия, Йемен и Палестина) са поддържали добри отношения. Историците описват случай, когато султанът изпраща на краля пресни плодове и лед, а веднъж, когато в битка е убит коня на Ричард, Салах ад Дин му подарява 2 жребеца! В наши дни това е равносилно на около 1000 танка КВ и Т-34, подарени от Сталин на Хитлер в компенсация за загубените от него „тигри” и „панцери” на Курската дъга...

ЛЕСТЪРСКИЯТ КОДЕКС на Леонардо да Винчи, най-скъпата книга в света, е купена през 1994 г. от Бил Гейтс за 30 800 000 долара. Несъмнено цената й не отговаря на реалната стойност. „Надули” са я наследеният от древността фетишизъм и неутолимостта на съвременната колекционерска страст. Но този малко куриозен факт ме подсеща за съвременността. Възможно ли е – например – една електронна книга да придобие такава уникалност и да отиде на търг?!

ВИРТУАЛНОТО не може да оставя реални артефакти за потомството. (Но пък може би ще поуталожи колекционерските страсти и ще излекува човечеството от фетишизма...?)

ХРУШЧОВ е пишел азнакомицавместо правилното ознакомится. Пълен безграмотник е управлявал огромната съветска империя. Разбира се, системата се сгромоляса не заради простотията – неговата и на наследилите го кремълски геронтологически величия. Но тя, простотията, е показателна, историците би трябвало да я забележат като симптом на упадък. Все пак преди Черненко, Брежнев и Хрушчов са били Ленин и Сталин.

ЧЕРВЕНИЯТ ЦВЯТ във всички култури е символ на ранга. Червеното подсъзнателно се свързва с успеха и по-високия статут. Психолози от университета в Рочестър (САЩ) установили, че когато са облечени в червено, жените са доста по-привлекателни за мъжете. Но ако това се приема за откритие, то доста е закъсняло, защото тази особеност е била известна на проститутките векове преди това. Не ви ли прилича това на монголското откриване на велосипеда през ХХ век?

ЧУКЪТ НА ВЕЩИЦИТЕ е средновековен наръчник, издаден от доминиканските монаси Якоб Шпенглер и Хайнрих Крамер през 1487 г. в Кьолн. Книгата дава подробни съвети как да бъдат откривани, измъчвани и убивани „съпругите на сатаната”. В наше време едва ли някой вярва, че жена може да са сношава с дявола, но съветите не са забравени. Справка: очевидният за всички разцвет на доносничеството – от частната фирма до върховете на властта.

СПОРЕД ИЗСЛЕДВАНЕ на британски специалисти алкохолът притъпява способността ни да различаваме асиметрията на лицето. Тази била причината, когато човек е на няколко чашки, околните да му се струват по-привлекателни. Тази глупост по-скоро ме развесели, отколкото да ме озадачи. Представете си оживялата, от плът и кръв Венера Милоска (съвършената симетрия). Колко трезви мъже биха се втурнали да я ухажват?! Точните пропорции без известна доза деформация не са синоним на красота. А освен това – известно е и на юношите – един не малък процент от употребяващите алкохол, след втората или третата чашка установяват, че лицата на околните са по-грозни, отколкото са ги възприемали на трезва глава. Агресивността им е сигурен индикатор.

СЪС СГОВОР и пелинът е мед, гласи народната поговорка. Така е, но само обикновено за онези, които оставят за себе си меда.

ГАРВАН гарвану око не вади, освен ако не му се стори, че го гледа накриво.

ДЯВОЛЪТ не спи, твърди стародавна народна мъдрост. Сигурно е така, но не означава ли това, че ангелите са прекалено сънливи?

ПОПЪТНОСТИ (3)

$
0
0


61.
ЦК на ДКМС, 1966 г. Кабинета на Ани Спанчева, един от секретарите (не помня за какво отговаряше тази дама). Заварвам при нея Георги Джагаров. Явно срещата не е делова, щом ме канят и то на чашка коняк „Плиска”. Спанчева не си пада по твърдия алкохол, а бутилката – гледам – дъното й прозира. Джагаров с помътнен поглед ме оглежда преценяващо и пита откъде съм родом. Търново? А, там били най-калпавите българи. Нагаждачи, конформисти, предатели... Заизрежда едни епитети, не ти е работа. И се мотивира човекът: търновци посрещали с еднакъв ентусиазъм по улиците на града и немските войски в началото на войната и съветските червеноармейци – в края на войната. Кротичко го питам сливенските българи от друго тесто ли са замесени. С покровителствено-назидателен и нетърпящ възражение тон Джагаров обяснява защо сливналии са съвсем друга порода. Запомнил съм, че наблягаше на гордия, извисен над града, Балкан, планината раждала герои. Доказателство – известните войводи. Да попрочета за тях, ако не съм ги чувал. Като се позовавам на Захари Стоянов („Записките...”) питам защо същите тези войвода са се крили в миши дупки по време на Старозагорското въстание. Джагаров се втренчва в лицето ми и изведнъж изригва. Такъв гняв, такива ругатни не бях понасял дотогава. Виждах го за втори път. Първият беше през студентството ми, когато със Светлозар Игов ходихме у дома му, ако не се лъжа на ул. Солунска, да го каним на литературна вечер. Посрещна ни любезно, фигурата и държанието му ме впечатлиха, както и поезията му преди това. За трети път обаче никога не съм имал охота и смятам за късмет обстоятелството, че не се случи. Това, естествено, не се отнася за стиховете му.



62.
Емил Манов имаше на вилата си до киноцентъра куче на име Мечо – огромен добродушен пес, чийто лай предизвестяваше стопанина за поредния посетител (звънец на външната врата нямаше). Колибката на рунтавия пазач беше точно срещу прозореца на работната стая на писателя. (Насмалко да напиша „кабинет”, но си спомних иронично-присмехулното отношение на Манов към такива определения.) Веднъж, трябва да е било късна есен, беше доста студено, докато си пиехме питието и разговаряхме, забелязах, че в скута на Мечо, сгушена между краката в топлия му кожух спи свита на кравай, котка. Самото куче беше будно, но лежеше неподвижно, имах чувството, че не смее да помръдне, за да не събуди писаната. Необичайната дружба между тези две животни веселеше стопанина им, но и бе повод за тъжната констатация, че такова нещо между нас хората е невъзможно - делят ни граници, религиозни предразсъдъци, противоборстващи идеологии. Макар да сме от един биологичен вид. Бате Емил (така си му виках, откак в средата на 70-те години се сприятелихме) бе „скрит” дисидент според днешните понятия. Естествено, марксист по убеждения, той смяташе, че практиката отдавна е изменила на марксовото учение и болезнено изживяваше безумствата на тогавашните комунистически властници. Задоволяваше се да ги иронизира и им се надсмива в тесен приятелски кръг. Веднъж ми каза с въздишка, че просто е принуден да мълчи. При тази жестока конфронтация на двата лагера, не може да си позволи да говори на всеослушание. Той знаеше много добре тежестта и цената на своя авторитет и на думите си. Всичко това несъмнено го гнетеше. Не смеейки да се опълчи срещу така наречената генерална линия, срещу самата политика на собствената си партия, с готовност помагаше в решаването на отделни конкретни казуси. Случайността го бе срещнала с някакъв неизвестен и непознат нему изобретател, когото не признаваха и пъдеха отвсякъде. Сам му предложи да му съдейства. Без да заема вече някакъв пост, отдръпнал се от активна оперативна работа по редакциите, бате Емил успя благодарение на стари приятелства и на уважението към името си, да „пробие” стената на равнодушието. При поредната ни среща той ми обади за успеха си и видимо тъкмо това обстоятелство бе повдигнало с градус настроението му. Поздравих го с доброто дело, но му казах, че общество, което не приема новите идеи по естествен, „регламентиран” начин, а разчита на разбирането и съчувствието на някоя авторитетна личност, не го чака нищо добро. Той ме погледна по навика си изкосо, запали нова цигара (пушеше много, страшно много) и замълча навъсен. Имах чувството, че съм му вгорчил радостта от малката победа. Често след 10 ноември съм се питал как би приел промените, ако беше ги доживял. Не знам. Но съм сигурен, че нямаше да остане безучастен, изолиран в боянската си обител. И щеше да бъде извънредно доволен, че няма да спират от печат статиите му, па макар и по волята на секретар на ЦК на БКП. Но това е друга история...

63.
В Кумарица (сега квартал на Нови Искър) съм ходил няколко пъти на гости на Славчо Донков. Първият път беше през април (вече не помня годината), няма да го забравя, защото за пръв път ядох салата от глухарчета. От Бредбъри знаех, че от тях се прави вино. А по моя, търновския, край ги смятат за безполезен и вреден бурен. Втората изненада ме чакаше след богатия обяд, приготвен от майката и сестрата на Славчо, когато излязохме да се поразтъпчем на въздух. Той ме заведе до оградата на съседа и викна „Бай Дако, твоят съгражданин е тука!”. Оказа се, че до Донкови от години живее стражичанин на име Недялко, тогава вече 80-годишен. Каза ми, че ме помни като малък, живеел до банката и всяка заран ме срещал на улицата. Ходел съм с наведена глава и никога не съм го поздравявал. Това тук, през плета, било за пръв път. Сетне се питах какво е накарало човек от търновския край да отиде в шоплука, при хора, за които нямах високо мнение (виж „Записките...” на Захари Стоянов). Промени го самият Славчо Донков – един наистина светъл човек, богата и нежна душа, нищо общо с традиционната представа за шопите. Не харесвах начина му на писане. Не съм му го казвал, може би се е досещал, не обсъждахме никога собствените си книги. В началото на дружбата ни не беше така. Запознах се с него и Цветан Пешев в ДНА (дом на народната армия, ако не греша), Пловдив, в тамошния литературен кръжок. Както се казваше тогава, отбивахме редовната си военна служба в различни поделения и членството там ни даряваше щастливи часове свобода, в които говорехме много за поезия. През студентството това продължи, но сетне съдбата ни раздели и се виждахме веднъж-дваж годишно. Говорехме си за глобални неща, подарявахме си новоизлезлите книжки. Един негов сборник носи заглавието „Щастливата зелена морава”. Разбира се, там битува светът на Кумарица – свят, облагороден от автора с герои, каквито можеш да срещнеш навсякъде по земята, но едва ли и обдарени от създателя си с такава топлота, сърдечност и разбиране. Иронията, надсмешката бяха чужди на Славчо. Зад прекаленото и усложнено психологизиране прозираше дълбоката съпричастност на автора към съдбата им, като че ли се опитваше, без да изменя на реалността, да им помогне да намерят себе си и своето малко човешко щастие. Беше ли щастлив самият той? Често съм си задавал в онези години този въпрос, въпреки неизменната му лъчезарна усмивка. Не знам. Той се задоми в доста зряла възраст, с една дума – късно. А си отиде от този свят рано. Узнах го във Варна с 2-3 години закъснение. Не можех да го приема, колкото да звучи банално, стори ми се нелепо. Може би защото онова, което ми беше дал, си остана.

64.
Варна, средата на 70-те години, утринен час, някакъв ресторант (не помня кой беше). Седим с Васил Попов на една маса само двамата в полупразната зала. Той вади традиционния шоколад от джоба на сакото си и ми обяснява – не помня за кой път – че винаги си носи, за всеки случай. Беше убеден, че помага срещу махмурлука. Разговорът ни се върти около Девня, тамошните строители, довчерашни земеделци, все още с единия крак в село. Авторът на „Времето на героя” идваше често в града ни по разни поводи, този път бе заради присъждането му на наградата „Варна” за романа „Низината”. Кой ме дявол дръпна за езика, заявих, че не съм съгласен с общоприетото схващане за миграцията като голяма, доминираща тема в творчеството му. Той приемаше тази теза, внушена му навярно от критиката. Дръзко заявих, че сама по себе си миграцията, както да речем и любовта, не може да бъде тема на едно сериозно литературно произведение. Васил Попов не обичаше да му противоречат. Дояждайки големия си шоколад, сухо попита коя е според мене истинската тема в романите му. Отчуждението, рекох, алиенацията. Взря се с тежкия си тъмен поглед в лицето ми и обяви, че съм много млад и незрял, за да бъда съдник. Но изглеждаше озадачен. Самия роман за Девня четох по-късно, той току що беше излязъл от печат, писан с контрактация. Социална поръчка. Къде ще отиде голямата награда „Варна” нея година бе ясно отдавна. А „Низината” е най-слабата книга на Васил Попов. Както се казва и най-хубавата къща има заден двор. В писателското селение той се вишеше по-скоро като кула, като катедрала. Внушителна фигура. Но някак си избледняла, полузабравена в наше време. Незаслужено.



65.
Седим на раздумка в редакцията на варненския литературен алманах „Простори” (тогава, в годините около 80-та, той отговаряше на името си) - двама от редакторите и неколцина сътрудници. Разговорът неизбежно се завърта около слуха за изнасилената на гроба на мъжа си вдовица, слух, който от няколко дни се носеше из града. Мълвата твърдеше, че жената от десетина години, откак загубила другаря си в живота, всяка седмица ходела в гробищата при него. Била около 50-годишна, запазена и доста привлекателна. Очевидно въпросният насилник я е следил и дебнел удобен момент да й посегне. Записал съм в стария си бележник дословно краткия и доста необичаен коментар на Атанас Мочуров, който тогава отговаряше за прозата в редакцията. Като размаха неизменната си броеница, той дълбокомъдрено и назидателно извиси глас: „Такъв трябва най-напред да й покаже члена си и да й кресне: „Виж го, какво плачеш за умрелия!””. С това темата окончателно бе изчерпана. Уви, сломерският поет (Мочуров е от търновското село Сломер, сега на стари години го изписва като придатък на фамилията си) нямаше предвид поведението на героя в едно евентуално белетристично пресъздаване на случката.


66.
Винаги се удивлявах на великолепния синхрон, който постигаха децата от любителския куклен театър „Щурче” на братя Райкови. В обширното мазе на Дома на културата на транспортните работници, където стопаните бяха приютили състава (то беше склад, работилница, кабинет, репетиционна, барче...) не веднъж сме обсъждали този въпрос. Данаил Райков, режисьорът (брат му Райко бе художник и се занимаваше предимно с декора и изработката на „героите” – споменавам тези подробности, защото само за няколко години от слизането им от сцената те вече са полузабравени дори в родния си град) твърдеше, че възрастните не могат да постигнат такъв синхрон. Те са индивидуалисти, движи ги предимно импулсът за лична изява. Опитвах се да си представя как няколко професионални актьори играят котката от великолепния етюд „Котка и мишка” – един главата, втори туловището, трети опашката... – и наистина не се получаваше. Възрастните нямат онова чудесно чувство за съобщност, за колективност в изпълнението, което притежават децата. Ето какво ми е казал Александър Александров (не съм записал годините му, но трябва да е бил от по-големите участници): „Долавям винаги реакцията на публиката. Усещам я много добре, защото съм свикнал да следя за околните. Ние така репетираме и играем – не следиш своите, а движенията на другите, за да си в синхрон с тях.” Защо, ставайки възрастни, губим това великолепно качество? Така ли е например при японците и при силно религиозните хора? Не знам. Но несъмнено, залагайки на това качество на децата, братя Райкови имаха първоосновата на един феномен, който далеч-далеч надвишаваше равнището на местния държавен куклен театър. Пък и не само на него. Държавният куклен го има – все още, - но „Щурче” отиде в небитието. Както и домът на културата на транспортните работници. Очевидно някой е преценил, че те нямат нужда от култура...



67.
След смъртта на Людмила Живкова тогавашният главен редактор на алманаха „Простори” Кольо Севов свали от вече готовия за печат брой статия в подкрепа на Тончо Жечев и срещу публикация на Искра Панова. След 3 месеца, когато се видя, че няма да задуха друг вятър, Севов промени решението си и статията се появи в следващия брой. Излизането от печат на „Българският Великден” беше разбунило духовете. Едно философско списание (доколкото си спомням там бе публикувана интересната и доста добре аргументирана статия на Панова) обяви дискусия. Емил Манов написа цяла студия, в която остро полемизираше с Жечев (помня, че започваше с някакъв пример от „Кола Брьонон”). Имах копие, което не запазих, тъй като бях уверен, че ще се появи в списанието. Но – не. Дискусията бе спряна, както се казва, в зародиша си от тогавашния секретар на ЦК на БКП Стоян Михайлов. Молчать, не разсуждать. Е, второто не се поддава на забрани. Колкото до Кольо Севов, още тогава се отнасях с разбиране към кривулиците му. Такива бяха времената. Освен всичко друго, трябваше и да се оцелява.



68.
ОК на БКП, Варна. Заседание на секретариата. Трябва да е било преди 1981 г, защото го е водел Тодор Стойчев, тогавашния местен гаулайтер и кандидат-член на Политбюро. Точка единствена – разпасаното държание и неприличен вид на Кольо Севов, шеф на писателското дружество и главен редактор на алманах „Простори”. (По значимост темата се асоциира в главата ми с онова заседание на Политбюро на ЦК на КПСС, на което обсъждали как трябва да бъде облечен на церемонията по награждаването му с поредния орден Леонид Брежнев – цивилно или във военна униформа.) Разбира се, моя милост не е присъствал на въпросното важно събитие. По всичко изглежда разговорът се е въртял основно около разкошната рижа брада и дългата рижа коса, мятаща се по раменете му като грива, когато крачеше с неизменните си ботуши по варненските улици. Самият Севов твърдеше, че когато го „заяли” за брадата, заявил, че в Съветския съюз този мъжки атрибут е на уважение. При това брадат е бил и Маркс и посочил портрета на стената. Да, ама – рекли му – ти не си Маркс! Кольо се държеше независимо, имаше вид на „неуправляем” бохем (макар да не беше такъв), недолюбваха го и по-дребните местни шефове и колеги по перо, някои дори го мразеха просто защото беше различен. Търпяха го вероятно заради солидната подкрепа на Георги Джагаров. Изглежда на въпросното заседание е бил постигнат компромис, защото след него Севов се появи с подрязана брада и поскъсена коса. Разбира се, с времето рижите къдрици прорастнаха отново. Нещо, което не можеше да стане със сивото вещество в главите на местните партийни величия.



69.
Тази случка е с трима мои бивши колеги от в. „Народна младеж”. Предавам я по думите на един от тях – Калчо Иванов. В София, на улицата, веднъж той срещнал Катя Владимирова, тогава в отпуск по болест. Почерпили се в едно кръчме, а като излезли от там, насреща им - Янко Станоев. Катя поканила двамата на домашно вино в апартамента си. Пили що пили, явно доста са се разгорещили, на изпроводяк, след като свършило питието, Катя нарекла Янко бездарник. Последвало бурно обяснение, домакинята си позволила и по-пиперливи думи и в крайна сметка дълбоко засегнатият словотворец се хвърлил от балкона на Владимирова. Ще да е било театрално, тъй като Катя живееше на втория етаж, а и гостът й се озовал на балкона на първия етаж. По него време Янко Станоев вече отдавна не беше щатен работник на вестника. Помня го от „Народна младеж” през 1968 или 1969 година, пратиха го кореспондент в Бургас. Изпитвах към него известна симпатия поради този факт, тъй като сам се гласях да отида някъде в провинцията кореспондент. Озовах се във Варна (в редакцията ми казаха, че съм се самозаточил) и след време, не щеш ли, срещам на главната улица „В. И. Ленин”, сега „Княз Борис”, Янко Станоев. Вече беше издал „неандерталеца” и явно набрал самочувствие, той високомерно ми кимна, дори не спря. На общоприетия тривиален въпрос „Какво правиш” отговорът гласеше: „Какво може да прави един български писател!”. Щеше ми се да е шеговито подмятане. Но не беше...



70.
В качеството си на писателски шеф Любомир Левчев идваше на лятна почивка във Варна с цял антураж. Твърдяха, че си водел дори личен масажист и партньор за игра на тенис. Дългогодишният директор на почивната станция на СБП Милчо Момчев ми разказа след години, когато вече е работел над „Когато не пишеха” (книга, в която сигурно е спастрил най-куриозните подробности) как се е надплувал с писателския шеф пред плажа на Кабакум. Предизвикал го самият Левчев. Казал му, че макар да е морско чедо, сто на сто плува по-бързо от него. Уговорката била да се състезават до „Журналист” (почивната станция на СБЖ). Какво било учудването на Момчев, когато началството, вместо да влезе в дълбокото и плува по права линия, запляскало в плитчината покрай извивката на бреговия релеф. Оказало се, че Левчев се бои и не припарва навътре в морето. Играел е на сигурно човекът. При социализма големи писатели с малки изключения ставаха големите играчи. По-незначителните, неумели или просто неизкушени в извънлитературните кадрили, мечтаеха и се боричкаха да получат карта за смяната на Левчев през август, когато по традиция всяко лято бе и срещата с Генералния. Но имаше, имаше и такива, които съзнателно отбягваха август. Емил Манов например идваше през юли и на смях с привичния си сарказъм казваше, че е ощастливил един от съюзните членове – на автора на „Недостоверен случай”, разбира се, никога не биха отказали карта за мечтаната от повечето смяна. На бате Емил бе противна (да не казвам по-силна дума) прекалената сервилност, угодничеството и възторжените ласкателства към Живков.






ПОПЪТНОСТИ (4)

$
0
0

71.
Август, 1993 г. Домът на културата на ОКС (тогавашния кооперативен съюз). В стаичката на директорката Дечка Николова художникът любител К. К. току що е донесъл и подредил над дивана и покрай стените почти дузина свои нови живописни платна. Разглеждаме ги с обичайното възхищение от отличното чувство за колорит и композиция на автора. Погледът ми се задържа на най-голямото платно – пейзаж от Белославското езеро. От него струи особено меланхолично настроение, напомня ми стила на един известен английски художник, който честичко е рисувал край Темза. Питам К. К. харесва ли Търнър. „Не – гласи отговорът му. – Не обичам рока”. Явно има предвид Тина Търнър...



72.
1984 г., Златните пясъци. Финландци от любителски състав от Леминка празнуват в ресторант успешното си представяне на варненска сцена. Северняците са силно впечатлени от гостоприемството на българите, но ще си заминат на следващия ден и то със закъснение с коренно променена представа. След ресторанта повечето от тях се прибират в хотела си. Едно от момичетата влиза само в бара. Заговорват га двама нашенски младежи. Разговорът потръгва на руски (финландката, оказва се, владее 5 чужди езика!). След почерпката нашенците предлагат на девойчето да го откарат с колата си до хотела му. Вместо натам, обаче, отпрашват към гората. Там се опитват да съблекат наивната си спътничка, тя се съпротивлява, започват да я бият. Успява в един момент да се отскубне от ръцете им и пъргаво се покатерва на едно дърво. Там на следващия ден я намират с покъсани дрехи.


73.
Зимата на 1984 г. В една от аудиториите на ВИНС (сега наричан кой знае защо икономически университет) в 17.00 се открива клуб „Компютър”. Пред лектора-спец, който разпалено обяснява как България се модернизира и догонва първите сили в света, се мъдри кремавата кутия на „Правец”. Родно производство! Дори когато загасва осветлението, ентусиазмът му (на лектора) не секва. Като по команда отнякъде се появяват свещи и газени лампи. Седя на първия ред, гледам, слушам и се питам възможна ли е такава гротескно-комична картина някъде другаде по света. Вероятно да – като някакво изключение. При нас си е нещо закономерно, нещо „нормално” – точно в 17.30 по схемата два часа светло - два часа тъмно, в квартала спира токът. Газените лампи и свещите са били предварително приготвени, те просто чакаха часа си. А компютърът ставаше абсолютно безполезен.



74.
Варна, 1985 г. Появява се нещо нечувано и невидяно – клуб „Импулс”, за запознанства на самотни мъже и жени. От партията- вседържателка кой знае защо са решили в него да могат да членуват само варненци на възраст от 24 до 50 години. Официално клубът е под егидата на ОФ. Звъня на телефона, който ми дадоха отечественофронтовците и чувам от другия край ни жицата бодър глас: „Жива риба”.



75.
Дора е обикновена варненска проститутка, откъдето да я погледнеш – средна работа: нито много хубава, нито грозна, нито богата, нито бедна, нито доносничи на милицията, нито е била въдворявана в някое малко и скучно градче във вътрешността. Но пък е известна сред колежките си с дневника си. По-скоро – бакалски тефтер. След обслужването на поредния клиент тя го вписва там, какъв и що е, колко минути е траело съвокуплението, изпитала ли е удоволствие...



76.
Началото на 80-те години. Седим в кабинета на Бончо Русков, началник на лабораторията за изучаване на младежките проблеми, в стара-прастара къща на варненската улица „Ернст Телман”. Не се меся в разговора, само слушам, защото тук са все „специалисти”: соцсоциолози и комсомолски работници. Обсъжда се извънредно сериозен въпрос. И разбира се, в изказванията звучи много разпаленост и страст. Докато неочаквано в съседство нещо бръмва и се понася безцеремонен клокот на вода. Оказва се, че началническият кабинет го дели тъничка паянтова стена от мъжката тоалетна. След малко – пак. И пак... Вулгарният шум гаси патетиката...



77.
Лятото на 1989 г. Паника във варненската окръжна болница – по думите на д-р Снежана Евтимова там в храната са намерили иглички. Оказва се в крайна сметка, че става дума за мъхестите „трънчета” на шипката – правили някакви сладки. По него време на страха очите бяха големи. Носеха се какви ли не слухове за вредителства на турците. Помня, че тъкмо тогава, когато се появиха „игличките”, в цялата страна пъплеше мълвата за две софийски девойчета, които яли отровени детски закуски. Едното така и не успели да го спасят лекарите. Оказа се, че е чиста измишльотина, но покрай реалните пакости на терористи и разни други „отмъстители” всеки слух се приемаше за чиста монета. А слуховете изглежда ги фабрикуваше Държавна сигурност...

78.
Пред ресторант „България”, където в последните години на зрелия социализъм се събираха така наречените неформали, арестуваха юноша и му прибраха значката, която носеше. На значката пишеше „Ние се борим за мир”. От милицията решили, че събирането на голяма групичка младежи, които се обявяват противници на войната, е провокативно мероприятие – не е организирано от Комсомола, следователно е против властта. Както обикновено не стана ясно по нареждане на началството или самите милиционери са се престарали, но въпросния момък и още няколко други участници в мирната манифестация бяха поступани. И това във време, когато от МВР твърдяха, че работят с неформалните групи, за да канализирали нещата. Дори специален човек от шесто отделение на ДС бе отделен за тази цел. Не искам да му споменавам името, сега въпросният другар е адвокат. Той и днес се гордее с тази своя дейност. Да, вярно, действаше со кроце со благо, но беше пълен провал, защото канализирането е формализиране и ако е успешно, няма да има неформални образования. Но властта искаше да съществуват! Нещо като в детското стихотворение, където един млад дядо седнал прав на дървен камък...



79.
В „Работна сила” съм. (Имаше такава служба при социализма.) След като приключваме служебния разговор другарят Кънчев неочаквано за мене става словоохотлив и ми обяснява някои тънкости от шашмите на търговските работници. Малотраен салам – слага се в хладилника, дълбоко замразяване. След 3 дни, колкото му е гаранционният срок, инспекторът от ХЕИ по етикета го преоценява. Продавачката го взема за себе си на половин цена. Наливно олио – казанчето се държи цял ден на припек. От слънчевата топлина мазната течност се разширява. От казанче се кярят по 4 литра! В големите бакалии се използва друг трик – на касата. Тъй като почти никой не проверява сметката си, касиерката не маркира всички покупки или вписва по-малки суми. Не било рядкост да се попадне на касови бележки с кръгли нули. Разликата, разбира се, отива в джобовете на колектива...



80.
В магазините се появиха механизирани детски играчки, нещо, което във времето на зрелия социализъм бе истинско събитие и този факт докара голяма главоболие на моите съседи по етаж. Да не казвам, че ги направи нещастни. Въпросните играчки се продаваха без батерийки. Тях човек по-лесно можеше да намери на пазара, но появата на новата стока за ден-два ги превърна в страшен дефицит. Съседите купили за детето на свои близки, което след някой и друг ден имало кръгла годишнина (мисля, че навършваше 5 годинки) една такава лъскава, самодвижеща се и шумна играчка. Като разбрали, че по магазините няма да намерят средство за „оживяването” й, се решили на компромисен вариант: да вземат назаем за ден-два 3 батерийки, за да могат да зарадват малчугана. Идваха при нас, обиколиха целия вход, но все удряха на камък. Ако човек попаднеше в този момент на стълбищната площадка, можеше да дочуе един и същ разговор. Жената на съседа молеше да й заемат батерийки, макар и стари да си. Ще ги подгреела вкъщи. Отговорът бе: колко сме ги подгрявали...


БАЛОНЪТ ХОРХЕ БУКАЙ + ВЪЗХВАЛА НА ПРАЗНОСЛОВИЕТО = EРОЗИЯ НА ИЗКОННИ ЦЕННОСТИ

$
0
0

Не знам още ли обикаля многострадалната ни земица аржентинската знаменитост, за да раздава автографи и радва почитателите си. Във всеки случай индустрията за производство на „културни” идоли действа на пълна пара и нашите родни нейни придатъци не изостават назад. А и вероятно са по-пъргави. Как иначе, чуждата кокошка е патка! Аржентинската знаменитост гостува за втори път в България.
Представете си, че нашенец, български психотерапевт (Хорхе Букай е такъв според биографичните справки) напише нещо от рода на неговите нашумели четива. Шансът то да се появи като книга е близко до нулата (освен ако сам не си плати и зарадва някой закъсал издател), а да нашуми, да стане бестселър – вероятност с минусов знак. Несъмнено Хорхе е ловък човек, напипал е, както се казва, мекото на хляба: обещава да ни научи как да станем щастливи в любовта (кой не е петимен за такова нещо!), избира и оригинална, по-скоро необичайна форма. Поне на пръв поглед е така. Преди години прочетох някъде нещичко от него и по-скоро бях озадачен – реших просто да подминавам името му. Но тези дни покрай шумно разгласената повторна визита моя позната ми бутна в ръцете „Да се обичаме с отворени очи” със строгата заръка да я прочета и си кажа мнението.
Изпълнявам я, като си признавам, че четенето ми бе по-скучно и досадно от книжлетата на розовите серии със сълзливи любовни историйки. Макар авторът недвусмислено да твърди, че ни предлага роман, издателят (”Хермес”, Пловдив) не е поставил такова означение под заглавието. И справедливо. Писанието е еклектичен миш-маш с две основни съставки: описателна и кореспонденция по електронната поща. Описателната е направо трагична: досадно обстоятелствена, на места преситена от празнодумни размишления. Например героинята Лаура на цяла страница отваря вратата на стаята си, връща се при хладилника, после решава да пие чай, после я измъчва въпросът точно какъв да си избере, после си го приготвя и пие – на цяла страница. Е, Наташа Ростова се облича за първия си бал на доста повече страници, но там е все пак литература. А тук – словесен пълнеж. За да поддържа някаква интрига, авторът въвежда едно объркване, познато от старите комедийни филми. Там си сменят неволно чантите, тук галиматията е с адресите на електронните пощи. Върши работа, между другото.
Кореспонденцията е между двама психотерапевти и е строго професионална. Обсъждат се отношенията в „двойката” влюбени. Намесва се непрофесионалист, който става нещо като междинна пощенска кутия и подменя единия от кореспондентите – пише от негово име. (Във виртуалното епистолярно общуване такова нещо е не само възможно, то се практикува понякога, обикновено не за добро.) И тук авторът попада в собствения си капан. Дали го съзнава или не, не мога да кажа, вероятно разчита на несъобразителността на читателя. Наистина не всеки би го забелязал. Работата е там, че третият човек, „взломаджията”, е бизнесмен, няма нищо общо с медицината. Но кореспондентката му Лаура нито за миг не се усъмнява, че й пише старият й приятел и колега Фреди! Непрофесионалистът, лаикът Роберто компетентно обсъжда научни проблеми (тук трябва да има кавички, но – след малко), дава вещото си мнение и дори предизвиква сърдечни трепети у нея!
И всичко това не само изглежда, но и в действителност е напълно реалистично. Е, да речем, между един ортопед и един ангросист това е невъзможно, измамникът ще бъде от раз разпознат. Но в психоанализата няма точни критерии. Тя, да си го кажем направо, е псевдонаука. Татко Фройд на времето е градил разсъжденията си върху пясъчна основа – никакъв доказателствен материал няма да намерите в трудовете му. Така че една средна интелигентност и като „клъвнеш” оттук-оттам (въпросният Роберто, т. е. мнимият Фреди се изпраксва от четене на писмата между реалния Фреди и Лаура ) ти стигат да станеш „компетентен”.
Заглавието донякъде лъже. Пожеланието да се обича с отворени очи подсказва откритост, умение да се вниква в същността на партньора. Да, ама не. Става дума за нещо съвсем друго. Оставям настрана баналностите, всеизвестните истини от рода на приемай другия такъв какъвто е и безкрайните тавтологични „превъртания” – сиреч казваш същото, но с по-други думи и словоред. Впрочем, цялата съществена мъдрост, внушението, което явно е търсил авторът, може да се побере на 2-3 странички. Но всичко това е удавено в псевдонаучно и белетристично празнословие по две причини – иначе нямаше да има книга и читателят няма да се хване въдицата. Масовият читател, който изповядва изконните морални ценности, просто ще го отхвърли. А внушението чрез „отворените очи” в крайна сметка е съвсем друго: не се надявай партньорът ти да отговори на очакванията ти, на идеала ти за подходящия за тебе човек. Романтичната любов е мъртва. (Това, впрочем, е казано директно!) Аз съм аз, ти си ти, всеки за себе си. Връзката е просто да се изживее приятното, удоволствието от нея.
Коментар, очевидно, не е нужен.
След като затворих и последната страница се попитах: е, как така, с какво може да се обясни безкритичното приемане и масовото увлечение по подобни писания. Вероятно тук нещата стоят както при отношението на масовия потребител към модата – независимо дали новото му харесва или му отива, той го приема, за да не е различен от другите. Всички четат и превъзнасят Хорхе Букай, аз ли ще съм невежата! Сработва стадният рефлекс.
Сигурен съм, че малко или много – това не мога да преценя – от читателите са напълно наясно с реалната стойност на тариката аржентинец, но си мълчат. Дори препоръчват книгите му на познати! Да не забравяме, че тук влияе и една типично нашенска особеност на народностния ни характер. Ще си послужа с пример. С един куриозен случай.
Преди време, минавайки край Фестивалния комплекс във Варна, бях впечатлен от доста дълга опашка, имаше поне тридесетина души и то на място, където просто няма за какво да се чака. Челото й стигаше до едно тясно пространство между декоративни храсти и павилионче. Просто бе невъзможно да се вмъкнеш и разбереш заслужава ли си да се лепнеш отзад. На въпроса какво има там, всички, зърнали го, отговаряха загадъчно, че е много интересно и си заслужава да се види.
Промъкнах се от другата страна между храстите и изумен зърнах на земята един завит на кравай, явно пресен артефакт, който възпитано се назовава екскремент. Иначе речено лайно.
Това е.

ХРУМКИ, АФОРИЗМИ, ФАКТИ (6)

$
0
0

БОЛЕН на здрав не вярва, но е готов да се довери на всякакви баяния и безумни „терапии”, за да придобие неговия статус.


КАКТО ЯДЕ ЧОВЕК, така и работи – тази максима съм чувал не веднъж, но като че ли е валидна повече за апетита. Ящните обикновено се трудят с хъс, освен ако са презадоволени, а в детството им са се грижели повече да не си цапат ръчичките.


ОРИЕНТЪТ ни е дал поверието, че съдбата на човека зависи от формата на облаците. Интересно как могат да я предскажат изкусните гадатели в пустинята, където облаци се явяват долу горе колкото черният хайвер на трапезата на клошаря. Тамошните обитатели, бедуините, сигурно са, така да се каже, безсъдбовни. Но още по-любопитно е, че в големите селища хилядите им жители би трябвало да имат една и съща съдба, тъй като са под едни и същи облаци! Дали не е тази причината това поверие вече да е напълно забравено в Европа?


НАШЕНСКО ПОВЕРИЕ: чуеш ли кукувица, на пари е, ще ти дойдат парици. Чудно, защо селяните не са станали милионери?


СЪДБАТА си може да гадаеш по сърбежа на тялото. Ако те сърби носът, очакват те скоро ядове. Ако те сърби кракът, предстои ти път по непознати места. Сърбеж по лакътя означава, че ще смениш партньора си в леглото. Ако те сърби лявата ръка, ще трябва да плащаш (губиш пари), ако е по дясната – ще ти дойдат пари. И т. н. Има кожни заболявания, при които сърбежът е непрестанен по цялото тяло – би трябвало например страдащите от псориазис непрекъснато да си сменят половинката в леглото. С парите е по-сложно – хем да губиш, хем да получаваш; не е ясно на плюс ли ще си или на минус, на добро ли е или на зло...


ЛОША ПОЛИЧБА е, ако рано сутрин първо срещнеш свиня или магаре. На лошо е и ако минеш под стълба, настъпиш бръмбар или изядеш лешници-„близнаци”. За тризнаците нищо не се казва, защото има и тризнаци. Както и четиризнаци и петзнаци. Минаването под стълба общо взето не е трудно да се избегне. С бръмбарите е по-сложно, освен ако не напускаш градския асфалт. Първата поличба, естествено, не засяга поспаланковците. Впрочем, тя губи силата си и за останалото население, тъй като поголовието и на свинете и на магаретата в милата ни родина намалява, а от там и вероятността рано сутрин да срещнеш такова животно.


ГЛАВНАТА ОТЛИКА между професионалиста и любителя е в самочувствието. Колкото да е надарен любителят, малко или много страда от липсата на ценз. Изключенията са изключително редки. На времето братя Райкови (самодеен куклен театър „Щурче”) представиха великолепна постановка, доколкото си спомням, под название „Великанът” – стегната, изчистена, силно въздействаща символна работа. Критиката я отрече – била схематична, „механична”, суха. Нямало го присъщият на стила им лиризъм. И, за съжаление, братята свалиха от репертоара на „Щурче” една от най-хубавите си пиеси...


ДВЕ думи – три лъжи.


КУЧЕТАТА са много смели, когато ги дели плет.


ЗАЩО БОГ е мъж в монотеистичните религии? Дали той не е просто рожба на мъжката фантазия? Женски божества има в така наречените езически вярвания, далеч по-древни явления, но тогава е имало и матриархат...


ОБОЖЕСТВЯВАНЕТО на отделни части от природата и явления от страна на далечните ни предци едва ли е резултат само от наивния им опит да си обяснят обкръжаващия ги свят. Във всеки случай появата на персонализираните могъщи разпоредители със съдбите на хората вероятно е станало във времето, когато са се появили наченките на онова, което днес наричаме морал. Древният човек несъмнено е имал нужда да самооправдае злините, които върши, да прехвърли отговорността другиму. Отгласът в съвременните религии е очевиден - днешните служители на култа твърдят едно и също: ако съгрешиш (което се възприема от вярващите като дозволение), покай се и ще ти бъде простено!


В КИТАЙ компютърните игри, в които се убиват хора, са забранени! Мъдро. Излиза, комунизмът може да бъде миролюбив. Но в страната на Мао – казват – той вече не е в чистия си вид. А какъв точно е? Може ли някой да определи автентичността му?


БИЛ ГЕЙТС получавал ежедневно по около 5 милиона писма в електронната си поща – такова съобщение се появи неотдавна. Липсва цифра за броя на отговорите. Дали пък най-известният милиардер в света не е възложил на някого от 72 000 си сътрудници да стъкми програма, която да пише и изпраща стандартни отговори?


ВИРТУАЛНОТО е абсолютно безлично. Всеки може да напише писмо от името на когото и да е (стига да му знае е-мейла, за хакерите не е проблем), до негов близък с неверни сведения, да речем, и предизвика скандал. Получателят няма как да се усъмни в автентичността на полученото послание. Съвсем друго е положението с реалната,веществената” кореспонденция. Не че е невъзможно, но представете си какъв непосилен труд е да подправяш почерка. Ако живееш в друг град, трябва да търсиш начин да го изпратиш от местоживеенето на мнимия подател заради пощенското клеймо. Може да те издаде дори различният парфюм – дамите имат навика да попръскват пликовете с любимото си изкуствено ухание...


КИСЛОРОДЪТ е като двуликия Янус – и живототворящ и убиец. Интересното е, че двойствената му природа се проявява и когато е в свободно състояние и когато е в свързано - в най-известното съединение H2O. Вече е ясно, че може да съществува живот и на друга основа, но дали и в такова многообразие както на Земята? Мисля, че науката е в състояние един ден да го разбере, но не и да ни „сближи” с него.


В ЗАПАДНА ВИРДЖИНИЯ (САЩ) е заработил мощен радиотелескоп, който търси сигнали от извънземен живот на 86 планети, за чиито условия се смята, че са близки до земните. (Сравнително сигурно е само, че температурата на повърхността им е в диапазона 0-100 градуса по Целзий.) Астрономите твърдят, че са „засекли” вече 1235 екзопланети. Проектът SETI, съществуващ от тридесетина години, обаче, е пред „замразяване”. Причината е простичка – НАСА няма пари, субсидиите й са орязани от американското правителство. Което в същото време води eдновременно 3 войни на нашата планета. Които са абсолютно безперспективни – за разлика от надеждата, че някъде там, в глъбините на нашата галактика има друг живот...


В СИДНИ (Австралия) е въведен вечерен час за котките. Това станало след като синът на заместник-кмета Мишел Макензи спасил опосум и малкото му от лапите на котка. За 5 месеца в града били регистрирани 16 775 нападения на писаните срещу тези животинчета. Удивителното тук не е статистиката (интересно, наистина, как е направена), а подходът на местната власт, която преди да обяви вечерния час за задължителен, е започнала образователни курсове – да убеди собствениците на котки в целесъобразността му. У нас и денем и нощем по улиците бродят и котки и песове. Дори по селата, където кучето толкова много се цени като пазач, вече се появиха бездомни помияри. Като се притурят и двукраките нощни „ловци”, става пределно ясно, че в ролята на беззащитните опосуми у нас сме самите ние.





ПОПЪТНОСТИ (5)

$
0
0

81.
Дузина заклети рибари клечим на мостчето пред хотел „Морско око” на Златните пясъци. Чакаме да „закълве” иларията. И както обикновено в такова „затишие” се точат спомените за добрите стари времена, когато морето просто е бъкало от риба. По-възрастните (бай Кольо Чакъра, Ванков „арменеца”...) ни връщат 30 години назад (трябва да е било 1954-1955 г., по Червенково време). В залива било пълно с кефал. Ловели го с ръце от брега. (Студена зима, термометърът показвал -18.) По-дребен от килограм нямало! Морето потъмняло, черно било от риба. Цяла Варна се юрнала да я лови – кой с кебче, кой с тенджера, разни други всевъзможни приспособления. Един мъж се подхлъзнал, паднал в леденостудената вода и се наложило да го разтриват. Оттогава му излязъл прякор Кефала. На втория ден никой в града не работел, всички били на брега. На третия ден милицията завардила целия залив и никого не допуснали до рибата.


82.
Есента на 1985 г. Чакам на автобусната спирка пред блок 111 в квартал Петлешев (сега Младост). Втори ден вали почти непрестанно. Затова ми е странно овайкването на непознатия мъж под тенекиеното навесче, където сме се сгушили. В неговото село от сушата земята била напукана толкова много, че можело двете си педи да пъхнеш в пората. Половината овце били вече със счупени крака.


83.
Лятото на 1986 г. Връщам се от риболов с „девятката” (автобусът с № 9 открай време пътува между града и Златни пясъци). Колата, макар „съчленена”, е препълнена. На междинната площадка вдига врява младежка компания – 15-16 годишни хлапета. Най-шумни, макар да са само две, са момичетата: силно гримирани, с гащи тип шалвари. По всичко личи, че – все още – не са пияни, но се лигавят и смеят на всяка произнесена от тях глупост. Едното момиче непрекъснато повтаря с провлачен глас „Ай ла вю”, а другото предизвиква взрив от смях с въпроса си: „Чувал ли си за картофи?” В първата дума ударението е на втората сричка. Очевидно това е връх на остроумието за тях. Всички останали пътници наоколо мълчат..


84.
ВЕКОВНАТА КОРИЯ до село Снежина. Лагерът за военно обучение на ученици от средния курс. Погледът ми е привлечен от огромен дъб – масивният му внушителен ствол е надупчен като решето. „Офицерите от години стрелят по него – обяснява спътникът ми Б. Р. – В дървото сигурно има половин тон олово.” И бърза да смени темата. В така наречения военно-полеви лагер след последната смяна чистачките намерили под един дюшек картон със срамна рисунка и надпис „Да е жив и здрав х..ят на лейтетант....”. Под рисунката и надписа – седемнадесет подписа на момичета. Естествено, правили разследване. „Доказаха, че е дело само на една ученичка. Другите нямали никакво отношение.” Спътникът ми слага силно ударение на „доказаха” и се подсмихва...


85.
КРАТЪК разказ на инспекторката от ДПС (детска педагогическа стая) Борачева: българче, момиче от нейния контингент (такова бе широко употребяваното определение), тръгнало по крив път, защото било почти напълно зарязано от родителите си алкохолици. Веднъж на улицата срещнало баща си, който започнал да проси от него стотинки. Бил толкова пиян, че не познал дъщеря си.


86.
НЯКОЙ забеляза, че бездомните котки в квартала ни са на изчезване. А бяха се намножили, „превзеха” мазетата на панелните блокове. Загадката се изясни напълно, когато стана ясно, че милиционери са „засекли” мъж на средна възраст от квартал Виница да лови нощем писаните – в новите панелни квартали те се срещат най-често. Сега такова занятие се нарича бизнес. По него време – началото на 80-те години – бяха открили някаква кожарска фабрика в Искърското дефиле. Твърдяха, че обработвали и котешки кожи. Предприемчивият виничанин одирал хванатите си жертви, но не живи, разбира се и продавал на фабриката кожухчетата им. Разправяха, че го демонстрирал – умъртвяването – на милиционерите. Котките напъхвал в чувал, а след като чувалът се понапълнел, го връзвал за ауспуха на колата си, давал мръсна газ и след 2-3 минути писаните предавали богу дух.


87.
ВЕРЕН на навика си от детските години да чета всичко, което се изпречи на погледа ми, съм спрял в центъра на Варна пред некролог с любопитно число: 99. Не всеки ден се случва да си отива човек на такава солидна възраст. В съседство е Районния съд. От там излиза начумерен като градоносен облак мъж. Спира до мене, вглежда се в некролога и клати глава: „Този не е работил на три смени и не е ял замразени бройлери.”


88.
КАТЕРИЧКАТА на Емил яде месо! Току що излязъл от казармата едрият висок здравеняк се е хванал на работа в Девня, но намира време и за любимката си. Направо я глези. Веднъж поканил гости. На средата на масата димяло печено пиле. Докато се наместят домакин и гости, катеричката пъргаво скочила на масата и се нахвърлила на пилето. Емил я дръпнал и пуснал на пода. Очевидно, макар и неизстинало, месцето се било усладило на рунтавелката и тя отново скочила на масата и впила зъби в пилето. Вярвам на Емил, макар да е момък с доста фриволно въображение. Сам съм се убедил вече, че животно, което открай време смятаме за заклет вегетарианец, не се гнуси от месна храна. По едно време вкъщи гледахме заек – детска прищявка, - който бързо порасна, свикна с членовете на семейството и явно без никакви угризения си правеше каквото си ще из кухнята, коридорите и балкона. Веднъж по време на обяд едно от децата изпусна пилешко крилце на пода. За обща почуда дългоушкото с два подскока се озова до него и го захруска! Дотогава го хранехме само с трева и от време на време го глезехме с морковче или обелки от зеле. Няколко дни пробвах реакциите му, като му подхвърлях останки от риба, хрущяли, сланина, парченца салам, кокалчета. Заекът се оказа непретенциозен – изяждаше всичко. Изглежда вегетарианството е доста относително нещо. Орнитолозите например твърдят, че врабчетата се задоволяват с растителна храна, а ловят насекоми само напролет – за малките си. От животинския протеин потомството растяло по-бързо. Сигурно е така, но съвсем неотдавна – лято 2011-то – наблюдавах в село Круша как охранен врабец лови мухички и ги отнася в гняздото под стряхата ми, но от време на време кацаше на едно и също място пред мене и като се озърташе – сякаш гузен! – преобръщаше няколко пъти насекомото в човката си и делово го поглъщаше...

89.
НА 1 МАРТ ставам неволен свидетел на малък ритуал в психиатрията. Раздават на душевноболните мартеници. Такава радост, такъв възторг! Всички окичени прегръщат сестрата, която ги е дарила. Има ли по-добра терапия от тази? Едва ли – имам предвид нашата медицина и собствените си патила от доктори. Спомням си два не съвсем безобидни случая с познати. Една съседка имаше болно око. Ходила при двама лекари. Единият й препоръчал горещ компрес, другият – пак компрес, но студен! Съпругата на мой познат се оплакваше, че по ръцете й излизат мехури след пране. Преглежда се при куп дерматолози, които й предписваха разни кремове (оказали се безполезни) и я съветваха да смени праха за пране. (Между другото в годините на социализма това не беше лека задача.) В края на краищата мъжът й с бакшиш успя да се вреди и купи автоматична пералня. Мехури повече не се появиха.


90.
15 СЕПТЕМВРИ 1995 г. Училище „Св. Климент” ( в което между другото съм учил от ІІІ до VІІ клас). След обичайното тържество за откриване на учебната година, децата влизат в класните стаи. Към първолаците, естествено, вниманието е най-голямо. В една от паралелките учителката се запознава с новите си питомци, като разказва накратко за себе си и после ги моли същото да направят и те. Подсказва им, че могат да започнат например с родителите си – кой какъв е. Кой по-плахо, кой с гордост изрежда професиите им: железничар, компютърен специалист, певица, служител в общината... Едно момченце от задните чинове, което постоянно вдига ръка, едва дочакало реда си, става пъргаво и гордо заявява: „А пък моя татко е мутра!”...


ХРУМКИ, АФОРИЗМИ, ФАКТИ (7)

$
0
0

НЕМИТЕ ЛЕБЕДИ са моногамни. Но не като нас, хората, с честите изключения и дори с опити за оборване на това природно правило. Има и една друга разлика – в емоционален план.




ЧОВЕШКАТА ИСТОРИЯ е низ от робуване на нови и нови, измислени от самите нас потребности.




ИСТИНАТА, дори ако излиза от устата на крокодил, си остава истина.



ВЯРВА СЕ в недоказуеми неща (бог, Голям взрив, караконджул, магия...). Реалните, действително същестуващите, се приемат от всички здравомислещи нормални хора. Вяра за това не е нужна.




ФАЛОЛОГИЧЕСКИ МУЗЕЙ има вече в Исландия. В селцето Хусавик са изложени стотици, потопени във формалдехид или просто изсушени мъжки членове на бозайници – от 170-сантиметровия на кашалот до миниатюрното пишле на мишка. Има дори и човешки. Нещо повече – част от детеродните органи са преработени и превърнати в бастуни и бичове! Блестящо хрумване на нечие перверзно съзнание. Какво толкова, щом в Холандия вече има музей на секса! Явлението – прекомерен интерес към подробности, които по правило занимават пубертетното съзнание – е нещо нормално за епохата на неолиберализма и глобализма. Сравнете с изкуствените храмови фалоси от древността в Близкия изток (смислово-социалния им „пълнеж”) и сами отсъдете накъде и колко е мръднало човечеството за 3 000 години...




ЧОВЕШКИТЕ ЗАКОНИ са променливи, природните – неизменни.




ПАЗАРЪТ е враг № 1 на изкуството



ИЗКУСТВОТО като елитарно явление не подлежи на пазарно остойностяване. (Пазарът изисква масовост – срещу един производител насреща да са множество купувачи. И колкото повече са те, толкова по-висока е печалбата, независимо от „интелигентната” стойност на продукта. А качеството (естетическата стойност) на една истинска творба на изкуството е обратно пропорционално на броя „потребители”, които са в състояние да я оценят и да й се насладят.) Съвременната западна цивилизация, хвърляйки на тезгяха на пазара изкуството, по същество извършва престъпление, чийто резултат е само един – „снижаването” му, обезличаване в посока към уравняване с така наречената масова култура. Справка: модерните или по-скоро модни течения в литературата, музиката, живописта...




ВИСОКОТО ИЗКУСТВО все още оцелява в условията на пазарната „обращаемост” благодарение на снобизма на некултурни и полуграмотни богаташи. Кризата в световното кино е своеобразно доказателство – нали един филм от класата на „Сталкер”, да речем, не може да се окачи като картина на стената в дома на богаташа, който хвърля милиони за творба на Ван Гог със съзнанието, че тя ще е само негова.




СРЕД КОЛЕКЦИОНЕРИТЕ на картини, които познавам, няма нито един истински грамотен ценител на изкуството. Всички разчитат на съвета и вкуса на професионалисти.




СЛУЧАЙНОСТТА често изтласква на гребена на вълната всякаква що годе сръчна в писането посредственост. Но съдбата й не може да бъде различна от тази на пяната във водовъртежа.




ИЗКУСТВОТО не прави изключение – няма и не може да има творби с вечна и неизменна стойност. Но е дълготрайно. Колкото да е странно на пръв поглед в това отношение то се „състезава” със суеверията и религиозните заблуди – може би защото неволно „удължава живота” им, като ги използва за свои сюжети.




ПОЛИЧБИТЕ, ГАДАНИЯТА И ПОВЕРИЯТА изглежда са се зародили в Средния Изток. Там те са най-разпространени и се отличават с най-голяма абсурдност. При ориенталците всяко движение на тялото, всяко вътрешно преживяване според времето, когато е станало, е поличба. Същото се отнася за цялата природа около човека.




ОГРОМНОТО БОГАТСТВО на Бил Гейтс и подобните му е лош симптом за здравословното състояние на съвременната ни цивилизация. Организмът й е „програмиран” да се развива в погрешна, в самоубийствена насока, трупайки ракови образувания – икономически кризи, екокатастрофи, конфронтации, взривоопасни социални напрежения... Няма друг начин за спасение на човечеството, освен ако то не се откаже от парите. Не печалбата да е „двигател” на активността ни, а общественото признание за стореното (реализираните възможности) от личността. Би трябвало да има някаква точна, сигурна мярка, заместител на парите в този смисъл, иначе ще се окаже, че цивилизацията ни е безнадеждно болна.




АКО БИЛ ГЕЙТС плаща по 1 долар всеки път, когато на някого зацикли уиндоусът, Майкрософт ще фалира след 3 години, чета в някакъв сайт. Ами да плаща. Не е ли това начинът да се сложи юзда на ненаситната паст на компаниите, да се потисне жаждата за печалба? Ако не друго, поне компютърните програми ще бъдат опростени и рационализирани, а това несъмнено ще е една крачка към отказа от парите.




90% ОТ ПРИРОДНИТЕ БЕДСТВИЯ НА ЗЕМЯТА са причинени от водата като последица от човешката дейност: изсичане на горите, ерозия на почвата, грандомански напоителни проекти и пр. Ако е вярно, че биологичната смърт на многоклетъчния организъм е генетично закодирана в него, нищо чудно по същия начин да е обречен и „организмът” на днешната човешка цивилизация. Въпреки пълното осъзнаване на бумеранговото действие на безумната си дейност, то продължава да изтощава и унищожава ресурсите на планетата с очевидно нарастващ апетит.




ИСТИНСКОТО, ВИСОКОТО ИЗКУСТВО притежава едно качество, което няма никоя друга стока - то вдъхва респект, предизвиква уважение дори у невежите и лишените от естетически вкус, но осъзнаващи същината му. Едва ли създателите на CD до един са поклонници на Бетховен, но при определяне обема на информация, който може да „поеме” дискът, са решили той да е достатъчен да побере Деветата симфония – около 72 минути. А когато изкуството служи за мярка на нещата в съвсем други, „прагматични” области, то като че ли има надежда за бъдещето на цивилизацията ни...


ПОПЪТНОСТИ (6)

$
0
0

91.
10 октомври 1979 година – обикновен, тих и приятен есенен ден. Разхождам се във варненската Морска градина. В алеята между сградата на радиото и казиното зървам група деца, накачулили статуята на жена на Величко Минеков. Спирам озадачен, тъй като хлапетата кой знае защо я „милват”. Всички вкупом плъзгат длани по главата и торса на скулптурното творение. Малко встрани мъж на средна възраст с леко посребрена коса, очевидно учител, обяснява на питомците си формите и защо именно те са произведение на изкуството. Децата – светва ми – са очевидно ученици от специалното школо за слепи между кварталите Аспарухово и Галата. Става ми малко тъжно, но намирам известна утеха в мисълта колко много от зрящите подминават равнодушно творението на известния ни скулптор, слепи, напълно слепи за красотата. А с тези момченца и момиченца навярно нещата не стоят точно така - сигурен съм, защото само преди няколко дни разбрах колко много може да компенсира от зрението ни тактилната памет. Стоматологът пенсионер Евтим, мой близък роднина, „ремонтира” болния ми зъб само с опипване, без да гледа – беше си забравил очилата...


92.
Март, 1980 година – на гише „записи” в Централна поща, където си получавам заплатата и хонорарите от София и където всички служителки от години ме познават, попадам на най-голямата веселячка и бъбривка. Този път тя ми разказва за сина си, десетокласник (не помня вече в кое варненско училище), как преписвал на класното по математика. Разказва без особен ентусиазъм – страхува се да не го хванат и да не опропасти дипломата си, че с баща му имали големи планове за следване в столицата. В началото не надавам ухо, но в един момент, схванал за какво става дума, изпадам почти във възторг. Десетокласникът написал на чина си с големи, с много едри букви ОБИЧАМ ТЕ, а отдолу – ситно и дребно – формулите. Обяснил на майка си, че няма опасност да бъде разобличен – учителят вижда надписа с едрите букви, цялото му внимание е насочено към него и не забелязва формулите. Казах на служителката, че синът й има добро въображение и е отличен психолог. Чака го светло бъдеще, стига да не разчита цял живот на преписване...


93.
В една варненска сладкарница влизат млада жена и дъщеричката й. Момиченцето стиска в дланта си китка горски цветя. Началото на април е, природата още не се е събудила напълно и несъмнено дребните, „скромни” цветчета представляват голяма ценност за детето. То, обаче, изтърва букетчето, докато с майка си се наместват на свободна маса. Тя строго нарежда: „Остави ги. Мръсни са!” Детето ги вдига от пода и се моли: „Нека ги вземем, бе мамо. Вкъщи ще ги измием.” Родителката е непреклонна. Дръпва букетчето от детската ръчичка и го захвърля под масата. Момиченцето се разплаква. Плаче безгласно и с такъв нещастен вид, та неволно (наблюдавам ги в съседство) си мисля, че така едва е страдал дори кралят, загубил царството си...

94.
Това е една чеховско-мопасановско-стаматовска история отпреди тридесетина и повече години. Тогава дружах с младия юрист Б., назначен по разпределение във варненската Районна прокуратура. Умно, несъмнено надарено момче. Имаше две слабости: беше стиснат и обичаше да се хвали и докарва без мяра. Споделяше, че иска да остане във Варна, но за това нещо му била нужна изгодна женитба – момичето може и да не е богато, но да е от сой. Запознах го със С., дъщеря на моя приятелка лекарка и известен в града професор хирург. На 6 април (годината не съм записал в бележника си), в навечерието на професионалния празник на лекарите (момичето следваше медицина) Б. пристига у дома й, окичен с някакъв юбилеен медал и с цвете – 1 брой. Надълго и нашироко обяснява на С. какво означава този един единствен стрък, какъв символ е цветът, откъде го е купил, как и какво е мислил за нея: че тя е много умна, съобразителна и невероятно талантлива. (Разказвайки ми този епизод, С. отбеляза: „Слушам го, оглеждам се и се чудя – виж ти, не съм знаела каква скъпоценност съм аз.”) На рождения й ден Б. пристига отново с цвете, този път – цял букет. В компанията има много момичета и той започва да флиртува с тях – дръзко и агресивно, една по една, докато на въдицата се закача рибка. Договарят се да си тръгнат заедно от тържеството. Б. не изпуска от поглед и домакинята. И тъкмо когато танцува с нея, рибката заявява на всеослушание, че си тръгва. С. казва на Б. да изпрати момичето, да не си ходи само. Рожденичката вече е наясно с нрава и намеренията на ухажора си, но на следващия ден е изненадана от поканата му да я води на кино. Там той я настанява в ложата, като й обяснява, че е приятел на директора на „Кинефикация” и от него има такива хубави билети. Започва прожекцията, той я хваща за ръката, изразява удивление колко е студена, прихваща ръцете й в двете си длани, търка ги и им духа. А в антракта между прегледа и филма възмутено заявява: „Боже мой, как може такова нещо – виждам един приятел с чужда жена. Той е женен, как си е позволил!”... И още един любопитен епизод. На разходка в Морската градина Б. се навежда да завърже обувката си и „неволно” от вътрешния джоб на сакото му изпада пачка банкноти. Някакви си 200 лева, както нехайно, между другото, уточнява кавалерът на С. Спирам дотук, защото „хватките” на Б. си приличат и са все така „прозрачни”. Но очевидно не за всички и са му свършили работа. Момъкът успя да постигне изгодна женитба, издигна се в йерахията прокурорска – по времето на Татарчев бе вече в първата редичка зад Главния...


95.
Мими, жената на моя приятел Милен Панчев, която е ужасен домошар, полага неимоверни усилия да го задържи вкъщи. От работа – право там и сетне - никакво излизане! А Милен по привичка от неотдавнашното ергенство обича да се отбива при мене на раздумка и най-вече заради играта на шах. Шахът е неговата първа страст. На второ място са кръстословиците. Тъй като не умее да играе, за да го задържи вкъщи, Мими събира вестници с кръстословици. Попълва тук-там по някоя и друга дума, съзнателно вписвайки по едно-две грешни названия. Простодушният Милен, разбира се, се хваща на уловката...



96.
В закусвалня „Плиска” (там където сега е офисът на варненския клон на ОББ), докато чакам реда си, слушам разговора на двама летовници – мъж и жена. Явно стари познати, те са наели различни квартири в съседство на Червения площад и сега споделят впечатления от хазяите си. Разказът на жената ме кара да наостря уши. Оказва се, че нейните хазяи имат няколко деца – все момчета. Най-малкото за щяло и не щяло го млатели всички – от братчетата до бабата. Бой, бой и рев – почти непрекъснато. Квартирантката рекла на майката, че ако продължават така да малтретират малкия, той няма да може да възприема материала, когато тръгне на училище и ще е най-слабият ученик. И млатенето – твърди летовничката – престанало...


97.
В края на 70-те години живеех в квартал Аспарухово. В една тъмна безлунна вечер се прибирах по неосветената улица Дзерджински (името навярно е сменено, но новото не знам). Беше към полунощ. Насреща ми се задаваше нечия фигура на несъмнено възрастен човек. Стори ми се, че е мъж. Сепнах се, защото, държеше въже. В момента, когато се разминавахме, с изненада разбрах, че е жена, а сетне, когато се обърнах, направо се изумих - тя скачаше с въженцето, както правят малките момиченца...


98.
Синът на меломана Очередко (украинец, женен за българка, преподавател във варненския инженерен институт) не обича да чете. Обича, както всички деца, да играе. Баща му се опитва да му втълпи, че се чете и за удоволствие, а не само като училищно задължение. Малкият с неохота засяда над книгата. След няколко минути пита баща си може ли вече да излезе да играе. „Прочетох цели 5 страници! Достатъчно удоволствие ли ти направих, татко?”


99.
В средата на седемдесетте на миналия век в девненския Нов содов завод поради остър недостиг на работна ръка вземаха необучени войничета от казармата. Политбюро изкара постановление, опрощаващо останалия срок от службата или – за донаборниците – освобождаване от войниклъка. Примамката сработи и свободните места бяха набързо запълнени за пуска на завода. В една от командните зали на едно такова недослужило момче обяснили: седиш тук и гледаш тази стрелка – да не премине червената чертичка. Премине ли я, звъниш на този телефон. Довчерашното войниче започнало работа, добросъвестно следейки стрелката. Не щеш ли, веднъж тя прескочила червената чертичка и новоизпеченият специалист звъннал на записания телефон: „Ало, стрелката премина червеното, какво да правя?”. „Откъде се обаждаш?”. Простодушният отговор гласял: „Не знам.”


100.
Есента на 2009 година. Вече съм пенсионирал пишещата машина и за да си почивам от рабоша (както на себе си наричам компютъра), всеки божи ден към 11 излизам на разходка в квартала. При хубаво време го обикалям целия – Кайсиева градина с 30-те си панелни блока-„близнаци” и отдавна унищожени кайсиеви дървета не предлага кой знае каква гледка. От западната страна, обаче, ме очаква любопитна изненада: в оградено около половин декар място са подредени купища вехти тенекии. И да не чете надписа човек, му е ясно, че собственикът на фирмата предлага части втора употреба за автомобили. Названието й, обаче, грабва погледа с необичайността си: ПРИ ОНЗИ! При всяка разходка го чета и гадая какво го е накарало да я кръсти така. А логично основание има – несъмнено старите резервни части „помагат” за по-скорошното преселение при онзи. Статистика, естествено, няма, но какъв шокиращ символ на бедността ни!

БЕЗСМЪРТНАТА МИКИ

$
0
0
Тази новела (разказ, минироман - както ви е угодно) получи ново местожителство (поместена е) в електронна книга със същото заглавие в сайта на Библио.бг
____________________________________________________________________

ВЕЧНИЯ

$
0
0


Кучето – така викаха на тежкия грамофон с фуния – засвирваше и Кривото Поде скриваше окарината си. Под двете акации в края на Дългата поляна гълчавата замираше. Мъжката групичка около едното дърво се позаглеждаше към женската половина под другото дърво и започваше да подхвърля закачки. Двуметровият Сава Палавров запалваше фенерите – най-напред на моминската, сетне на ергенската акация, - хващаше някое момиче подручка и вечеринката започваше. Кривото Поде клатеше глава в такт с аржентинското танго, захласнато втренчен в танцуващите двойки. Когато Сава Палавров даваше почивка на Кучето, зевзеците подхващаха обичайното се забавление.
- Подьо, коя мома искаш да те целуне?
- Е, коя... – мънкаше, простодушно ухилен, недъгавият.
Завързваха очите му с носна кърпичка. Момичетата минаваха едно по едно край него – кое мълчаливо, кое със сподавен кикот. Когато недъгавият посочваше с пръст и махваха кърпичката, насреща му се хилеше нечия мустаката физиономия. Всичко живо се превиваше от смях.
Смееше се и кривото Поде.
Никой не помнеше откога е тази неизменна шега. Правеха я и лете, и зиме – през студените месеци вечеринките ставаха в читалищния салон. Към полунощ младежите се разотиваха, сподирени от тихата свирня на окарината. Бяха свикнали с нейния глас и, както обикновено става с привичните неща, забравяха за свирача – до следващия повод да се поглумят с незлобивия неудачник.
По жътва, вършитба и гроздобер забавите прекъсваха. Кривото Поде наобикаляше вършачката на Дългата поляна. Вечер окарината се обаждаше от селския мегдан. Наесен свирнята й съпровождаше тежките, пълни с черна гъмза кораби, блуждаеше по каменливите баири над лозята. Какво правеше през останалото време недъгавият, с какво се занимаваше зад високите зидове на бащината си къща никой не знаеше, пък и не се интересуваха. Годините, ту спокойни, ту смутни, отминаваха, ергените и момите ставаха семейни хора, на тяхно място в читалището и на поляната идваха други, само Кривото Поде си оставаше същият – мъж без възраст и без биография, един вечен ерген. Носеше бомбето си от трийсетте години и в края на четиридесетте, когато младежите ходеха с каскети. Свиреше със старата си охлузена окарина и под електрическите лампи, заменили фенерите, преди вечеринката да огласи новият механичен грамофон без фуния. Караше си Вечния старите мелодии, макар от репродуктора на Кучето – името си остана – да се разливаха синкопите на новата мода с „Румба негра” и „Истамбул Константинополис”. Озвучаването и осветлението командваше Чавдар, син на Сава Палавров, голобрад дългуч, който упорито бръснеше катадневно източената си муцунка, а тя като че ли напук не бързаше да прораства с така желания символ на мъжеството. Младежите танцуваха на бетонен дансинг, отлят от тях с един трудов ден. Моминската акация беше отсечена, коренът й остана под центъра на кръглата плоча. Под другото дърво, престанало вече да събира под себе си само ергените, стоеше Кривото Поде както преди пет, преди петнадесет, преди неизвестно колко години.
- Подьо, коя мома искаш да те целуне?
- Е, коя...
- Вярно ли е, че не си целувал жена?
- Вярно е, ама не ща – обясняваше кротко недъгавият.
- Какво не щеш?
- Тя трябва да ме целуне. Да ме хареса, па тогава. Сама.
Едни иронично-съчувствено цъкаха, други му даваха разни подигравчийски съвети. Често минаваха и без кърпа – затуляха му с длани очите. Вечния не се докачаше. Като че ли му стигаше, дето не само вечеринка, ами ни една седянка, ни една белянка не ставаше без него. Събрани накуп, момите му се смееха добродушно. Но на улицата и навсякъде другаде неомъжените го заобикаляха отдалеч. Страняха от него като от чумав. А беше чист, винаги спретнато, макар демоде облечен, с глава на хубавец: големи сини очи под смолистотъмни вежди и коса, не посивяла от времето; нито една бръчица нямаше на гладкото правилно лице, като че ли природата с някакво виновно старание го пазеше заради изкривеното му полуприведено тяло, в което сякаш беше напъхана дъга от бъчва.
Такъв, като жив, е той в паметта ми и днес. Макар вече да съм на възраст, когато спомените надделяват над кроежите за бъдещето, няма да се изненадам, не ще се учудя, ако го зърна на някоя пресечка. Глупаво ли звучи? Не знам. Но сигурно е малко неискрено, защото ще изглеждам по-стар от него. Вечния си беше един и същ и в младостта, и в юношеството ми, и в детството ми, бил е такъв изглежда и преди мене да ме е имало на белия свят. Времето си тече неумолимо, но той не се е променял. Дори само заради това си заслужава да бъде разказана тази история. За мене тя няма начало, затова започвам с онова, което не мога да помня, но със сигурност знам – с трийсетте години.
Бащата на Кривото на младини се беше занимавал с бъчварлък, сетне, като спастрил някоя и друга пара, подхванал търговия. Минаваше за заможен човек. Големи богаташи в селото нямаше, та неговият половин дял от мелницата във Въртопа, петдесетината декара лозя, зеленчуковата градина край реката и голямата, цялата зидана с камък, къща биеха на очи. С политика старият не се занимаваше, гледаше си имота, шареше из околията със стоката си, която все менеше и превиваше гръб с една наистина волска упоритост, глух и сляп за сладостите на живота. Останал рано вдовец, върл саможивец, той не канеше никого у дома си. На сина си беше махнал с ръка. Смяташе го за смахнат, както изобщо се гледа на село на хора, които не си знаят интереса. Преди войната старият беше ходил в Австрия и донесъл на сина си балтон от английски плат, костюм и бомбе по тогавашната мода. Събитията, местни и световни, сякаш не засягаха двамата обитатели на каменната къща. Но когато над селото запукаха пушки, в този дом за всеобща изненада се настани капитан Митьо Черното, с когото довтаса жандармерийската рота. Малцина се догаждаха каква е причината за това странно гостоприемство. До воденицата на Въртопа имаше свинарник. Всички знаеха, че той е собственост на ортака на стария. Но ден-два преди набега на гладните партизани, след които вместо прасета остана една бележка с нечетлив подпис, този имот беше преминал в ръцете на бащата на Вечния.
На жандармерията дойде подкрепление редовна войска. Завардиха всички пътища и пътеки. Обръчът около корията се сви. Гърмежите зачестиха. Една неделя на мегдана изтърсиха три трупа на мъже. Вечерта в каменната къща писна кларнет. На следващия ден докараха още един труп. Беше на слабичко, съвсем младо момиче. Вързаха на ритли четиримата убити и ги подпряха на стената на кметската управа. Пазеха ги двамина с карабини, друга жива душа по мегдана не се мяркаше. Разправяха, само Кривото Поде се навъртал там, докато Митьо Черното втори ден пируваше с циганската банда при бащата. Вардачите се опитали да напъдят недъгавия. Дали ги е поразил с равнодушието си към пагоните и оръжието, дали заради дружбата между бащата и капитана – на Кривия му се разминало само с навикване. Вечния, разправяха, измил спечената кръв от лицето на убитата партизанка и цяла нощ клечал над нея. Свидетели нямаше, много страни от този епизод останаха неясни. Но оттогава Митьо Черното не стъпи в каменната къща. На следващия ден, след като докараха убитото момиче, съседите чули разправия и жални викове. Бил гласът на бащата. После цяла седмица той не се показа из селото. Твърдяха, че лежал увит в овчи кожи. А окарината не се чу месеци.
Година-две след идването на новата власт се поговорваше, че Кривото изпренесъл сума ти чували с брашно, хляб и кашкавал у Гето Крайния, чийто сеновал служел за склад на ятаците. По едно време плъзна мълва, че стария ще го предават на народния съд, но му се размина. А капитан Митьо Черното, разправяха, бил вече осъден на смърт и разстрелян. Други твърдяха, че служел като чиновник в Шумен, виждали го били жив и здрав, в цивилни дрешки.
Всичко това се говореше с половин уста, зад дуварите. По улиците и на мегдана цареше ледено мълчание по минали и настоящи въпроси, засягащи в някаква степен политиката. Може би страхът беше наложил едно строго табу, не знам, но във всеки случай устите се затвориха месец след преврата (тогава още не го наричаха революция). На 11 октомври в местността Бяла крава, в гората, комунистите разстреляха тринадесет мъже от селото: свещеника, горския, един бивш кмет, аптекаря, зъболекаря, международния авантюрист и бонвиван Дучо Хапото, с една дума все видни люде, до един, както твърдеше новата власт, фашаги и врагове народни. Нямаше ритли, нямаше кларнет, дори пукот не се чу – гората е твърде далече от селото.
В обстоятелството, че старият остана недокоснат от събитията виждаха косвено потвърждение на приказката за чувалите. На подпитванията за тях Кривото Поде отвръщаше само с незлобивата си занесена усмивка. Започваха промени, задаваха се преломни събития, на хората не им беше до недъгавия. Бързо легна забрава и върху един друг епизод от живота на вечния селски ерген: баща му занесъл на новата власт запазената бележка от партизаните и си поискал свинете. Сава Палавров го изпъдил от кметството, като го напсувал и му рекъл да си наляга парцалите и да не закача сина си. Вечер ту оттук, ту оттам се обаждаше окарината, както си е било от век и никой не си спомняше, че е имало време, когато нейният глас е бил замлъкнал. В кръчмата (остана само една от двадесет и три преди девети) спореха привържениците и противниците на кооперирането. Някой от по-заможните бе изкарал приказка: „Ще я бъде тя вашата, когато Кривото Поде го целуне мома”. Въпреки последвалите събития тези думи останаха нарицателни и съпровождаха в селото всяка новост, или предприятие, които се смятаха за безнадеждни.
Събираха – къде с увещания, къде силом – земята в обща нива. Един гръмогласен трактор влечеше подире си невъобразима опашка от прахоляк и припкащи кресливи хлапета. Но всичко това сякаш не съществуваше за Вечния. Денем, както и преди, той се губеше от погледите ни. Малцина знаеха, че прекарва часове у съседите си. Тук, да ми е простено, пак ще се върна малко назад. Не знам дали Вечния е пренасял чували в сеновала на Крайния, ала съм сигурен, че в онова тревожно и несигурно време той си е имал утеха. Даваше му я едно приятелство, малко странно за всеки друг възрастен, но съвсем обикновено за човек като Кривото Поде.
По време на бомбардировките над София от там надойдоха евакуирани семейства. След войната те постепенно се завърнаха по домовете си. Остана само чиновникът Станислав Роглев с жена си и дъщеря си Невена. Живееха под наем срещу каменната къща. Бледият изпит Роглев, пенсионер по болест, се грижеше за имота на хазяина си, преселил се още преди войната в Тракия. Главното задължение на столичанина беше да наема Ристо Влаха и двама-трима цигани за полската работа. В къщата се оправяше жена му. Роглев дружеше с неколцина учители, но всъщност единственият му близък приятел беше библиотекарят на читалището. Селяните се отнасяха почтително към семейството на софиянеца, но гледаха на него с известно подозрение. Едни твърдяха, че е богат, получил бил наследство от Америка, други го смятаха за човек средна ръка и даже малко мръднал, трети се съмняваха, че той върти черноборсаджийска търговийка чрез посредници. Всичко беше само предположения, за да си обяснят с какво живее един мъж, който не ходи по къра – по онова време пенсията на село беше почти митическо понятие.
Малката Невена рядко излизаше на улицата. Най-чест, ако не и единствен, другар в игрите й беше Кривото Поде. Не минаваше ден да не се отбие при момиченцето. Библиотекарят разправяше, че недъгавият си играел по цели часове с него и то съвсем по детински. Правел за Невена парцалени кукли, майсторял й свирки от върбови пръчки, каручки от чамови летви. Даже, колкото да е за невярване, разказвал на момиченцето приказки. А Вечния си беше скъпчия на думите, ако не го питаха настойчиво за нещо, уста не отваряше и не поздравяваше дори – негов поздрав бе широката му усмивка.
Невена не другаруваше със селските деца. Тъничка, крехка, тя често боледуваше и родителите й гледаха да не се отделя от тях. За Кривото Поде, обаче, вратата им винаги беше отворена. И на младини, и по сетне винаги съм се чудел какво свързваше така здраво тези две толкова различни същества – приятелството им трая дълги години. Продължавам разказа си с пълното съзнание за своята безпомощност да надникна сред вътрешните пружини на човешката психика, които често сближават наглед несъвместимото и разкъсват безвъзвратно онова, което ни се е струвало неразчленимо. Не правя никакви уговорки, макар да знам, че за мнозина ще е невероятна, ако не самата история, то непременно развръзката й. Заемеш ли се с нещо, трябва да знаеш докъде, както казват на село, ще ти стигне вътъкът, затова само излагам фактите. Ако на места се отклонявам от тях, внимателният читател ще забележи, че става дума за въпроси, каквито и сам той би си задал.
При пристигането на Роглеви в селото Невена беше към десетгодишна, а когато се заговори за кооперирането, учеше в гимназията на съседния градец. В съботни и неделни дни Вечния я посрещаше и изпращаше на гарата. Младите, които вече я позаглеждаха, се чудеха за какво толкова надълго и нашироко си приказва тя с Кривото Поде. По пътеката през Дългата поляна и дървения мост над реката до двата дома имаше не повече от километър, а понякога и два часа не им стигаха да се приберат.
В селото вреше и кипеше. Страстите само поутихваха, за да се развихрят с нова сила. Бащата на Вечния, полупарализиран, не си подаваше носа от каменната къща. Сам Сава Палавров ходи при него да го пита ще влезе ли в текезесето. Старият му рекъл, че ще припише всичко на сина си, та ако ще му вземат имота, да го вземат от него. Споменал и за свинете. Кметът се ядосал, затръшнал вратата и въпросът остана открит. Лозята и градината тънеха в бурен. Кривото Поде ходеше вечер по агитация с младежите. Носеше кофата с блажна боя. Една вечер – доколкото си спомням, това стана преди избори – с тази боя изписаха „Кулак – народен враг!” на стената на Роглеви. Същият надпис от месеци се мъдреше и отсреща, на каменната къща. Вечния не беше възразил, но ето че сега, след като с четката беше поставен и удивителния знак, Кривото Поде захвърли кофата. Момците го понавикаха, поизгрибаха разлятото по земята, а той стоеше сащисан. После всички продължиха по тъмната кална улица. Недъгавият ревна кански след тях, ала не му обърнаха внимание.
На заранта Станислав Роглев видя надписа. Забеляза, че някой се е опитал да го зацапа. Дали това не е било достатъчно да го успокои или е имало някаква друга причина, не знам, но след няколко дни семейството отпътува за София, прибра се при дъщерята, станала студентка.
По него време шумните забави не прекъсваха нито лете, нито зиме. Плочата на дансинга се пропука. Биели, казваха, силно крак, та не издържала. Вечния си беше все сред младите. На Чавдар Палавров поникнаха редки мустачки. Беше станал тракторист, работата му порасна и с Кучето се занимаваше друг момък. Каскетите постепенно взеха да излизат от мода. Бомбетата не се върнаха, но и момчетата, и момичетата започнаха де се обличат по-сносно. Някак неусетно намаля интересът към събранията – задаваха се по-спокойни времена. Събранията ги правеха заедно със забавите. Ставаха обикновено в събота. Още във вторник-сряда на вратата на читалището лъсваше цветна обява. В долната й половина със значително по-едри букви следваше уверението във „веселата част” с внушителното „ТАНЦИ ДО ЗОРИ!!!”. Преди танците Чавдар Палавров правеше няколко демонстративни кръга по дансинга с велосипеда си, един от малкото тогава в селото. Освен грамофонът свиреше и набързо скалъпен оркестър от любители. Свиреше нестройно и фалшиво. Думнеше ли тъпанът, Кривото Поде, запушил уши, бягаше настрани. И макар старата задявка за целувката да не беше забравена, Вечния все по-дълго оставаше в сянката на старата акация. Едновремешната закачка се беше превърнала почти в ритуал, наследен, спазван по навик. Момичетата се държаха по-свободно, говореха за равенство между двата пола, по улицата не заобикаляха недъгавия, ала и да спираха при него, правеха го от снизходително съжаление. Започнало беше ново десетилетие. От предишните останаха само окарината и бомбето на Кривото Поде, на които вече гледаха не като на чудатост, а ги вземаха за музейна вехтория.
Дойде още едно лято. Акацията на Дългата поляна цъфна, а Вечния още не беше хвърлил стария си английски балтон, когато на малката гаричка от пътнишкия влак слязоха възрастна жена с черен воал и тънкоснага девойка. Бяха жената и дъщерята на Роглев. Пристигането им се случи в началото на седмицата. Трактористите и механиците стягаха техниката за жътвата, но Чавдар Палавров успя пръв да се лепне за Невена. Вечерта той караше бавно велосипеда си след нея по неотдавна павирания площад, говореше й нещо настойчиво, правеше разни фокуси като пускаше кормилото, кръстосваше крака над рамката, сядаше заднешком. Изпрати я до запустелия дом срещу каменната къща. Мустакатият дългуч дърдореше облегнат на колелото си, а Невена стоеше в сянката на портата – издаваше я избухливият й звънък смях.
Следващата заран Чавдар Палавров закъсня за работа. Гумите на велосипеда му, нарязани от нечия потайна ръка, висяха като дрипели. Опита се да го кара по капли, но след първия присмех го дотика обратно у дома си. Ядът му се поразсея, след като разбра, че отдават закъснението му на ергенска сполука.
Дали Невена и Кривото Поде се бяха виждали до съботната вечер остана неизвестно. Изглежда невъзможно съседи на село да се разминават почти цяла седмица, но срещата им на забавата под старата акация говореше в полза именно на тази невероятна версия.
Танците започваха с Кучето. Чавдар Палавров, хванал здраво за кръста столичанката, не я пущаше. Помощникът му, види се, подготвен от него, сменяше светкавично плочите и игличките. По едно време грамофонната техника нещо заяде, двойките се разсипаха. Освободило се от ръцете на тракториста, момичето се озърна и възкликна:
- Продане, ти ли си?!
Всички погледи се насочиха към ствола на старата ергенска акация. Вечния без балтон, превит одве , се дърпаше от Невена, която го теглеше към дансинга на светло.
- Крив съм, недей, крив съм – повтаряше сподавено той.
Невена го пусна.
- Дами канят – провъзгласи гръмко помощникът на Чавдар Палавров.
Двамата дълго се гледаха, после Вечния тихо я попита:
- Искаш ли да ти посвиря?
И, без да чака отговора й, вдигна окарината.
Изслушаха свирнята му в пълно мълчание.
- Продане – проговори първа Невена, - боже мой, Продане, ти си същият. Ти никога няма да остарееш. Ти няма да умреш.
След тази странна забележка младежите се поразмърдаха. Чавдар Палавров поглади редките си мустачки и остроумно заяви:
- Ами как! Него още мома не го е целунала, не му се полага.
Вечния се усмихваше. Усмивката му беше насочена към Невена, другите той едва ли забелязваше.
Трактористът се поокашля и кимна на момичето:
- Хайде, то се видяло, ти ще я свършиш тази работа.
Обадиха се подканително още два-три гласа. Откъм оркестъра някой захихика. Заподвикваха: „Хайде, сега е моментът!”, „Я виж какъв хубавец ти се е паднал!”, „Не си изпускай късмета, софиянке!”...
- Какво си бръщолевите вие – разсеяно-пренебрежително рече Невена. – Ние с Продан се обичаме. Аз не съм имала друг такъв предан приятел и не знам дали ще имам.
- Хайде де! – обади се отново Чавдар Палавров. – На бас се хващам, няма да посмееш да го целунеш.
Невена взе под ръка Вечния.
- Продане, да си ходим.
Момчетиите се развикаха, запротестираха. Момичетата, настръхнали от любопитство да видят час по-скоро развръзката, местеха погледи ту към странната двойка, ту към безочливите закачливци. Понесоха се подсвирквания и подигравателни забележки.
Двамата пресичаха дансинга. Вечния се беше оставил послушно на ръката й. Плътният обръч от млади тела неохотно се разтвори да им стори път. Когато стигнаха центъра на плочата, там където някога растеше моминската акация, Невена спря. Хвана с две ръце другаря си и го обърна към себе си. Сетне се свлече на колене. Протегна длани, придърпа главата му към лицето си и впи устни в устните на Кривото Поде.
Тъпанджията, вдигнал бухалката с явното намерение за туш, не помръдна. Очите на Чавдар Палавров се бяха изцъклили.
Така дойде този миг, дето вечният ерген го беше мечтал цял живот. Но изглежда най-изненадан ще да е бил самият той, а може би се е уплашил – ръцете му се бяха опънали настрани и назад и бързо-бързо потрепкваха като крилца на младо птиче. Лявата държеше окарината. Докосването на момините устни сякаш я изтръгна от пръстите му и тя падна. Шумът от строшените парчета прекъсна целувката.
Кривото Поде отстъпи заднешком няколко крачки. Невена се изправи.
- Отиде дудука – въздъхна нечий глас.
- Ааа, всичко ми е ясно сега – развика се Чавдар Палавров. – Значи ти си ми нарязал гумите на велосипеда, уроде недни!
Вечния, вдигнал лявата си длан, гледаше втренчено девойката. Пръстите му на два-три пъти се свиха и отпуснаха, сетне той целият се наниши, сгърби се съвсем и закрета по дансинга. И понеже си тътрузеше краката, такава си му беше походката, тръгнал право напред, той настъпваше и суркаше по плочата чирепчетата. След толкова години сега ми се ще да кажа, че се е навел, че ги е събирал късче по късче, да опиша как връз тях в шепата му капят сълзи. Нищо подобно, обаче, не се случи. Невена припна подире му. В същия миг Палавров скочи, догони я и я сграбчи за китката. Тъпанджията, опомнил се, бухна по тъпана. Кривото Поде спря и извърна глава. Сетне търти да бяга по поляната. Тялото му смешно се кандилкаше напред и на една страна.
Кучето застърга гъгниво:
Ръката ти, Венета,
е бяла като гълъб...
- Какво правите вие – сподавено рече Невена, сетне повиши глас: - Знаете ли какъв човек е той, какъв човек!
И рязко се дръпна. Трактористът я пусна. Момичето хукна през поляната, сподирено от песента:
Гали ме, о Венета,
и тихо ми шепти.
Шепти ми, о Венета,
как утре ще преминем
през равните полета
и горди планини...
Светлото петно от роклята на Невена известно време се мяркаше в тъмнината, чуваше се прекъслечен вик „Продане, Продане...”, но скоро мелодията на старото танго от трийсетте години го заглуши:
Ще идем ний далече
на някой остров див.
Не ще се върнем вече
във този свят фалшив...
Забавата продължи. Обаче я нямаше – за пръв път – най-веселата част с връзването на кърпата.
Нямаше я и нямаше повече да я има.
На следващия ден Невена Роглева се качи с майка си на пътнишкия влак, за да напусне завинаги селото.
След година записах в същия институт, в който учеше Невена. Така се случи – нито веднъж не я срещнах. Може би тя вече беше завършила, а и бях млад, не ми беше до спомени. На кого му е до спомени през тези сладки, безгрижни години на следването? Сега това ми звучи като оправдание. Дори ми е обидно, дето не съм я потърсил из институтските зали. Струва ми се, че лекомислено съм пропуснал шанса да узная от нея... Какво? Честно казано, не знам.
След онази съботна вечер забавите на село оредяха. Идваха машини, напускаха хора – отиваха по градищата да си търсят ново препитание. Оркестърът се разтури. Чавдар Палавров си купи мотоциклет и захвърли Кучето на бунището. Кривото Поде слезе окончателно от сцената на селския живот. И когато след още няколко години в една навъсена есенна утрин минувачите срещаха самотна конска каруца с ковчег от нерендосани дъски, сваляха шапки и се чудеха – смятаха го за отдавна умрял.
Свидетел съм на последната сцена на дансинга и заедно с другите хлапещаци свирках и дюдюкях на Вечния нея вечер, когато Невена Роглева клекна в нозете му. Минаха почти пет десетилетия. Изрядко се отбивам в обезлюдялото село. На гаричката спира един единствен пътнишки влак, често без да остави и без да приеме пътници. Плочата на дансинга не личи, трябва да знаеш мястото, за да откриеш попуканите останки сред гъстата трева. В съседство, от едната й страна, има малък паметник с петолъчна звезда и четири имена. От другата страна, досами пътеката, свързваща селото с гарата, преди няколко години се появи внушителен дървен кръст с надпис „Тук ще се съгради паметник на жертвите на комунизма”. Следваха тринадесет имена.
Паметник още няма, а дървеният кръст се е килнал напред – аха да падне връз пътеката. А другият, с петолъчката, е потъмнял, с полуизтрити, нечетливи букви, но си стои – камък. Стои си и голямата каменна къща, но ми изглежда смалена, сгърбушена. Покритият с мъх зид, потрошените стъкла на прозорците и полуизгнилата килната порта навяват тягост и униние. И все пак, озова ли се там, неволно се вслушвам. Знам, няма го свирачът, няма я окарината, но все ми се счува гласът й.
Странно наистина. Колкото повече се отдалечавам от онова време, колкото повече свиквам с промените! (за половин век умряха и се родиха толкова неща!), на мене ми се струва, че в онази вечер на дансинга се беше случило нещо забележително, велико. С годините то придобива в съзнанието ми пълнота и тревожи все повече въображението ми. Кривото Поде за мене не е умрял. Все ми се струва, че някъде някога ще срещна отново Вечния. Навярно не съм го забелязал досега, защото окарината, както много други неща, остана в торбичката на поетическия речник на миналото, а между здрави зъби е трудно да се различи бисер. Най-често там се мярка обикновена жвачка. Да си призная, изпитвам неприязън и дори отврата както към нея, така и към тези, които я дъвчат, гледат те безцеремонно, право в очите, с голи глави с обеци на мъжките уши и къде ли не по лицето, стиснали в длани телефонни апаратчета, но знам ли, знам ли, нищо чудно тъкмо сред тях да живее Вечния, нали на младини погрешно смятах външната уродливост и за духовна...
Или може би всичко си е една моя заблуда, едно преувеличение, нямащо никакво значение за неумолимия ход на живота, в който човек винаги е намирал начин да се спаси от всякакви загуби, пък било и с цената на жесток себеприсмех?







ДА НАДУВАМЕ КЪЩИТЕ!

$
0
0

Днес, в най-късия ден на една от навярно не многото години, които ми остават занапред, се случиха две събития, наглед нищо особено, но ме накараха да се замисля за днешния ден. Най-напред, в ранното утро по стара привичка, отваряйки сайта на „Книги-нюз”, прочетох стихотворение на Димитър Стефанов. Поетът, който мечтаеше „люлката с момиченцето бяло” да стане „на живота вечното махало”. Човекът, който в юношеството ми направи един жест, неоценен тогава от мене и осмислен едва сега, на старини.
Случи се, доколкото си спомням в далечната 1958 година, когато завърших Х клас на така наречената смесена гимназия на село Стражица. В един обикновен летен ден, когато съм хайманосвал като повечето селски хлапета, на гарата от бързия влак за Варна слезли Димитър Стефанов и Ваня Петкова. Билетите им били за морския град, но като видели на табелата СТРАЖИЦА, се сетили за мене. В списанието „Родна реч” и по радио София, когато течеше средношколското предаване „Първи творби”, наред с имената на авторите споменаваха и родните им места. (Може би защото имената бяха неизвестни, а селищата се знаят.) Открили къщата на моите старци – живеех при дядо и баба по майка, - чакали ме няколко часа, до следващия влак. Когато вечерта се прибрах баба ми ме нахока. Беше съкрушена. А аз повече се зачудих, отколкото да съжаля за разминаването – нескопосните ми прощъпулнически опити в поезията тогава нито имаха някаква особена цена в моите очи, нито ме въздигаха в очите на околните. Напротив, в Стражица (селото на Ангел Каралийчев) те ми носеха повече неприятности, бях станал обект на груби присмехулничества.
Малко по-късно в този днешен, най-кратък ден на годината иззвъня стационарният телефон. Обаждаше се един от малкото ми останали приятели (другите някак неусетно през годините преминаха в отвъдното) Радослав Радушев. Инженер, доктор на техническите науки, някогашен корабостроител, сега собственик на частна фирма, построила първата пасивна къща у нас. (Названието никога не ми е харесвало, но е общоприето – става дума за дом с ниски енергийни разходи, практически независим от електромрежата и другите външни „носители”. На запад вече са построени хиляди.) От дума на дума, разбрах, че е бил цяла седмица в Москва, фирмата му участвала в голямо изложение на технологични иновации във ВДНХ, организирано от и за страните на Черноморския регион. И неговата пасивна къщичка получила златен медал!
Не ще и дума, заслужил си го е – знам за поне 10 патента, регистрирани от него и „вложени” в тази, в неговата, в българската пасивна къща. Но с радостта, която ми донесе тази вест, както и задочната среща с поета, изпитах и горчивина. Защо Радушев трябваше да получи признание първица в Русия, а това не стана у нас и то по-рано? Защо името на Димитър Стефанов тъне в забрава? Самият поет, доколкото знам, на старини се е оттеглил в родното си село...
Става дума за стойностни неща. А нас ни занимават 24 часа в денонощието със силикона на празноглави чалгаджийки, с отцепниците от партия Атака, с мръсното бельо на неудобните на властимащите и дърпащите конците им богаташи...
Радослав Радушев ми обясняваше как се изпробват за здравина и качество пасивните къщички. Нарича се надуване. „Надуват” ги отвън и отвътре, създавайки налягане, за да се види добра ли е изолацията.
Не ни ли липсва тъкмо това в така нареченото медийно пространство, в целия ни „културен” живот? Не властва ли почти навсякъде ерзацът, изместил истинското, стойностното?
Та колкото да изглежда наивно, ми хрумна да призова пишещите и говорещите от медийните трибуни да подлагат всеки нов факт, всяко ново явление – и проявление – на строго и безкомпромисно „продухване” под високо налягане. Така балоните неизбежно ще се пукат. Та с две думи – ДА НАДУВАМЕ КЪЩИТЕ!
В най-ранното си детство бях убеден, че всеки, който лъже, се изчервява. Де да беше така! Не знам, може и това да е твърде наивно, но започвам да си мечтая за нещо друго, впечатлен от технологичния напредък при изпитанията на нови машини, продукти и пр. – в тази дейност лъжата, измамата става вече много-много трудно нещо. Та защо да не се появи хартия, която се самоизтрива или дори изпепелява сама, ако я скверниш с клевета, глупост или просто бездарно писание. Или – представете си – екранът на монитора гасне, щом до него стигне вулгарна картинка...
Как ви се струва?


ХРУМКИ, АФОРИЗМИ, ФАКТИ (8)

$
0
0

НЕСПОСОБНИЯТ да обича не може дори да срича.



ЛЮБОВТА била болест! Научно доказано! Навярно СЗО (Световна здравна организация) ще „узакони” това гениално откритие, като го намести в списъка на болестите. Там има вакантно място в графата на „изтритата” хомосексуалност. Всичко това не е ли застрашителен признак за тежка болест на самата ни цивилизация?!



СИЛНАТА ПАМЕТ не е роднина на интелекта.



БАЩАТА на гениалността е генът, майка – случайността. Затова и рядко се среща. Циолковски например твърди, че в Русия ежегодно се раждат хиляди гении, но огромното болшинство от тях остават „неразпознати”.



СМЪРТТА е немислима без живота. Няма ли го него, няма я и нея. Докато обратното не може да се каже. Повечето едноклетъчни са безсмъртни. Вероятно и хидрата, секвоята... Следователно смъртта е незадължителнасъставка на живота.



НАСЛАДАТА от половия акт, колкото да е странно от пръв поглед, дължим на смъртта. А тя е „измислена” от многоклетъчния организъм, който се е „раздвоил” на женско и мъжко начало. С една дума, казано малко грубо, смъртта е изобретение на пола. Вижте хидрата – тя е двуполова и безсмъртна...



БЕЗСМЪРТИЕТО, тази древна мечта на човечеството, вероятно винаги ще си остане мечта. Ако пък бъде реално постигнато, то ще е относително – „ограничено” от неизвестния нам срок, който природата е отредила за съществуване на нашия вид. Теоретически безсмъртието е в противоречие с цикличността, присъща на вселената, в която вечни са само две неща – материята и движението.


МИСЛЕНЕТО „умножава” страха, прави го по-силен и по-„дълбок”.



ПРЕДИ мисленето да стане абстрактно човекът несъмнено е бил напълно морален, тъй като в поведението си се е ръководел – като останалите животни – от нуждите на момента. Страхът за утрешния ден – страхът да не бъдеш ощетен, избутан встрани, лишен от храна и пр. – ражда алчност и стремеж към натрупване.



РЪКА ЗА РЪКА с появата на абстрактното мислене и страха за бъдещето идва чувството за собственост.



МОЖЕМ ЛИ да си представим съвременната ни цивилизация, един свят без борсата и банките? Мнозина ще рекат, че подобно нещо е цяло безумие – все едно да си представяме автомобил без бензиностанция, без добива на мазно гориво и пр. Но всъщност това е напълно реално – вече се движат коли със слънчева енергия и е въпрос на усъвършенстване на технологиите соларите да настигнат поглъщащите огромни количества невъзобновяема енергия скоростни мастодонти. А и защо трябва да се гони високата скорост? Заради по-скорошната и по-голяма печалба? За да притежаваш имения и палати със златни бидета? Не е ли вече очевидно за всички, че излишествата, безогледното разграбване и съсипване на природните дадености подриват устоите на човешкото общество и му вещаят печален и навярно скорошен край? Той е неминуем, ако не се откажем от някои неща, на първо място от измислените още от тамплиерите. Борсата и банките (парите) трябва да бъдат първата жертва на олтара на оцеляването!



ПРЕКОМЕРНАТА УПОТРЕБА на купешки думи (чуждици) дава илюзията за научност. Несъмнено това е причината много и много нашенски автори да говорят и пишат предимно с понятия с латински и гръцки корени. Някои са истински жонгльори в умението да се избягват родните съответствия в речника и да съставят сложни синтактични конструкции, чийто смисъл понякога е трудно разгадаем за средноинтелигентния българин. Наивно е, разбира се, по този начин да прикриваш липсата на оригинална мисъл, на собствена ясна позиция. Но се котира – поради същия този наивитет, поради който мнозинството от читателите и слушателите бърка наукообразността с евристичното мислене със същия респект към боравенето с чуждици, с който гледа жонгльорите в цирка.



ДЕКАРТ, който твърдял, че разбира работата на човешкото тяло до последния детайл, след като се разболял, писал: „И въпреки това, не знам дори толкова, че да мога да излекувам най-обикновена простуда.” Какво ли би казал, ако узнаеше по някакъв начин, че медицината и в началото на ХХІ век не е в състояние да ни предпази дори от обикновена хрема?


ПОЛ ВАЛЕРИ смята, че „цивилизацията е също толкова крехка, колкото и животът.” В наше време – началото на ХХІ век – вниманието и усилията на хомо сапиенс са насочени към удължаване на средната продължителност на живота на индивида. Като оставим настрана екопроблемите (тук шумотевицата е значително по-голяма от реалните действия и дори осъзнаването на опасностите), безогледното набъркване в ноу-хауто на природата (генно модифициране, клониране и пр.) може като нищо да прати по дяволите цялата ни съвременна цивилизация. Което пък обезсмисля усилията за продължаване на средната продължителност на индивида.



НАЙ-ГОЛЕМИЯТ коледен ангел е направен в Мексико през 2000 г. Висок е 5.57 метра. Изцяло от бирени бутилки!! Естествено, празни. Празни или пълни, все тая. Не ви ли прилича на богохулство? Подобни аксесоари са по-подходящи за изобразяване на сатаната. Но дяволчетата, казват, са паднали ангели. А ако не е останало вече нищо за падане? В такъв случай бирените бутилки са си на мястото.



ПЛАШАТ НИ с някакво измислено предсказание на маите за края на света през декември 2012-та. Прекаленото дърдорене по този повод, а и осъзнаването от мнозина на спекулативността доста рано – преди кобната дата –„изхабиха” плашилото. Интересно, как така търсачите на евтини сензации не са се сетили за космогонията на ацтеките, според която съвременното човечество не е първото; предшестващите го са загинали. В преданията пък на племена от Централна Африка боговете са създавали многократно хора, животни и растения, но тъй като творенията им били „недовършени”, загивали. Едва ли някой средно интелигентен съвременник би твърдял, че днешният човек е съвършен. Тогава?

ФЕМИНИЗМЪТ изглежда обясним и приемлив за ХІХ век, когато възниква. А днес? Днес той е нещо средно между карикатура и чиста патология. Интересното тук е защо още го има, какво го подхранва? Каква е причината за този неистов стремеж да се заличи разликата между половете, да се унижи мъжа? Не занича ли зад всичко това огромната зъбата паст на глобализацията, която нивелира, обезличава всичко наред: национална принадлежност, културни особености, традиции и пр.? Но и най-ароматният сапун на пропагандата не може да премахне – например – простичкия факт, че по женските длани има повече бактерии, отколкото по мъжките. Уточнявам – не става дума за количество, а за видове. Според изследвания на учени от университета на Колорадо в Боулдър човешката ръка обитават 150 вида бактерии. При жените те са с 50 процента повече, отколкото при мъжете.

ОТ ВАРНЕНСКОТО ЕЗЕРО ДО АНДИТЕ ИЛИ ОЩЕ ЗА ИЗВЪНЗЕМНИТЕ

$
0
0


Тези редове са провокирани от статията „Контакт на извънземна цивилизация и планетата Земя?”. Нищо ново, нищо изненадващо не открих в нея за себе си. Озадачи ме единствено решението на автора да се скрие зад някакъв англоезичен псевдоним. Вероятно е имал сериозни притеснения: такъв контакт в действителност не е имало (въпросът в заглавието е чисто риторичен), несериозно е да се „доказва” такова нещо с метод близък до нумерологията – нагаждане на числа към знакови характеристики и то с приближения. (Похватът е известен още от свободните интерпретации на размерите и ориентацията на Хеопсовата пирамида. Да не говорим за древните елински философи.) А и в крайна сметка учените отдавна не се занимават с въпросния сигнал – който се интересува за повече подробности, може да ги намери у такъв авторитет като Карл Сейгън. Тук ще си позволя само да отбележа, че дори да има доказателство за извънземен произход на част от сигнала, това не доказва, че той е с „изкуствен” произход. Земята, както и останалите небесни тела е под постоянна – в буквалния смисъл на думата – бомбардировка на радиосигнали във всевъзможни честоти. Идващи от космоса. Сиреч извънземни. Тези сигнали от най-различни източници по правило са непроменливи и монотонни – на една и съща честота с една и съща периодичност. Ако високоразвит интелект праща някакво съобщение (то, впрочем, едва ли ще е адресирано точно към нас), сигналът би трябвало да е различен. Ето, тук е „заринат” заекът. Понеже въпросният сигнал от 1977 г. не е „тривиален”, неизясненият му характер подхранва разни спекулации (свободни интерпретации).
Е, като провокация, като предизвикателство към хората на перото, статията може и да върши работа. Накара ме да се замисля, всъщност, редакторската бележка под авторския текст. Някак си унило и тъжно, да не казвам страшно звучи констатацията, че „в съвременната българска литература отсъстват значимите, съдбоносните теми, които занимават човечеството”. Сигурно в КНИГИ-NEWS са по-добре осведомени от мене. Поради хаоса в книгоиздаването и книгоразпространението, а и поради ограничените си възможности моя милост не е в състояние да следи всички нови заглавия. Но някак си не ми се ще да вярвам, че след Емил Манов (един незаслужено почти забравен автор), Павел Вежинов, Любен Дилов, да не изреждам други имена от близкото минало, има ги, тази територия на „съдбоносните теми” , на „науката”, „теориите и хипотезите”, е изоставена от родната литература. Наистина ли нивата на благодатния чернозем буренясва за сметка на отровния татул и магарешките бодили на псевдомодерността, обикновената вулгарност и тривиалното бездарие?
Нещо вътре у мене се разбунтува и възражението ми не е на чисто емоционална основа. Все пак и моя милост, колкото нескромно да звучи, се труди на тази същата нива, където са „съдбоносните теми”, където е и науката. Не говоря за качеството, а и не е редно да занимавам читателите със себе си, затова ще си послужа с друг пример - събрат по перо. Познавам го отлично, приятел ми е. Живее само на няколко километра от моя дом, между Варненското езеро и морето. И е може би единственият български автор, за когото мога да твърдя със сигурност, че съм прочел всеки написан от него ред. А това е голямо предимство. Разбира се, в такива случаи оценката е винаги малко или много субективна, но кой не е пристрастен и към непознатите лично? Та на думата си. Имах привилегията да прочета последния му роман – ръкопис над 400 страници със заглавие „Цвете от Андите”. Четох го с такова удоволствие, с каквото слушам петата симфония на Бетховен или гледам картина на Димитър Казаков.
Безсилен съм, признавам си, да определя „жанра”. Той е и трилър и екшън и научна фантастика и фентъзи и дори ако щете, романтична семейна сага. Не обичам класификациите, които са измислени от критиците за удобство. Голямата творба не може да се смести и в най-фино изработения калъп.
Главните герои на романа са българи и в същото време граждани на света (да не се бърка с интернационализма и модния днес глобализъм). В един момент дори може да ги възприемате и като извънземни. Имам предвид характерите, делата им и общата интелектуална извисеност на текста, дълбочината на внушенията, постигнати от автора в тъканта на едно леко, занимателно, просто блестящо повествование. Търпят ли сравнение набързо написаните (на галоп, личи си, че човекът е „гонел” срокове) романи на Дан Браун, несъмнено сръчен фабулатор, но с твърде лековато отношение към историческите факти и с доста повърхностно отношение към науката? Спекулативността неизбежно лъсва. А в „Цветето” ненатрапчиво ти поднасят и куп интересни хипотези и великолепни научни прозрения. Само един пример, записал съм си го, защото според мене би засрамило и Айнщайн: „Времето е субективен модел на причинната връзка, доколкото причината предхожда следствието.” Вижте какъв финес, как елегантно е формулирано!
Необремененият с по-сериозен интерес към науката, към големите въпроси на битието и космоса, читател просто ще го подмине. Така както да речем зрителят Х. може да се радва само на фактурата на една чудесна картина, но не забелязва символните фрагменти, детайлите, които носят „скрити” внушения достъпни за зрителя У. Какво ли няма в „Цветето...”...
А защо от Андите? Подозирам две причини. Едната ще я споделя. Там е обсерваторията Аресито, с чийто радиотелескоп през 1974-та (дано да не бъркам годината) бе изпратен сигнал до обект, отстоящ на 24 000 светлинни години от Земята. С това всъщност и започна програмата SETI за търсене на извънземен разум. Ако него наистина го има и ако адресатът не се пипка и ни отговори веднага, ще получим ответното му послание само след 47 962 земни години. Отчайващо ли звучи? Е, но нали изкуството е и заради това – да „сгъстява” времето и „скъсява” разстоянията!
Вярно, в наше време нещата се поомешаха. Така наречената теоретична наука някак си обсеби, имплантира в себе си литературната фантастика. А фантастиката като че ли е вече в неформален развод с прогностичните и футурологични тежнения на авторите. Днес фаворит е вече така нареченото фентъзи. Как и защо – друг въпрос. На фона на тези промени и общия упадък в изкуството роман като „Цвете от Андите” носи известна доза оптимизъм за бъдещето на цивилизацията ни, а и придобива по-висока стойност.
Така мисля. Макар да не съм съвсем точен. Защото примерът ми е като за един неоткъснат от лозата и неопитан грозд. Макар и зрял. Става дума за ръкопис. „Цвете от Андите” не е издаден и един господ знае кога ще го огрее.
В това е проблемът. И не е ли тъкмо в него причината за тъжната констатация от въпросната редакторска бележка?
Ще попитате, естествено, кой е споменатият автор.
Казва се Веселин Касабов. Запомнете това име.
Едва ли той е последният мохикан. Сигурен съм – има и други....





АХ, ТЕЗИ НАСИЛНИЦИ МЪЖЕТE...

$
0
0

„Известен журналист насилвал сексуално 3-годишното си дете”, съобщава наш информационен сайт, позовавайки се на фондация „Анимус”. Името на изверга не се споменава с обичайната мотивировка да не се попречи на разследването. Нищо чудно потресаващата новина да се окаже кьорфишек. А може и да е истина, но както обикновено става ни показват само едната страна на медала.
От „Анимус” (чуждестранна фондация, действаща у нас с европейски пари 14 месеца – слава богу, че не е постоянна!) се вайкат – София била единствената столица на стария континент без кризисен център за жени, пострадали от насилие. Да ожалиш и столицата ни и българките!
Жените, разбира се страдат от мъжко насилие. То се подразбира. Тези изверги мъжете, скалъпили още в древността световна конспирация за потисничество на жените (вж. писанията на корифеите на феминизма) са си по природа деспоти, грубияни и пр. Не могат да се примирят с тезата за равенството между половете. Не могат да проумеят с тъпите си мозъци, че физиологически и психически различия между половете няма. Или са просто незначителни.
Въпросната дописка ни поднася и ужасяваща статистика: по данни на социалните служби и МВР всяко осмо дете става жертва на сексуално насилие у нас. Кой го върши? Разбира се, мъжете. Конкретно се сочи – в 30-40 % от случаите насилникът е бил баща, брат, дядо или приятел на майката на детето. Не се уточнява за целия период на детството ли става дума или за календарна (годишна) статистика. Ако е второто, излиза, че горките ни деца средностатистически са насилвани сексуално поне 2 пъти в живота си! Подозирам, поради очевидната „надутост”, че тук има или стъкмистика или просто се броят сигналите, включително за шамаросване на непослушното отроче. Огромното болшинство от тях по понятни причини не се разследва, сиреч насилието и характерът му остават недоказани. А сигнали подават жените! Не е в характера на мъжа за щяло и не щяло да звъни в полицията. Ако много му припари от благоверната съпруга, той просто бяга. Ден-два по-рано същият този сайт съобщи как малтретиран от жена си съпруг се е скрил в районното полицейско управление в Благоевград, за да се спаси от острия й маникюр. Споменава се за рани по врата, принудили пазителите на реда да го пратят в болница.
Ако беше само този случай на сплашване на обществото, с мед да ги намажеш бойките ратници на фемокрацията, която, не ще и дума, властва в САЩ, Скандинавия и е на път да покори Европа. Въпросното размахване на страховити числа ми напомня един не много известен гаф на президента Клинтън, който на времето заяви в своя реч, че годишно в САЩ по данни на ФБР са изнасилвани 700 000 жени. Стряскащо число дори за 250 милионно население, нали. Да, но от ФБР моментално отрекоха – нямали и не са давали такава статистика на президента. Пробутали му я, грубичко казано, феминистките. Истината е друга – през 90-те години в САЩ годишно осъдени за изнасилване са около 10 000. Обаче годишно са били регистрирани около 90 000 такива оплаквания от жени. Значи 8/9 от тях са били лъжливи, то боде очите...
Официалната американска (САЩ) статистика сочи и други любопитни неща. Заповядайте.
Резултати от проучване на 1 000 семейни двойки:
леко насилие от стана на мъжа от страна на жената
1975 г. 98 98
1985 г. 82 75
1992 г. 92 94
тежко насилие
1975 г. 38 47
1985 г. 30 43
1992 г. 19 44
Според американската статистика жените по-често от мъжете убиват децата си, съотношението е 55% към 45 %.
Някой да си спомня един единствен случай от толкова много изнесени в нашата преса за захвърлени бебета в контейнери за боклук, да го е сторил мъж?
Но едно е статистиката, а друго – реалната политика. В САЩ през 1997 г. е приет законът „За предотвратяване на насилието против жените”, който отменя принципа на презумпцията за невиновност. Простичко речено – оплаче ли се дамата, че си й посегнал, за съда ти си изнасилвач. Няма тън-мън. Можеш да се спасиш само ако докажеш, че не си го сторил! С една думата правото е обърнато с краката нагоре. Друг пример. През 2002 г. Върховният съд на щата Калифорния постановява, че за изнасилване може да се смята и полов акт, за който жената е дала ясно и недвусмислено съгласие, но по време на сношението си е променила решението. Иди доказвай, че си е наумила друго, след като си й сторил кефа!
Треперете, мъже! Това ви чака. Нашите управници послушно и старателно се трудят в тази насока. Повече права за „дискриминираните” малцинства и за „потисканите” жени, толериране на персоните с обратна сексуална ориентация, ограничаване и отнемане на изконни права (вж. проектозакона за правата на детето)... Сигурно не е далеч времето, когато ако наречеш някого педераст вместо „гей”, ще лежиш в дрънголника. Както и за комплимент, отправен към непозната хубавица. (В САЩ това се смята за кръвна обида.) А пък делата за изнасилване и съответно наказанията, ще набъбнат като тестото за великденски козунак.
Не е ли това (и още куп други неща от политическата и обществена практика, усилено заимствани и присаждани с неистова стръв у нас от „културна” Европа и Щатите) дискриминация към мъжа? Е, понеже няма как да се отрече очевадното, е измислен подходящ термин – ПОЛОЖИТЕЛНА ДИСКРИМИНАЦИЯ. Нещо като в детското творение „млад дядо седнал прав на дървен камък...” и пр. Бъдете сигурни, въпросното определение ще добие и у нас широка популярност, слугинската ни журналистика ще го премята в устата си като останалите „дъвки” от неологизми и евфемизми, чиято главна функция е да прикриват, да пудрят грозната истина.
Американците, разбира се, отдавна са ни изпреварили – най-дискриминиран в страната на свободата е белият нормален мъж. Дано да не ги догоним. Ако си мълчим и си траем (отвъд океана вече не го приемат безропотно), в кърпа ни е вързано.
Е, защо в крайна сметка става така?
Отговорът не е никак сложен. Мишената не е избрана произволно. Ударът е насочен към мислещото, към творческото начало, към онази градивна част от човечеството, която движи напред цивилизацията, казано най-общо. А за либералстващите съвременни властители на съдбите ни, за глобалистите мислещият човек е потенциално опасен. За техните цели са нужни тесни специалисти, ограничени и сплашени от съвременни митове и строга социална регламентация.
Чудно ли е тогава, че изкуството е в упадък? Че накъдето и да се обърнем – от хляба до книгата – ни пробутват ментета?!



ЕДНО ЗАБРАВЕНО (ИЛИ НЕЗАБЕЛЯЗАНО) ПРЕСТЪПЛЕНИЕ

$
0
0

Повод за тези редове стана дребно наглед, случайно събитие – в ръцете ми тези дни попаднаха две отдавна изхвърлени книги. Останки от книги, пролежали години в мазето на обществена сграда, което прочиствали от ненужни вехтории. Това, което не бяха успели да сторят гризачите, бе довършила влагата: с известно усилие успях да разбера, че едната останка е била някога роман – „Вечният евреин” на Евгени Сю, - а другата - някакво медицинско помагало.
Питам се, всъщност, случайност ли е това „попадане”. Изглежда не. Щеше ли да го има, ако не бе случилото се преди две десетилетия – погромът над безчет библиотеки? Погром, станал някак си неусетно и като че ли незабелязан в смутните първи години след дворцовия преврат в 89-та.
В Х век везирът на Персия Абдул Касим Исмаил, за да не се разделя с книгите си (117 000 тома) при пътуване винаги ги носел със себе си. Носели ги на гърбовете си камили - цели 400 на брой. След седем века., когато в Европа йезуитският орден се разпада (1773 г.), част от книгите му били пренесени на съхранение в една празна църква. А там гъмжало от мишки. Наместили най-ценните заглавия в нефа по средата. Смятали, че мишките ще гризат другите, по ъглите, които са по-достъпни. Сметката им излязла крива. Но все пак не може да се отрече – йезуитите направили опит за спасяване, докато в наше време, по нашите земи, сиреч в милото ни отечество книги бяха целенасочено унищожавани. Хитлеристките аутодафета бледнеят пред това, което се случи за 3-4 години в началото на 90-те на ХХ в. с ведомствените библиотеки, библиотеките на големите предприятия, библиотеките на закритите домове на културата, голяма част от училищните библиотеки в България. Статистика няма, никой не e в състояние да каже какво богатство е погинало – може би стотици хиляди, може би милиони томове. Вероятно са милиони. Едни отидоха на претопяване, други просто ги захвърлиха в бараки и мазета. Единични бяха случаите на спасяване – тук-таме оцелелите библиотеки си попълниха фондовете. (И без това те вече не можеха да разчитат на достатъчно средства за тази цел.) Дойде ред на трудолюбивите и непретенциозни мишлета. Позорният и унизителен за ученолюбивата ни и книголюбива нация погром остава бяла страница в историята ни. Какво би казал Абдул Исмаил пред тази грозна картина? Наивен въпрос, разбира се. Във всеки случай екстравагантността е за предпочитане пред безхаберния вандализъм.
Свидетел бях на едно от тези „погребения” в края на 1993 г. на варненската улица Габрово. Там беше работната ми стая (кореспондентски пункт на в. „Демокрация”) в съседство с Дома на културата на ОКС (окръжен кооперативен съюз). Унищожението стана на два етапа. Най-напред пренесоха книгите от една сграда в друга – наместиха ги в 2-3 помещения, стаите на съкратените вече организатори. Директорката с неистови усилия успя да получи обещание за инвентаризация и предаване на фонда на отговорно пазене в една от производствените кооперации. Там имало обширно проветриво мазе. Книгите се озоваха в него, натъпкани в чували, инвентаризацията – напълно безсмислена при тази обреченост – им се размина. На 200-300 метра от дома на ОКС бе извършен друг погром – изчезна далеч по-богатата библиотека на жепейците. Казано съвсем точно – на Дома на културата на транспортните работници. Ликвидиран бе и той. Споменавам го, защото, банално казано, бе център на богат културен живот, разполагаше с разкошна база. Днес там се ширят канцелариите на морската администрация, а на мястото на Дома на културата на ОКС – магазини.
Това са само два примера. Беше си едно грандиозно престъпление, станало някак си тихомълком, почти незабелязано в суматохата на първите години на завърналия се капитализъм. Виновни няма, отговорност на никого не ще бъде потърсена, повече от сигурно е. Най-неясният, поне за мене, въпрос е къде отидоха читателите на стотиците унищожени библиотеки. Защо замълчаха? Какво стана с българина? Нали се пъчехме за едва ли не най-ученолюбивата и книголюбива нация?
Всъщност, с книгите се случи същото, което сполетя и създателите им. С изключение на една свръхтънка прослойка от отдавна утвърдени, придобили национална значимост имена (която по силата на биологичните закони се топи), на сменилите верността към партията (БКП) с „европейските ценности” (категория, която никой досега не е могъл да обясни вразумително) и прегърналите модернизма и космополитизма, всичко читаво вехне и крее в мизерия и забрава. Дилемата е една – или унизително скимтене за спонсорство или отшелничество. Културата е девета грижа на днешната власт и безхаберието често бие по главите дори богопомазаните. Да ме прощава моят приятел Турхан Расиев (автор не по-долу от равнището на Радой Ралин), който бе като абониран за общинските субсидии за издаване, но когато преди 3-4 години удари кризата и от общината затвориха кранчето, мина на самиздат. Преписваше на пишещата си машинка епиграмите си и раздаваше папките на приятели и познати – да не губи връзка с читателя.
Новото време ни отучи от доста неща, но като че ли най-лесно – от четенето. Блестящият импровизатор – и в живота и в литературата – Цветан Пешев, самозаточил се от 15 години в родното си врачанско село, измислил любопитен тест. На 19-та страница на всяка своя книга, която подарявал на познати и почитатели, вписвал телефона си и покана за почерпка! Щом е стигнал до там, според неговата логика, човекът ще прочете цялата книга. Като знам щедростта на Цветан и колко много приятели и добри познати има, съм сигурен, че за последните двадесетина години е подарил стотици екземпляри от свои книги. Резултатът от теста? Едно единствено обаждане на Лилия Рачева! Е, нека допуснем, че мнозина не са го направили от скромност – като знаят на какъв хал е писателят с мизерната си пенсия. (Той и до ден днешен работи на старата си разхлопана „Марица” и сигурно не от консерватизъм.)
Малък светъл лъч проблясна неотдавна в очите ми – във варненското село Круша, където от време на време се усамотявам, буквално се пробуди читалище „Пробуда”. И откриха библиотека! Чудо невидяно в наше време. Малка, скромна, събрана единствено от дарения, но затова пък истинска.
Дано да не е като в приказката за лястовичката и пролетта...

СТЕФАН ЧУДНИЯ

$
0
0




- Можеха и с автомобил да Ви вземат. Но сега е есен, усилно време, джипът се повреди, другата кола закара кмета в града, автобус нямаме, а каруцата, макар и отживяла, все пак е превозно средство за всякакви твари и товари. Едно й е кусур, друса. Аз се казвам Стефан. Драго ми е: бай Стефан. Викат ми Чудния. Чудния ми викат.
Отвърза поводите от ритлата, метна ги напреко на коленете си и като се увери, че учителят се е настанил удобно на козяка връз купчината сено отзад, сви устни. Те изпуснаха къс, едва чут нечленоразделен звук и двата стари, с пооредели гриви коня дръпнаха напред. Металическите шини на колелетата се затъркаляха шумно по неравния каменлив път.
- А Вас как Ви викат?
- Малинов. Милен Малинов – представи се учителят.
- Хубаво име. Много хубаво. Чуеш го и на цвете, на горска поляна ти замирисва.
Учителят трепна и се вгледа в широкия поприведен гръб на водача си. Над груба шаечна яка стърчеше неестествено дълъг врат, който като по чудо крепеше едра, изправена глава. Сякаш усетил, че го разглеждат, бай Стефан се обърна и радушно каза:
- Кираджия човек. Останаха две каруци в кооперацията, в бившето текезе де. Едната я карам аз. Какво друго мога да върша, като цял живот каруци съм карал. От машини не отбирам.
Светлосините му младенчески очи се смееха под гъстите побелели вежди сред плетеница от ситни бръчици.
- На училище ходил ли си? – заинтересува се Малинов.
- Ехе, кога беше... И вероучение съм карал, но тъй и не го доизкарах, нямаше кой да пасе добитъка. Библиотекарката ми вика, че съм бил с килийно образование.
- Колко жители има селото? – смени темата учителят.
- Деветстотин и дванайсет къщи сме. Голяма работа.
- И колко от тях не са пусти? – попита Малинов. – Градът е далече, но той сега не гледа разстоянията, обезлюдява селата наред. Ти, мой човек, сигурно също си имаш свои хора там?
- В града ли? Синът ми учи. Студент. Аз късно се сдобих с дете – обясни бай Стефан. – Думата ми е за къщите.
- Какво за тях?
- Те са си на мястото. Не можеш да ги пренесеш в града, пък и на него много са му притрябвали селски къщи.
- Дом без стопанин е мъртъв – заяви учителят.
- Тц... Те са стари къщи, обживени, всичко помнят. Всичко, що е било, си е у тях. Стопанинът не може да го отнесе, ако ще в Австралия да остави кокалите си.
- Това ти ли... – Малинов се окашля, зиморничаво се сгуши в шлифера си и някак смутено попита: - Вие ли го измислихте това?
- Ами, то си е така – простодушно рече бай Стефан. – какво да му измислям.
Вехтите шини преминаха на паваж и весело, равно запяха – навлизаха в селото.
- Като е голямо...
Учителят замълча.
- Оредяхме. Оредяхме – повтори Чудния. – И къщите, вярно, осиротяха. Така си е. Викаха, след като дойде демокрацията, народът ще потече обратно откъм градищата. Препитание да дири. Ама не би. За четири години се завъртяха две млади семейства, крави да гледат опитаха. С две добичета започнаха. Едното, обаче, се сурнало в долището, набучи се на кол. Как само мучеше, страшна мъка, дълга мъка – докато умре. Не им платиха застраховката и толкоз им беше меракът. Обраха си крушите. В околните села, дето са по-малки, деца не останаха – по две, по три ги карат всеки ден на училище насам, от тъмно обикаля автобусът, ама той не е наш...
Бай Стефан опъна поводите.
- Тпрууу... Ето тук ще живеете, учителю с чудесно име.
Малинов скочи зад стърчишката, издърпа куфарчето си и зеления брезентов калъф.
- Цигулка ли е?
- Книги, бай Стефане. Е, засега благодарско, пък по-нататък заповядай...
- Някой път ще те споходя. Ще намина де. Приемай, стопанке, новия квартирант!
Откъм двукатната неизмазана къща ситно-ситно шляпаше с подпетени топлинки кръглолика костелива жена с мушнати под престилката ръце. А очите на бай Стефан бяха останали в калъфа.
- Блазе му – рече тихо на себе си той и дръпна поводите. – Младичък е още, сума книги има да чете, ееех...
Подковите на конете чаткаха о паветата, хвърляха искри в сините му занесени очи, а сърцето му изнемогваше под тежестта на смътна болка.
- Хей, Чудния, накъде си се понесъл?
Немощният глас на дядо Радойко едва стигна до съзнанието му.
- Докарах новия учител по български. Много учено момче, петстотин книги носи. Може и хиляда да сааа...
И се смееше под рунтавите си вежди, а отвътре му беше криво – чак докато разпрегна и пое към къщи.
В полето още пееха щурци, а когато ги слушаше, той не можеше да мисли за друго, освен за безгрижния им живот: половин година те спяха, а другата половина правеха сватби. И пак сън, и пак песен – неуморен зов към най-личната хубавица, а тя, види се, не бърза да се отзове, защото мъжкарите не млъкват, пеят, та се късат по цели нощи..
Намести мандалото на портата, изу се в широкия пруст и все така в тъмното, на звездна светлина хапна сирене и лук в лятната кухня. Пи вода, плисна на очите си под чешмата и отново изми сухите си жилести ръце. Ми ги този път дълго, старателно – с миризливия купешки сапун. Свали шаячните си дрехи и като потръпваше от хладината, влезе в спалнята. Извади от гардероба чисти вълнени чорапи, долно бельо, бяла риза, вратовръзка. Преоблече се. Закопча от горе до долу всичките копчета на тъмния мек шевиотен костюм, приглади ръбовете на панталоните. Стегна връзките на лачените обуща и премина в малката стаичка със спуснати пердета.
Опипом намери електрическия ключ. Замижа и го превъртя. Седна.
Няколко мига остана така – нетрепващ, в едно тържествено вцепенение. Сетне отвори очи, премигна от светлината на силната крушка, наведе се над разтворената книга:
„Разсъмваше...”
И отглъхнаха, изчезнаха в мрака на есенната вечер каруцата и младото учителче, оборът, полето, голите стени на тясната стаичка, недогорялата свещ в ъгъла на масата, останала отпреди десетина години, когато на два часа спираха тока, подвързаните със стари вестници книги, всичко, всичко.
Остана само утрото и продължи прекъснатият от съня в купето на влака живот. Заревото пробуждаше спомена за сладостни целувки, за пенести вълни и горещ плаж, за среднощни терзания, за една горчива среща, за укорни писма и думи, предствата за неумолимо приближаваща развръзка, когато трябва да кажеш истината, само нея и нищо друго, за да останеш верен на себе си и другите да вярват в тебе, а на оня никога невиждан и познат до втръсване перон да те прегърнат децата, после масичка и сервитьори, познати и чужди лица, как тъй си се отказал от поста си и от другото, човек не е картина, а носи у себе си и ангела, и дявола...
Коравите му пръсти нежно, безшумно отгръщаха лист след лист. Отмятаха ги наляво, а влакът препускаше, отминаваше животът и така – несвършил – стигна до последната, твърда, корица.
Замижа от съжаление, отмести томчето настрана. Машинално го постави над купчинката до свещта. От лявата страна лежеше още една, последната непрочетена книга.
Не я виждаше. Беше още на перона, сам на пустия перон на голямата гара – махаше с ръце на другия бай Стефан, който потъваше в тълпата неизвестно къде, неизвестно къде, защото под грубите пръсти над твърдата корица шумолеше противно крайчецът на обвивката от стар вестник.
После ръката сама се протегна, разтвори последната книга. Устните му трепнаха и безмълвно произнесоха:
„Марс...”
И тресна гръм. И корабът на Първата експедиция докосна планетата. Развалини и пустинен вятър – шепот на отминали епохи, - стъпки на безнадеждни мечтатели, гибел и вяра, нови градове със земни имена, зелени гори и призрачни кораби, каменни домове, самота и безкрайно очакване. И чудесен ден, в който надвесваш смуглото си златооко лице над древния марсиански канал, за да видиш най-сетне един жив жител на планетата, един истински марсианец и – да спреш тъкмо когато всичко е започнало отново.
Седеше на дървения стол, отпуснат на кривата облегалка, а устните му повтаряха:
„Марс...Марс...”
Стана. Дръпна басмяните перденца и в стаичката влязоха звездите.
Въздъхна щастливо, отблъсна се от перваза и тялото му като празнична ракета прекоси тъмната нощ над заспалото село, стрелна се в безбрежната вис, прониза мъглявини и облаци космически прах, огнени потоци плазма и безжизнено хладни пусти пространства.
В невидима вълшебна каляска сред шепота на старите й, отдавна мъртви пътници ръцете му опъваха сребърните поводи и сдържаха разюздания бяг на двата коня-вихрогоня с великолепни златотъкани гриви, които се развяваха и сплитаха – гигантски облаци млада материя, изнурена от нетърпението да се слее и разцъфне във вълшебното чудо на сътворението. Дърпаше не поводи, а спирални ръкави, сам той една цяла галактика, новородена вселена, необятен и вездесъщ, проникнал в сърцевината на битието с усещането за взрива преди да избухне свръхновата, с плача на новороденото в мига на зачатието и с радостта на светлината, още не поела своя път, още материя преди да стане сила...
Изкукурига петел.
Съзвездията помръкнаха.
Отсреща в съседския двор кокошките ровеха тъмното бунище. Изпод дръвника надничаше старият клепоух пес, равнодушен и пред утрото, и пред крякането на младите ярки около някакво хилаво червейче.
Стефан Чудния се обърна, наведе се, събра книгите. Махна подвързиите от стари вестници и едно по едно нареди томчетата в старата ученическа чанта на сина си.
Преоблече се и по черните шаячни дрехи зашляпа с гумените си цървули из калта към читалището.
Пред входа старателно ги изчисти о двете стъргалки – най-напред о едната, после о другата. В предверието се събу. Влезе по чорапи по протрития безцветен килим в заемната. Библиотекарката, сама, плетеше. Кълбото със синя прежда подскачаше в наполовина празното сандъче с читателски картони.
- А, Чудния... Какво да те правя тебе, а? Да те пратя в окръжната, що ли? Половината книги си ги препрочел, а с другата половина можеш да смаеш целия свят. „Престъпление и наказание” – шест пъти, „Мадам Бовари” – девет, „Чичо Томовата колиба” – пет прочита, „Златният телец” – единайсет, „Вълшебната планина” – три, „Разходката на...” какъв беше – четири и няма край. Ставаш за „Гинес”. Има такава книга на рекордите, чувал ли си?... Косата ти е посивяла, поизкукуригал си вече, забравяш ги скоро, а?
- Не ги забравям – кротко рече бай Стефан. – От едно и също вино не се ли пие втори път?
- Не пия – намръщи се библиотекарката. – Виното разваля мъжете. Какво ще правим сега? Да ти дам една стихосбирка? Защо не четеш поезия?
- Не ща – поклати глава Чудния.
- Какво ще вземеш? Пари за нови книги не дават...
- Презапиши тези.
- Бива – съгласи се библиотекарката, без да прекъсва заниманието си. – Готово, Чудния, няма да забравя. А и да забравя да ги впиша, не е беда. Ти никога не си закъснявал. Пък и няма да ме излъжеш. Не можеш да лъжеш ти, не можеш.
Куките подскачаха, кълбото рипаше в сандъчето.
- Колко пъти съм ти казвала да не се събуваш. Цялото село влиза обуто...
Като излезе от читалището, той се помая малко и се упъти към квартирата на учителя Малинов.
В къщата нямаше никой. Бай Стефан подвикна, повъртя се из двора и не се удържа – качи се в стаята на горния кат. Знаеше я от седмица коя е, стопанката я беше почистила и стегнала, по стените бяха налепени нови книжни тапети, един срещу друг висяха два горски пейзажа – единият с мечка, другият без мечка, с поточе и брод. Калъфът лежеше на ниската, купена от града масичка и бай Стефан се учуди. Учителят като че ли не беше се докосвал до него!
Поопипа зелената опната материя на брезента, но не посмя да го отвори.
На улицата дочу глъч откъм училището и забърза натам.
Звънецът го превари. Старата жълта сграда изведнъж се беше кротнала – ни глас, ни шум.
- Дядо Радойко, учителят Малинов тук ли е?
- Що кайш?
- Даскал Малинов...
- Аха, тука е, тук, сигур. Какво да му река?
- Кажи бай Стефан Чудния те търси.
- Ще му обадя. Жив и здрав да си.
Чудния мина още веднъж покрай библиотеката и пое към къщи. Чантата държеше под мишка. И макар едрата му ъгловата снага да беше старчески отпусната в плещите, като се намери до дома си, той изведнъж заприлича на провинил се ученик – спря с чувството на виновност, изненадан.
Портата беше открехната. По сгуриената пътечка между двора и отделената с телена мрежа градинка личаха пресни следи. Над лятната кухня се извиваше тънка струйка дим.
- Дамяне... – викна бай Стефан и се втурна вкъщи.
Показа се рошава момчешка глава. Баща и син се прегърнаха.
- Брей, мустаки си пуснал. Бодат като свинска четина. Източил си се. Върви ли учението? Здрав ли си? Сит ли си? Севда имаш ли си?
Бащата се засили към камината да стъкне огън, а огънят вече гореше. Пламъчетата се извиваха, възземаха и караха въздуха да трепти в радостна, нетърпелива възбуда. Бай Стефан притури дръвца. Наизмъкна от големия бял хладилник – важен лъскав чужденец сред сивата непригледна обстановка – всичките продукти, тръсна ги на древната, пропита с мас и пот синия. Затършува за чинии и вилици. В суетнята, звъна и тракането не преставаше да пита:
- Учението върви ли? С какво дойде от гарата? Как тъй се сети?
- Чакай – спря го Дамян, облегнат в рамката на ниската врата, стиснал цигара между зъбите си. – Карай поред. Ден и половина са предостатъчни за интервю.
- Как ден и половина? Само толкова ли? Рядко си идваш, поне отнапред да беше обадил, да дойде баща ти да те вземе от гарата.
- Не съм с влак. Докара ме попътна кола – обясни синът. – За учението няма какво да се безпокоиш. Тикаме го.
- Ти него, или то тебе?
- Всякак. Знаеш, че си вземам изпитите, имам лека обществена натовареност и по малко време за живот остава.
- За живот ли? За какъв живот? Учението не е ли живот? Я седни да хапнем.
Дамян влезе в кухнята и се спъна в старата си ученическа чанта. Вдигна я, разтвори я.
- Не е ли един животът? – попита бащата. – Какво казват професорите?
- Те знаят най-малко за него. Професорите, тате, повечето са стари хора, един с подагра, друг с инфаркт, трети вече склерозата го натиснала. Животът е в кафенето, в дискотеката, на стадиона.
Дамян извади от чантата една книга. Огледа я, пусна я на пода и бръкна за друга.
- Ще я изцапаш – трепна бай Стефан.
- Марс – прочете момъкът. – Ех, тате, тате, същият си си. Едно време, когато беше жива, мама те боготвореше, ти само нея гледаше и не виждаше, че другите ти се подхилкват. Защо ти е тази планина от хартия, като нямаш понятие от истинския живот? Ти веднъж не си ходил в големия град.
- Ходил съм. След войната – на наборна комисия.
Бащата замълча. Не му беше приятно да си спомня онова време, когато го върнаха – негоден за служба. И тъй и не видя казармата. В селото какви ли не приказки се носеха тогава: че бил охтичав, че го отписали като смахнат... Беше се зарекъл оттогава да не стъпва в града.
- А и що ми е? – Небесносините очи на бай Стефан кротко се усмихнаха. – Аз съм ходил навсякъде, във всички времена. Бил съм поне на сто войни, на хиляда дворцови бала, минал съм по милион пътища. А снощи, синко, представи си, бях в едно столично кафене. Искаш ли да ти го разправя какво е, що е вътре с наредбата му и прочее?
- Тате, тате, ти цял живот си бил като моите професори.
- Какво искаш да кажеш?
- Изкукуригал си.
- И нашата библиотекарка така разправя – кимна бай Стефан. – Аз не се докачам.
Дамян затвори чантата и я тръсна на пръстения под.
- Романи, повести. Е, чети си, друга забава ти нямаш.
- Каква забава?
- Такава, истинска.
- Че това лъжовно ли е?
Бащата внимателно вдигна чантата, поотупа я и я подпря на перваза на прозореца.
- Тате, питаш, сякаш не знаеш, че всичко, писано в книгите, е измислено.
- Как измислено! – втренчено го погледна бай Стефан. – какви ги дрънкаш? Защо тогава се учиш по тях?
- Тате, тате... Науката е едно, романите – друго. В тях всичко, от кора до кора, си е чиста измислица. Игра на въображението. Фантазия.
- Стига!
Тежкият пестник на бащата тупна о синията. Вилиците и ножовете подскочиха със звън, доматите и едно парче хляб се търкулнаха на пода.
Бай Стефан се закашля. В ноздрите го беше ударил димът от цигарата и той, сякаш за пръв път виждаше тютюн у сина си, пръхна с погнуса.
- Недей да се горещиш. – Дамян се наведе да събира разпиляното. – Толкова бели съм правил, с пръст не си ме докосвал, а сега си готов да ме напердашиш.
- Не може да бъде – тихо изрече бащата. – Всичко, що е писано в тях, е било. Било е, как иначе!
- Тате! Ти наистина си се вдетенил. Вестници не четеш ли? Телевизия не гледаш ли?
- Не.
- На Марс още няма никакви хора. За тази планета науката и теоретически, а неотдавна и с непосредствено наблюдение от автоматичните сонди доказа...
- Чакай – умолително го прекъсна бай Стефан. – каква ще излезе тя? Не е имало ни Жан Валжан, ни Дон Кихот, ни Бойчо Огнянов, ни Калмука, ни...
- Никога! Естествено, не ги е имало. Всичко е плод на творческо въображение. Писателска измислица. Художествена литература, тате. Ако тя описваше делничното, действителното, щеше да е чисто и просто една словесна фотография, а не изкуство. Щеше да си е жива скука.
- Ами науката – попита бай Стефан с наведена глава, като го гледаше изпитателно изпод гъстите си вежди, - тя какво казва?
- Същото, което аз ти пея.
Бащата дълго, занесено дъвка залъка си, без да преглъща. После стана, излезе на пруста, повъртя се безцелно и, усетил да го свива сто-махът, се дотътри покрай телената ограда до съседския плет.
Плю. Вътрешностите му немирно се надигнаха и той се хвана за остриетата на два кола.
Като облекчи стомаха си и му поолекна, видя познатото бунище, кокошките, петела, лениво замижалата, отпусната на предните лапи кучешка глава, подаваща се изпод дръвника.
- Хей, вие, живи ли сте, бе?... Къш!
Кокошата фамилия сепнато подскочи, петелът заразмята червения си гребен. Кучето се надигна и размърда уши. Но спокойствието начаса се възвърна – кокошките заровиха, заклокаха под равнодушния поглед на песа.
Стефан Чудния се отдръпна от плета и без да се обади на сина си, излезе на улицата.
Нямаше ни мисъл в главата си, ни чувство – в сърцето.
По едно време му се стори, че е в каруцата. Прав. Конете препускат, а той стои, захванат за поводите, раздрусван и подхвърлян от грапавините на разбитото шосе, негов връстник. И взе, че наистина клекна, ако не беше чул името си, насмалко да тупне на пътеката.
От втория етаж на неизмазаната къща му махаше Малинов: викаше го да влезе.
Учителят нареждаше на масичката книгите си. Вадеше ги от разтворения, като разпорен корем на голяма риба, калъф. Тупваше ги една по една с длан и ги изправяше в наклонена редичка, чийто край беше подпрял с масивен метален пепелник.
- Мислех си: село, скука. Е, знам, няма да е като в града, но и тук, оказва се, може да се живее. Че кога в града съм срещал хора като тебе! При това ти си първият. Сигурно има и други. В града, да знаеш, всички си приличат... Ето, готово. Скромна даскалска библиотечка.
Учителят застана отстрани на масичката, прокара показалец по ръбовете на книгите и му кимна с широк жест:
- Вземай, която си избереш... Какво си се втренчил в краката си?
- Кал... Мърсотия... Трябваше да се събуя.
- Есен е – кимна Малинов. – Вземи, моля те, с удоволствие ти давам. Аз знам кой си и какъв си. Имам слабост към библиофилите. Особено към такива като тебе, дето веднъж в живота си я срещнеш, я не.
- Не ща. Не ща книги.
Учителят ситно-ситно премигна.
- Никога повече няма да чета – заяви гостът, все така загледан в калните си обуща.
Малинов седна насреща му и боязливо го заразглежда.
- Как си ти, бай Стефане? Да не би...
- Синът ми си дойде.
- А, студентът! Как е той?
- Лоши новини носи. Всичко, вика, е лъжа. И науката, значи, така го е рекла. Измислици.
Веждите на Малинов се повдигнаха. Той тръкна длан в длан и нехайно заяви:
- Пубертетна история. Поза на младостта. Не се вълнувай, бай Стефане. Като стигне до пети курс, ще посмъкне нос. Няма да се перчи като петле и да стряска баща си с умни приказки.
- Ами Вие...ти защо ги четеш? – кимна бай Стефан към масичката.
- За удоволствие. Навик.
- Има ли на Марс човеци?
- Не. Още не.
- А Дон Кихот Ламанчески наистина ли никога не е живял на земята?
- Е, да. Наистина.
- Ами Свидригайлов, помешчика де, не е ли излъгал Дуня? И не я ли я обичал?
- Помешчиците са ги правили тези работи. И не само те. Но Свидригайлов е тип.
- Какъв тип? Бил ли е, или не? Ходил ли е по тази земя, или тя и очите му не е виждала?
- Видял го е един, бай Стефане. Баща му, писателят. В регистрите Свидригайлов го няма записан никъде и то точно защото е литературен тип. Образ.
- Помниш ли там за банята? – тихо попита гостът.
- Каква баня?
- Дето той разправя за вечността и за банята и за оная паяжина вътре, толкова страшно и болно, как тъй може да го рече тип? Само човек, патил и препатил, жив човек може да го проумее.
- Така е – съгласи се Малинов. – Писателят го е проумял. Той наистина много е страдал и е бил умен мъж.
- Писател – повтори полугласно бай Стефан. – Огън да ги гори тези писатели!
- О – възкликна учителят, - недей така.
- Мразя ги. Мразя ги тия пусти писатели. Види се, не току тъй аз никога не чета имената по кориците. Ни едно, ни едно име, боже, не знам.
Малинов мълчеше.
- Мразя ги. Не са свестни хора. Свестните казват истината.
- Ами че те тъкмо... – рече Малинов и сконфузено затвори уста.
- И откъде, дяволските, са се пръкнали? Не може ли без тях да има романи и в романите да се разправят само истински истории?
Чудния се взря отново в калните си обуща и изведнъж омекна, сви се.
- Прощавай, Малинов, прощавай.
Докато учителят се усети, гостът му тежко изтрополя надолу по циментовото стълбище.
Малинов отиде до прозореца.
Напразно се взираше в улицата. Стефан Чудния беше свил зад дворовете и удари пряко къра. И докато Малинов, сащисан, стоеше до прозореца, а Дамян пушеше цигара след цигара в затоплената кухня, докато дядо Радойко дремеше на припек пред училището, докато кокошките ровеха за червейчета, докато хлапетата играеха в двора на тримата мускетари, които никога не са съществували, докато някъде глъхнеше могъщият тътен на ракетите, не успели още да заведат на Марс хора, един шестдесет и осемгодишен мъж газеше през лепкавата угар, през миналото, спомените си, през целия си живот...
В полутъмния обор, усетили приближаването му, конете изпръхтяха. Яслата беше празна, но те стояха кротко над нея. Дланите му се отпуснаха на вратовете им и се плъзнаха надолу по редките проскубани гриви. Дебелата гладка кожа потръпна под пръстите му.
Двата стари коня замряха и не помръднаха през цялото време, докато Стефан Чудния дълго и безгласно плака.
Вън беше ясно и топло. От земята се вдигаше лека пара, откъм овошките край пътя се обаждаха птичета – сетната песен на отиващото си циганско лято.
- Боже, боже, знам, че и тебе те няма. И ти си измислен. И защо ли, защо? Защо хората измислят такива работи? Защо да са лъжливи онези, а? Кажи ми – защо? Как тъй изведнъж излезе, че никакви и никога не ги е имало? Ами нали целият ми живот премина с тях?! Наедно сме пътували и пладнували, кроили и разваляли, хляб и мъка сме делили и радостите ни бяха общи, и доброто, и лошотията... И ако в книгите са измислени, защо продължават да живеят с мене? У мене, боже. И аз ли съм лъжовен? Има ли ме, или съм прах и измама?
Някъде надире изцвилиха коне.
Стефан Чудния спря и се вслуша. После хукна презглава към селото – стори му се, че то изведнъж е обезлюдяло. Отишли са си и Дамян, и учителят Малинов, и дядо Радойко, и децата, и библиотекарката с плетките си, и кокошките на съседите, всичко живо.
Бягаше Стефан Чудния, бягаше и не смееше дъх да си поеме...







































КЪМ ЗОНАТА - НЕОЧАКВАНА СЕКРЕТНА МИСИЯ

$
0
0
откъс от романа АНУНАКИ


х
Агент Зелена морава наблюдаваше гледката през прозореца на скоростния влак Виена-Констамбул и правеше анализ на случилия се само преди няколко часа пълен поврат в разследването му. До Пловдив оставаха няколко минути, а той си беше наумил оттам нататък да посвети мисълта си изцяло върху мисията си в Зоната. За която изобщо не беше се готвил. Имаше върху какво да разсъждава. В кариерата му се бяха случвали какви ли не неочаквани превратности, но първица - да го пратят на нерегламентирана мисия. При това – без никаква подготовка.
Можеше да откаже. Нямаше за загуби нищо. Но той почти не се колеба. Вътрешната съпротива против явния, добре осъзнат риск бързо отстъпи пред съблазънта да се озове и пребори с неочаквани предизвикателства, със самата неизвестност. В края на краищата този изненадващ поврат е и възможност да разплете докрай кълбото – в Зоната вероятно са се скрили двамата безпризорници, убили сина на наместник президента. Беше сигурен в това – и в убийството, и в бягството им при пришълците, за което някой много-много властен човек им е помогнал. Несъмнено.
Но му възложиха друго – да търси Гатин-младши. Един мъртвец, когото всички останали се надяват да видят жив. Кой по-малко, кой повече. А някои сигурно просто симулират.
Навярно и шефът му Видич вече се досеща, че всъщност го праща за зелен хайвер. Той дори не му предостави време да му докладва за резултатите от последните си проучвания.
Някой несъмнено е притиснал Видич. Надзорниците? Едва ли. Дали те изобщо са в течение на всичко това?
Безспорно е едно – шефът му прави осъзнато празен ход, като го жертва. Жертва, всъщност, със сигурност част от времето му. Иначе, да го хвърля в огъня като изкупителна пешка, пращайки го в Зоната, изглежда просто невероятно. Нали така той, Зелена морава, ще повлече и него със себе си. Макар и нерегламентирана, макар без никакви документални следи, мисията му не може да бъде самоволна. Това ще го проумее всяко хлапе. Освен ако, както е било в добрите стари времена, не е въвлечен в двойна игра. Не се е продал на друг господар. Смешно. Макар и – за съжаление - безалтернативно. Вече половин век човешката цивилизация е обединена под шапката на всемирното правителство и, уви, такава възможност няма. Скука.
Освен...освен ако Зелена морава не е вербуван от анунаките. Въпреки цялата си нелепост внезапно хрумналата идея му хареса. Наистина това е толкова вероятно, колкото младежът насреща му с електронното апаратче в ръцете да е другопланетец.
Вече почти половин час пътуваха заедно, а не бяха обменили и дума. Какво би си помислил в това положение любимият му Шерлок Холмс? Първо би се попитал с кого случайността го е събрала в едно купе. Не ще и дума – един млад чергар. Облеклото, спокойното му изражение, базразличието, с което се отнася към съседа си по купе и външният изглед подсказва, че често пътува. Несъмнено.
Сега остава да отгатне дали гледа телепрограми, записи на някакви забавни скечове, дали чете или търси някакъв сайт или... Не, не, елементарно е – играе. По движението на пръстите и съсредоточеното лице друго едва ли може да се предположи. Играе. Вероятно онази безкрайна и глупава гоненица с безброй препятствия, в която преследваният безпризорник в крайна сметка е заловен.
- Още ли не се е уморил?
- Моля?
Момъкът отсреща вдигна глава.
- Още ли се изплъзва на преследвачите беглецът? Дали умееш да ги насочваш правилно?
- Ааа...аз не играя. Скицирам нещо. Разни варианти.
- За?...
- Дизайн. Нов дизайн на...
- На какво, млади приятелю?
- На обществена тоалетна – с понижен тон, видимо притеснен, обясни младежът.
- О, тоалетна. При това – обществена. Интересно.
- Наистина ли те интересува?
- Разбира се. Нямаш представа колко важно нещо са обществените тоалетни и как несправедливо са изхвърлени отвъд полезрението на градските управи, на медиите, на разните обществени организации. А те служат на всички!
- Сериозно ли?
- Напълно – кимна Зелена морава и залитна леко напред, към спътника си.
Влакът навлизаше в гара. Бяха стигнали Пловдив.
- Нека се насладим, млади приятелю, на гледката от перона. Виж какъв живот кипи тук.
Спътникът му надзърна през прозореца. Не изглеждаше въодушевен от картината на половин дузина чакащи пътници.
- Знаеш ли, на времето Пловдив е бил доста голям град за този район.
- Сега не е ли?
- Сега населението му се е стопило четворно.
Младокът изглеждаше наистина изненадан от въпроса му. Глупав въпрос. Защо ли му го зададе. Време е да се отпусне, да затвори очи и да мисли за Зоната.
- Аз се казвам Борис – обяви спътникът му.
- Имало е такъв цар на времето.
- Цар ли? Царете са ми смешни. Не знам защо – смешни са ми, поне от това, което в училище съм узнал за тях.
Влакът потегли. Агент Зелена морава се сгуши в ъгъла, давайки вид, че има намерение да спи.
- А ти как се казваш?
- Пантелеймон.
- За пръв път чувам такова име. Старинно е навярно. Аз съм дизайнер. А ти?
- Иманяр. Сега ще спя, повелителю на клозетите.
Преди да потегли със скоростния влак успя само да прегледа отгоре-отгоре договора за аренда на Зоната. Почти нищо ново не узна. Отдавна му беше известно, че действието му е безсрочно, че щатската администрация няма право да се намесва по никакъв начин в делата на пришълците в оградената територия. Всички въпроси от взаимен интерес се решаваха чрез преки преговори с властите в Глен-Лин-сити, като анунаките се представят от пълномощник – същата корпорация, чрез която са сключили договора. Тази подробност силно го заинтригува, но не му остана време да се поразрови из търговските регистри.
Като се върне в столицата, непременно ще го стори. Дано да не отлага, така както стана с дългокраката хубавица. Тогава, след срещата до магазина за стимуланти, беше решил да не бърза – художниците, дори в столицата, се броят на пръсти и беше сигурен, че няма да се затрудни да я открие. След което беше толкова просто да се срещнат отново случайно. Отлагаше и така, ден след ден, докато се озова на път за Зоната. А там, там неизвестно докога ще остане. Досадна работа. Най-лошото е, че колкото е лесно влизането, толкова сложно ще бъде да се измъкне, ако се наложи да влачи със себе си и килърите.
А защо трябва да ги извежда? Такова нещо никой не иска от него. И като че ли никой няма интерес от връщането им. Подозрението, че всички играят някаква игра на преструвки, в която никой не иска да се разкрие цялата истина, започна да се превръща в увереност. Обидното е, че в тази игра той, суперагентът, е просто употребен, за да поддържа една илюзия.
Къде е мястото на шефа Видич в нея? Не е ли и той нечие оръдие за същата цел?
Заключението е пределно ясно – и той, агент Зелена морава, трябва да играе. И то много внимателно.
А момичето пред витрината с дрогата е супер! Защо се престори на равнодушен добряк? Тъкмо тогава не трябваше да играе. Жалко. След няколко минути, след като слезе на гаричката и поеме от там към Зоната, ще бъде вече твърде -твърде далеч от онази среща. От една неподправена истина.
Отвори очи.
Борис се беше втренчил в него и, решил, че се е събудил, го заразпитва – какво е това иманяр, има ли още такава професия в щата, съкровище ли търси...
- Моето остана в столицата. Сега отивам да диря чуждо имане. А при тебе как е? Имаш ли си съкровище?
- Имам една приятелка. Страхотно момиче е.
- И си я зарязал сама?
Борис поклати глава:
- Не. Тя си тръгна преди мене. Замина. Там, при онези, анунаките. Остана без работа, отчая се и, разбираш, нали...
- Ясно. И сега ти отиваш при съкровището си в Зоната.
- Не съм решил още.
- Така ли?! – искрено се изненада агент Зелена морава. – Защо тогава си се качил на влака, драги?
- Имам направление за работа в Марица. В град Марица.
- А, обществените клозети. Ясно.
- Колебая се.
- Значи дилемата е или съкровището, или клозетът? И ти не си направил своя избор? Толкова ли е трудно?
- Имам направление, нали ти казах. Ако не се явя на работа, падам в долната категория. А може и да се сгромолясам направо при безпризорните.
- В Зоната това не може да стане.
- Ами ако не я намеря? Ако се наложи да се върна? Страх ме е.
- Страхът понякога е добър съветник. Но само понякога. Ето, че стигнахме твоето назначение.
Влакът плавно спря. Купето им застина точно пред табелката на гарата – МАРИЦА. Докато спътникът му си събираше припряно багажа, агент Зелена морава обхождаше с поглед перона. Не се мяркаше жива душа. Никой не се канеше да пътува. И никой друг не слезе.
Какво ли ще е след минути на последната гара? Никак не му се искаше да се озове там сам на перона като специалиста по обществените тоалетни. Интересно – пътуват ли с влака и други за Зоната? Дано. Иначе защо ще има спирка – от арендния договор знаеше, че щатските власти са се задължили и за своя сметка са открили гаричката и да не препятстват намерението на решилите да се изселят в Зоната. Добре ще е да слязат и други, да не се набива на очи.
Самотната фигура на младия дизайнер, озовала се вън, след няколко крачки към изхода, застина в нерешителност, после се обърна към влака. Борис явно търсеше с поглед спътника си и щом го зърна, помаха вяло с дясната си ръка. Точно в този момент, когато понечи да отвърне на жеста му, от пътната чанта се обади гласът на служебния му фон.
Търсеше го Драшко Видич. Преди да открие линията, докато се питаше какво ли може да е забравил шефът да му заръча, агент Зелена морава отново хвърли прощален поглед към перона.
Борис тичаше след потеглилия и бързо набиращ скорост влак.

ПОЧТИ ПЛАЖНА ИСТОРИЯ

$
0
0


Лежеше сама на тясната пясъчна ивица между камъните. Бяла широкопола шапка закриваше половината й лице, пъстра хавлия – тялото до коленете. Заговори я на немски. После опита на полски. Тя дори не трепна.
Излегна се до нея на обратната страна, с глава към морето. В плиткото цапуркаха и се плискаха неколцина дребни циганчета, а по-навътре, над спокойната гладка вода, като на картина, дремеха две неподвижни лодки. Без да откъсва поглед от тях, леко я погъделичка по петата и каза на български:
- И тук има мухи.
- Аха. Двукраки. Най-досадните.
Той се извърна, надвеси се на колене над нея и с показалец приповдигна плажната й шапка:
- Извинете, мадам.
Наблюдаваше го с присвити спокойни очи. Отблизо личаха бръчиците й – не беше в първа младост.
- Имате сладки устнички, но съм разочарован.
- Махай се.
- А, ето че минахме на „ти”. Много бързо, мадам. Не ви отива на прелестната фигура. За грубостта – глоба. Назначавам ви половин час да пазите безвъзмездно ценностите ми.
- Ще ги наглеждам – съгласи се тя.
- Запалка „Ронсон”, слънчеви очила, пакетче „Кент”, ключовете от лимузината ми и от апартамента ми в Рио де Жанейро. Доверявам ви всичко с изключение на чековата си книжка и сърцето си.
Докато влизаше във водата на два-три пъти се обърна, но жената, за разлика от него, не изглеждаше любопитна. После, когато загреба към лодките с дългите се ръце, камъните вече я закриваха. Морето беше топло. Обърна се на гръб, отпусна се.
Течението неусетно го беше отнесло настрани. Когато излезе на брега, в първия момент не го разбра, защото беше забравил за жената. Но му се допуши – след къпане цигарата му беше особено вкусна – и тръгна към камъните. Прибра вещите си и се запъти натам, където летовниците лежаха по-нагъсто.
- Ало, прощавайте... Къпахте се повече от половин час. Сега аз трябва да ви глобя. Почерпете ме една цигара.
Той отвори пакетчето, чукна с нокът дъното му.
- И огънче ли нямате?
- Нямам.
- Не е хубаво да ме връщате, но възпитанието не ми позволява да хвърлям цигари по плажа.
Запушиха. Циганчетата още лудуваха в плиткото.
- Какво търсят тук? По-рано не идваха на офицерския плаж.
Той не отвърна.
- А вие? Вие какво търсите тук? – настойчиво попита тя.
- Едно гърне със злато. Дядо ми го е закопал до брега.
Жената се засмя:
- Чужденките ще ви помогнат ли да ги намерите? Защо не опитате на Златните пясъци?... Не сте вече така приказлив.
- Мадам, аз съм трудов човек. А трудът трябва да се уважава, какъвто и да е той, стига да ни носи радост и наслада. Тъй че шегите ви по негов адрес са неуместни.
- Извинете... О, аз съм изгоряла. Как ще се добера до дома в този пек? Колата ви наблизо ли е?
Едва сега той забеляза, че хавлията лежи смотана до нея. Стегнатият й гладък корем беше позачервен.
- Съжалявам. Лимузината ми е на химическо чистене.
Тя отново се засмя:
- Едно време, когато бях ученичка, казваха: оставих си часовника на пианото в курника. Часовник сред хлапетата тогава беше рядкост.
- Имате склонност към тънко остроумие. Аз, обаче, нямам представа за онова време, защото тогава съм бил още с биберон в устата.
- Нетактичен сте.
- Непосредствен съм. Ако, все пак, съм ви засегнал, хиляди извинения.
- Имате предубеждение към българките?
- Изобщо не ме интересуват.
- Ами ако...аз съм намерила гърнето на дядото?
Минута-две той съсредоточено се вглеждаше в лицето й.
- Излиза, аз трябва да черпя.
- Напротив, на мене се полага – увери го тя. – От радост, че съм открила законния наследник.
Той се подвоуми, сетне захвърли недопушената цигара и стана:
- О кей! Ще изсипем в морето съдържанието му и вие ще ми сварите боб в гърнето.
В ранния следобеден час заведенията бяха препълнени, в предверията и навън, на улицата чакаха десетки летовници. Решиха да отидат на Златните пясъци. Таксито плати тя. И още преди да седнат на хладина в ресторант „Трифон зарезан”, го предупреди да не се притеснява, всичко щяло да е за нейна сметка.
- За сметка на моя дядо – поправи я той. – Много мило от твоя страна, но ще заръчвам аз. Какво пиеш?
- Само кампари и вино.
- Интересно съчетание. Много интересно.
Видът му беше отегчен. Не говореше, а сипеше думи. Тъмните стъкла на огромните му очила се местеха от маса към маса. Режеше на съвсем тънки късчета топлото месо и дъвчеше вяло, без желание. Тя го попита защо сутринта е казал, че е разочарован от нея. И понеже не последва отговор, добави:
- Защото съм българка ли? А защо каза да изсипем в морето златото, за да ти варя боб в гърнето?
- Нашенката, като види гърне, мисли за боб.
- Не обиждай сънародничките си. Не ги познаваш.
- Възможно е – съгласи се той. Аз съм артист по натура, но нямам вземане-даване с нашенки.
- Още си много млад, не познаваш живота. – Тя звънко, продължително се разсмя. – Ще ме изпратиш ли?
- При едно условие – ако ми свариш боб.
До града отново пътуваха с такси и отново плати тя. Като слязоха от колата, му заръча да я следва на двадесетина метра и да влезе в блока две-три минути след нея. Живееше на седмия етаж. Като влезе в апартамента, го лъхна тежка миризма, примесена с тънкия аромат на скъп парфюм. В антрето беше тъмно, полумрак изпълваше и стаята със спуснати пердета. На масичката се появи бутилка кампари и две чаши. Пиха мълчаливо, той по глътчица, тя почти до дъно. Наля си отново, потрети – все така бързо, нетърпеливо – и се изправи. С леко клатушкане отиде до ъгъла. Чу се щракване, бледа червена светлина от лампион очерта формите й под полупрозрачния пеньоар.
- Топло е – каза тя. – Много е топло. Съблечи се, не се притеснявай.
- Мързи ме.
- Да ти помогна ли?
- Може – великодушно разреши той.
...Вееше му с някаква дреха над лицето, а с другата си ръка го гладеше по гърдите и нареждаше:
- Хубавото ми момченце, сладкото ми гларусче. Много си сладък наистина. Чужденките ли те научиха? Няма да те пусна при тях. Чуваш ли, няма да те пусна. Кажи – аз добра ли съм.
- Загоряла си.
Плесна го по бузата. Той не помръдна. Тя се тръшна по гръб до него.
- Мъжът ми не се е прибирал шест месеца. Известно ли ти е, че половината от разводите в този град са на моряшки семейства? Чакаш, чакаш, животът си минава и откъде накъде съвременната жена е длъжна да се затвори в къщи...
Говореше задъхано, ожесточено. От разлетите, пиянски нотки в гласа й не беше останал помен.
- Какъв е мъжът ти?
- Втори механик.
- Защо не се прибере на брега? Първи механик ли чака да стане?
- Нищо не чака. Залюляло го е морето, на сушата повече от месец не изтрайва. Става заядлив, дребнав. Започва да ме буди рано сутрин, кара ме да чистя, да преглеждам дрехите му и да му шия копчета... Не ти ли е интересно?
- Ммм... Спи ми се.
Тя стана, донесе одеяло, зави го. Мушна се под одеялото и го прегърна. Беше й обърнал гръб – така заспаха.
Пръв се събуди той. На светлината на лампиона пристъпи до прозореца и отгърна пердето. Навън беше тъмно. Две повредени неонови лампи бледо премигваха до отсрещния блок. Потърси часовника й – спомни си, че беше го свалила от ръката си, докато пиеха кампари, но на масичката освен преполовената бутилка и двете чаши друго нямаше.
В антрето напипа електрическия ключ и натисна. Два, три пъти – никакъв резултат.
- Какво търсиш? – чу се от стаята. – Не се мъчи, крушката е изгоряла.
В банята, както одеве, когато влизаше в апартамента, го лъхна странната миризма. Той притисна гнусливо с два пръста носа си, прекрачи във ваната. Душът нямаше цедка, водата го биеше силно в темето, а от батерията в краката му пръскаха две струйки – едната ледено студена, а другата просто пърлеше. Отдръпна се настрани. Наплиска се как да е с шепи. На стената отсреща висеше голям мъхест пешкир. Избърса с него само тялото си – освен познатият му вече парфюм, пешкирът излъчваше и другата тайнствена миризма.
Върна се в стаята. Включи осветлението. Тя бързо придърпа одеялото и се зави до врата.
- Не ме гледай. Срамувам се.
- Нима? Откога?
- Винаги съм била такава. Не мисли, че си го позволявам с всеки срещнат.
- Аха, личи си – иронично каза той. – Защо тогава ходиш на плаж? Не те ли е страх от мъжките погледи?
- Не си падам по плажните истории. Това беше изключение.
- Звучи почти като комплимент. Аз съм вторият мъж в живота ти, нали?
- Не се заяждай.
- Ами какво да правя, като съм гладен. Свари ми боб.
- Стига с този боб. Селяндурска шега.
- Не се шегувам – увери я той. – Прияло ми се е бобец. Омръзнаха ми ресторантските скари. Кебапчета и кюфтета на пъпа ми ще покарат. Душата ми копнее за прост български фасулец, сварен на бавен огън, запържен с лук, ммм...
- Нямам нито фасул, нито лук. Виж какво е останало в хладилника и яж. И се облечи, моля те.
- Първо да задоволим душевните потребности, после ще мислим за тялото. Казах ти, че съм артист по натура, затова...
Той неволно замлъкна, попаднал сред тежкия спарен въздух на кухнята. Изглежда стопанката от месеци не беше проветрявала. Розовата раковина на лятата мивка беше пълна с неизмити чинии. По плочките на плота лъщяха мазни петна. Джезвета, прибори, чашки с недопито кафе, тигани, тенджери – всичко беше разхвърляно сред лекета, разсипана захар и огризки. Около препълнената кофа – приспособено за боклук варелче на „Шел” – се валяха корички хляб и фасове. Хладилникът предеше тихо и сладостно като задрямала котка, но на полупразните му рафтове единственото, което заслужаваше внимание, бяха няколко спаружени кренвирша. Взе ги и излезе на балкона, на чист въздух.
Отнякъде се обади радио. Късият мелодичен сигнал се повтори и той съобрази, че не е радио, а звънец. Сигурно се прибира окъснял курортист. Като дъвчеше лениво, реши, че в тези нови панелни жилища изолацията е отвратителна.
Нещо задраска с тънък металически призвук, хлопна се врата. В антрето отекнаха тежки стъпки. Хлопането се повтори.
- Любо, ти ли си? – чу се нейният глас, изтънял и вибриращ. – Най-сетне! Как така, защо не ме предупреди?
Плътен мъжки бас избоботи:
- Къде е?
- Кой?
- Любовника ти. Видях го разпищолен на кухненския балкон.
Едва сега той съобрази какво се беше случило. Недоумението му отстъпи на панически страх. Изтича в антрето, втурна се към изхода и с все сила задърпа бравата.
- Аха, ето го пиленцето.
Беше едър, набит мъж, здравеняк. Лицето му не се виждаше добре. Проникващата от стаята светлина очертаваше оплешивяла над челото глава с дълги и широки бакембарди. Кой знае защо тъкмо те го уплашиха най-много.
Мъжът бавно го приближи. Дръпна недоядените кренвирши от ръката му и понечи да замахне към лицето му, но ги захвърли на пода. Посочи му банята:
- Влизай там. После ще се разправям с тебе.
Изпълни светкавично нареждането. Беше се изпотил, но само след минута-две му стена студено. Батерията във ваната капеше и монотонното тупкане на капките се забиваше в мозъка му. Напънът му да затвори крана се оказа безполезен. Оттатък, в стаята, където допреди малко се беше излежавал до топлото й тяло, бяха започнали обяснения. Различаваше само гласовете им. Нещо тежко падна на пода. Очакваше викове, писък – сигурно я биеше, - представи си бакембардите му и отново се изпоти. Ала вместо писък, съвсем ясно, сякаш говореше до ухото му, прозвуча нейният глас:
- Не обиждай. Не съм проститутка. На проститутките им плащат, а аз не съм взела нищо от него. Ние се обичаме. Той е артист.
- Стига. Млъквай. Млъквай и тръгвай.
- Къде ме гониш посред нощ? Ти звяр ли си? Защо не уважаваш чувствата на хората?
- След час има влак. Казах ти – марш при децата.
- Разбери, не съм ги пратила нарочно на село. Сами пожелаха да отидат при баба си.
- Шшшт!
Басът тихо изрече няколко неразбираеми думи и жената млъкна. Нещо прошумоля. Чуха се стъпки. Изминаха няколко безкрайно дълги минути. Щракна ключалка.
Стъпките – сега бяха само неговите, на стопанина – приближиха банята. Една здрава мъжка ръка захвърли вътре дрехите му.
След малко басът попита отвън:
-Готов ли си?
- Да.
Вратата широко се отвори. Той извърна глава, за да не го гледа в лицето, но забеляза, че бакембардите му са прошарени и това неочаквано го успокои. Механикът, опрял длани в рамката на вратата, поклати глава:
- Артист... Нещо много кльощав ми изглеждаш. Къде се запознахте?
- На плажа.
- Плажна история, така ли?... Отговаряй. Отговаряй точно и ясно. От това зависи съдбата ти. Отдавна ли мърсувате двамата?
- Не сме мърсували.
- Значи любов. Чиста непорочна любов.
- Тя не е...
- Артисте, не ми се прави на джентълмен. Тя ми е ясна. Питам тебе. С какво я подлъга?
- Нищо не съм й обещавал. Даже напротив, тя ме покани да ми свари едно гърне боб. Нима мислите, че заради това...
Механикът присви очи и неочаквано силно се разсмя.
- Така. Питам те за последен път – любов или не?
- Да – рече той с треперлив глас.
- Ще се ожениш ли за нея? Аз утре подавам молба за развод. Помисли преди да ми отговориш и не се прави на божа кравичка, на мене такива не ми минават. Хайде, мъжки – ще се ожениш ли?
- Д...да.
- Добре. Готви се за сватба.
Бакембардите изчезнаха от рамката. Вратата остана открехната и докато той се колебаеше дали да остане вътре, или да излезе, в краката му тупна вързоп чаршафи. После механикът донесе огромен, приличен на делва плетен кош и изсипа съдържанието му във ваната; запримъква още чаршафи, пликове, хвърляше, без да гледа, пешкири, покривки, омачкано захабено бельо, чорапогащници, фланели, сутиени, блузи, пердета... Накрая изпразни платнена торба с куп мъжки ризи. Обяви, че пералнята е повредена и му пожела приятно пране, като метна връз купа два пакета „Синпро” и му съобщи, че отива на гости на свой приятел.
Притиснат до пояс от вонящата грамада (най-сетне се досети каква беше онази странна миризма), неволникът дълго стоя неподвижен, затулил с длан носа си.
- Ами ако не изпера?
- Ще те напердаша – подвикна стопанинът откъм външната врата и заканата му прозвуча доста убедително.
Изгреба от ваната мръсното бельо и я напълни с гореща вода. Сипа прах, разбърка го. Натъпка няколко чаршафа и калъфки за възглавници, завъртя ги с дългата дървена щипка. Миризмата вече не се усещаше. Правеше си на око сметката – за два-три часа, най-много за четири трябва да свърши. Но скоро се измори (никога не беше прал) и като ги остави да киснат, тръгна по стаите да проучи обстановката.
Запалката, слънчевите очила и ключът от стаята, която наемаше в града, лежаха на масичката в хола. Бутилката я нямаше, пакетчето „Кент” – също. Претърси целия апартамент. Пушеше му се и колкото повече се убеждаваше, че няма да намери цигари, толкова повече се измъчваше. Не беше свикнал да се лишава от каквото и да е и сега невъзможността да удовлетвори тази потребност на привичката го влудяваше. Пробва своя ключ, но той дори не влезе в патрона на външната врата. Реши да я изкърти. Дълго рови напразно в кухнята и шкафовете – изглежда стопанинът предвидливо беше скрил дори кухненския нож. Излезе на балкона. Хрумна му да навърже чаршафите и по тях като по въже да се спусне долу – нещо такова беше гледал във филм, - но гледката от седмия етаж го накара да се откаже.
Какво да предприеме? Не може да няма някакъв начин да се измъкне незабелязано и без риск от своето затворничество. Ядосваше се, защото скоро се умори да мисли, а и паметта му не му подсказваше нищо приемливо за такова положение. Две лета по Черноморието той беше преживял безконфликтно, като се изключи неотдавнашното сдърпване с познат спасител на Златните пясъци и една дребна неприятност с милицията, от която се измъкна сух. Беше свикнал да го ухажват, да го хранят, да му правят подаръци, а застаряващите, навлезли, или вече оставили зад гърба си зоната на критичната възраст летовнички дори му даваха пари на ръка. Вземаше само български левове. И понеже почти не харчеше свои, спестените джобни служеха за доказателство пред родителите му, че е работил като екскурзовод през активния туристически сезон. Зимите прекарваше при тях в скучното подбалканско градче, като се губеше по цели дни в окръжния център. Не му беше трудно да ги заблуждава, че ходи на кандидатстудентски консултации, тъй като бащата и майката копнееха да видят сина си висшист и никак не се смущаваха, че е вече двадесет и четиригодишен.
Върна се при прането, примирен с мисълта, че всичките му сегашни неволи са временни, скоро ще се озове на свобода и никой няма да узнае за унизителното му премеждие. За този мъченически ден сам – непременно – ще се възнагради стократно; до първите есенни дъждове, когато летовниците си стягат куфарите, има поне две-три седмици. Работи дълго, без да почива. Кръстът му се схвана, краката му изтръпнаха. Легна да поспи на дивана.
Когато се накани да поднови занятието си, забеляза, че механикът му е оставил храна в антрето. Не я докосна. Затърка отново захабените дрешки. Избута навън, в коридора, мръсната грамада, за да не стеснява движенията му. Купът не намаляваше, понякога дори му се струваше, че става по-висок. Обземаше го отчаяние. Да пере как да е през пръсти, не смееше. Морякът сигурно нямаше да му го прости. А неприятностите продължаваха. Кожата на ръцете му се сгърчи и изгоря от силния препарат. Налегна го главоболие и той отново си даде почивка. Вторият път стана от дивана с мускулна треска. Омете всичко от двата пакета – механикът тъкмо беше донесъл втори и половин дузина кутии с прах за пране. Примоли му се за цигара, но морякът дори не го погледна.
Напредваше все по-бавно. Вече не заничаше между спуснатите пердета, не се вслушваше, не знаеше ден ли е, нощ ли е. Когато изстиска и последната дрешка и хвърли поглед към антрето, изтръпна – там се беше появил още един куп. Разтърка помътнелите си очи и дълго се взира в него, докато съобрази, че не вижда мръсна бельо, а смачкани вестници. Бяха останали от храната. Събра ги, отнесе ги в кухнята и стъписан се спря на прага.
На почистената маса блестяха две бутилки водка, окръжени от чинии и прибори. Механикът режеше салам.
- Влез, артисте, влез.
- Колко часа съм прал? – сподавено попита той.
- Какви часове, три дена не ти стигнаха. Нямаш тренинг. Не се плаши, ще свикнеш. Като за начало не е лошо. Смятай, че първата ти крачка към семейния живот е успешна. Сядай. Какво преглъщаш като риба на сухо?
- Може ли една цигарка?
Механикът му даде и сам запали.
- Никога не съм пушил по-хубава цигара.
- Този боклук го пафкат американските войници. Е, да, за тебе е сладка. От тук нататък винаги ще ти е сладка. И знаеш ли какво още трябва да научиш?
- Какво?
- Да вариш боб. – Механикът се засмя. – Да готвиш. Усвоиш ли прането и готвенето, готов си за съпружеството.
Обърна на един дъх и втората чашка водка и размаха длани пред лицето си:
- Нанайн!
- Моля?
Алкохолът го беше ударил веднага в главата. Физиономията на механика му се видя плоска, безплътна, побелелите му бакембарди стърчаха като памучни фъндъци на картонена маска. Той дори се почуди откъде се беше появила тя, какъв беше този непознат образ. Сам си напълни чашата и рече:
- Не съм по тази част.
- За три дена си забравил чувствата си? А не бива. Раздялата трябва да ги е подсилила.
Лицето на механика не трепваше. Беше станало сериозно, прекалено сериозно за човек, седнал да се черпи. Ала събутилникът му не забелязваше промяната. Водката го беше размекнала; всичко, случило се допреди минута, сега му се струваше сън. Повтори:
- Не съм по тази част.
- А по коя си? – попита механикът. Пръстите на дясната му ръка съсредоточено засукваха върха на посребрения бакембард.
- По тънката.
- Аха. Е, как е? Върви ли? Падат ли бройки?
- Колкото щеш. Понякога даже ми омръзва. Всички мадами са еднакви. На какъвто и език да говорят, една и съща песен пеят.
- Лесно ги сваляш, значи. Кажи някоя хватка, сподели опит.
- А, моля, моля, аз не съм елементарен сваляч.
- Как така?
- Мене ме свалят. – Той щракна с пръсти. – Магнетичен съм. Веднага се лепват. Обаче така лесно, както с тази...
- Карай, карай, не се притеснявай.
- Ами че тя беше готова. Аз нямах никакво намерение. Моят сектор е европейски с предпочитания към Запада и Скандинавия. Беше поизгоряла от слънцето, изразих й съболезнования, а тя се трогна и започна да ме убеждава, че имала излишни пари. Нищо не съм искал, но щом сама предлага, на балама ли да се правя.
- Почти като любов от пръв поглед.
Разсмя се в лицето на механика и пак не забеляза как ръката на домакина престана да засуква бакембарда и застина неподвижна.
- Гнида!
Преди да успее да се опомни, морякът го измъкна иззад масата. Яката му десница го сграбчи за врата и го повлече навън. Оглуши го силна плесница. Механикът все още го държеше за врата – от удара тялото му се завъртя на полуоборот. Втора плесница го отхвърли в другия край на стълбищната площадка до вратата на асансьора. Няколко секунди не чуваше и не виждаше. Струваше му се, че блокът се люлее като при земетресение.
Морякът отново се появи и той инстинктивно се дръпна назад. Миг-два механикът го гледаше със свирепо презрение, сетне подхвърли вещите му и затръшна вратата на жилището. Очилата и ключът паднаха пред краката му, а запалката отскочи и се затъркаля по стълбището.
- Но защо? Нали си платих за гяволлъка – промърмори той. После тихо, почти беззвучно рече на себе си: - Нищо не разбирам.
Металическият звън се свличаше надолу по стъпалата. Унизен и обиден, както никога досега в живота си, двадесет и четиригодишният кандидат-студент заслиза подир него. Затича се – все пак запалка „Ронсон” не се намира под път и над път...









ПОСРЕЩАНЕ

$
0
0




В този следобедeн час както обикновено децата от квартала гонеха топката в еднопосочна уличка. По нея рядко преминаваха коли, почти пълновластни господари й бяха хлапетата. Както винаги те играеха разделени на два отбора. Игрището очертаваха по дължина бордюрите, на ширина – тебеширена черта, теглена по неравния асфалт. Вратите ограничаваха по два камъка.
Високо кокалесто момче, същински дългуч, водеше единия отбор, а другия – розовобузест дебеланко. Топката летеше най-често към тях и когато встъпваха в единоборство, другарите им свиркаха и подвикваха възторжено. Още по-пъргаво беше дребничко, съвсем като джудже, момче, на него, обаче, никой не му подаваше. То се мотаеше в краката на другите в напразен стремеж да докопа топката.
Накратко това беше обикновена картина в съвсем обикновен тих следобяд в един от кварталите на съвсем-съвсем обикновен земен град. Тъй като нямаше къде другаде да играят, момчетата тичаха по улицата, гонеха топката и пет пари не даваха за сръднята на възрастните и за всичко останало, което ставаше край тях и в цялата останала част на Вселената.
В това време към Земята бързо приближаваше малък звездолет. В него пътуваха представители на далечна и съвършено чужда на човешките представи цивилизация. Пришълците бяха съвсем дребни. Летателният им апарат имаше формата на сфера, като повечето небесни тела. За да ги забележат земните жители, пътешествениците постоянно изпращаха сигнали. Прихванаха ги десетки радиотелескопи и други земни приемници. Почти никой не им обърна внимание. Малцината специалисти, които ги записаха, без колебание ги приеха за пулсации на неизвестна неутронна звезда.
Поради незначителните размери на звездолета нито една радарна станция не отбеляза врязването му в атмосферата на Земята.
*
Момчетата се бяха разпалили, играта навлизаше във вихрено темпо. Шишкото се пребори с дългуча, шутира точно, но топката се отби в дребосъка – беше застанал точно в този момент между дебеланкото и вратата на другия отбор. Последва навикване и хокане от своите, а откъм съперниците – възторжени, одобрителни крясъци.
Гуменото кълбо отново отскочи от нечие тяло, запровира се между скупчилите се около мъника хлапета и се загуби в навалицата. Настъпи онова, което запалянковците наричат меле. Пръв го докопа върлинестият крак на дългуча. Той замахна към опразнената врата на противника. Шутира и шишкото. Двата удара станаха почти едновременно и двете момчета, луди от радост, завикаха „Гол, гооол...”.
Ликуваха и двата отбора. Само дребосъкът смутено местеше поглед ту към едната, ту към другата врата.
Постепенно виковете секнаха, всички се заозъртаха удивени.
Момчетата заспориха, заблъскаха се. В гълчавата не се разбираше кой кого в какво обвинява. Само дребничкото хлапе, прилично на джудже, се сети да вземе топките. Те бяха д в е! То ги донесе и почтително ги предаде в ръцете на дългуча. Той ги огледа, подхвърли ги една по една, после сви рамене и изкриви устни – и двете изглеждаха еднакви на цвят и големина. Само дето едната беше съвсем чиста и очевидно по-тежка от другата. Която пък бе порядъчно омърлявена.
Шишкото измъкна отнякъде джобно ножче. Дръпна от ръцете на дългуча мръсната топка и я намушка с ножчето. Пъхна чипия си нос в направената дупка. Изсумтя. После протегна ръка към другата, ала дългучът не му я даде. Двамата се сборичкаха. Топката, изтървана от високото момче, отскочи на асфалта.
Зад скупчените по средата на улицата хлапета настойчиво пищеше клаксон. Те неохотно се дръпнаха да сторят път на колата. Водачът даде газ и автомобилът сърдито профуча край групичката. Едновременно прозвуча слаб, но остър сърцераздирателен писък и някакъв странен, съвсем чуден звън; цялата тази неочаквана канонада от звуци бързо свърши с рязък пукот, подобен на резултата от отваряне на бутилка шампанско.
На уличното платно, досами бордюра, където преди малко се търкаляше топката, лежеше безформена разноцветна маса. В нея пробляскваха тънки, едва забележими сребристи нишки. Под купчинката бавно растеше влажно петно.
Момчетата неуверено приближиха. Шишкото се наведе, протегна ръка, но почти веднага я отдръпна, сбърчил нос. Отблъсна го остра, съвършено непозната миризма. Кракът му предпазливо докосна безформената маса, после я ритна. Тя се преметна и легна на гуменката на дългуча. Той с отвращение я отхвърли от себе си.
Всички затъпкаха, заритаха желеподобното, прилично на мекотело парче. От него летяха пръски, усилваше се неприятната миризма. Пръските се лепяха по дрехите и лицата на момчетата и засилваха ожесточението им.
На мъничето, което единствено стоеше настрана и не участваше в разправата, му се струваше, че чува глух писък и още някакъв неясен, но членоразделен звук. Момченцето не посмя да се обади, защото винаги, когато казваше нещо необичайно, другите му се смееха. Както, впрочем, се случва обикновено с дребосъците.
Миризмата ставаше все по-силна. Момчетата изритаха мекотелото зад тебеширената черта на своето царство и се разбягаха по домовете си да се чистят и мият.

*
На уличката се появи възпълна мургава жена в оранжева престилка, с метла и кошче за боклук. Тя крачеше по асфалта с достоинство, леко изпъчена. От време на време спираше и, без да се навежда – метлата имаше дълга дръжка – подмиташе в кошчето фасове, хартийки и други боклуци.
Изведнъж мургавото й лице трепна. На пет-шест крачки от нея лежеше нещо необикновено. Заприлича й на съблазнителната плодова торта, която беше виждала в кварталната сладкарница. Макар да се валяше на асфалта, нещото изглеждаше чисто и – дяволското – мърдаше като живо. Жената премигна, обърна метлата и го докосна с върха на дръжката. Лъхна я странна, неприятна миризма. Бръсна го в кошчето си.
С бавната си, излъчваща сигурност и спокойствие походка жената отиде до металния контейнер за отпадъци пред близкия жилищен блок. Изтърси вътре всичкия боклук. Тръсна капака на контейнера. Прихвана под мишница инструментите си и се върна на уличката. Седна на бордюра. Измъкна под оранжевата престилка стара охлузена лула. Натъпка я с тютюн, припали и като човек, доволен от съвестно свършената си работа, запуши с наслаждение.







ЗАЩО НИ Е МИЛИЦИЯ?

$
0
0





Служителите, пазители на реда и закона, които днес наричаме полицаи, пак искат високи заплати. Събират се по площадите, пушат, пият минерална вода, упражняват ораторските си умения и „пълнят” новините. И ето ти нова (всъщност позната до втръсване) тема за разговори и спорове: много или малко им е хилядарката на месец, справедливи ли са претенциите им или не.

Теоретически нещата са пределни ясни. Разбира се, че пазителят на реда по принцип заслужава високо възнаграждение. Полагат му се и някои привилегии. Така е почти навсякъде по света. Спор няма. Само дето субектът, както се изразяват философите, е сбъркан. Къде ги полицаите (каквито трябва да бъдат и са в нормалния цивилизован свят)? Къде е полицията?

По щат са много, комай прекалено много: над 60 000 с комисарите и чиновниците. В Лондон полицаите са малко над 40 000. Населението му – над 8 милиона – е повече от населението на България. И без да си ходил в английската столица, само от гледането на документални филми, където фигурата на полицая неотменно присъства едва ли не във всеки уличен кадър, ще речеш, че е обратно. Нашите пазители на реда ги няма по улиците. Те са в канцеларии, в служебни автомобили, скрити в храстите, по разни акции (обикновено с екзотични имена и винаги с главна функция да „пълнят” новините и създават чувството, че гонят бандитите, че се скъсват от работа).

Живея в краен варненски панелен квартал, обитаван от 12-13 хиляди души. В партера на един от панелните блокове, зарешетен като съседните апартаменти, се помещава полицейски участък. Тези дни познат ми се оплака: потрошили му задното стъкло на автомобила, току що купен, без застраховка – отишъл в участъка и там му казали, че могат само да напишат протокол. Но в случая той – протоколът - е излишен. С видима досада изслушали обясненията му, че има свидетел, видял и готов да разпознае злосторниците. Но като добавил, че в квартала през последните дни това е трети или четвърти случай, униформеният го срязал: няма такова нещо, от години не е регистрирано подобно деяние! Изглежда моят познат в този момент е бил възприет като застрашителен фактор – току виж им развали статистиката. А тя, както в добрите стари времена на развития социализъм си е чиста стъкмистика. Какво друго може да заключи човек, след като сигнал за престъпление приемат „за сведение”, сиреч – за кошчето.

В събота и неделя, по официалните празници участъкът е заключен. Почиват си хората.

Живея вече десет години във въпросния квартал и нямам спомен да съм виждал вечер или през нощта патрулиращ(и) пазител(и) на реда. Срещнете ли между панелните блокове такъв човек в униформа, бъдете сигурни, че той или отива или се връща от работа. Картинката е типична за всяко по-голямо наше селище. И затова – както си беше в доброто старо време на развития социализъм – зърне ли нашенецът на улицата униформите им, изпитва инстинктивен страх. Тук става нещо, мисли си нашенецът и кривва встрани или бърза притеснен да ги подмине. Вместо да му вдъхнат увереност и спокойствие, както е, да речем, в Лондон.

След двадесет и толкова години, след навлизането на толкова млади хора в полицейските служби и управления, след толкова реорганизации и реформи, какво се е променило? Полицейски ли? Няма такова нещо. Промяната е само в „опаковката”. Същият дух, същият милиционерски манталитет владее в МВР. И „работата” им си е чисто милиционерска – да слугуват на началството. А не на негово величество Гражданина. Той – между другото. За отчета, за стъкмистиката тоест.

Е, има две промени. При социализма нямаше тън-мън. Сега, колчем възникне подходящ повод (подхвърлили някой и друг лев допълнително на учителите и лекарите), в духа на демокрацията се разиграва театрото с минералната вода и вайкането от недоимъка. Ако мине. Ако не мине – налягаме си парцалите и чакаме следващия повод.

Другата новост е – да го кажем направо – появата на паралелни структури: частни охранителни фирми, отряди за самоотбрана по селата. При социализма ги нямаше. И причината не е само в тоталитарността. Всъщност, то си е ясно като две и две: не работи ли държавната структура, пръкват дублиращи структури. Казват, че в частния охранителен сектор са заети два пъти повече от броя на милиционерите ни! Е, тези, които могат да си позволя наемането на частни пазачи, нямат нужда от милиция.

А останалите са девета грижа за нея.

Тогава? Въпросът от заглавието си е чисто риторичен.



Тошо Лижев

Viewing all 282 articles
Browse latest View live