Това е последният "епизод"от "попътностите", който публикувам в блога.. Обемистият том на мемоарната книга със същото заглавие (ПОПЪТНОСТИ) вече излезе от печатницата. Кога ще се появи в книжарниците и къде все още не знам...
ВАСИЛ ПОПОВ СЛИЗА В ДОЛИНАТА
Утринен час. Седим с Васил Попов на една маса само двамата в полупразната залана варненския ресторант „Орбита”. Той вади традиционния шоколад от джоба на сакото си и ми обяснява – за пореден път, – че винаги си носи, за всеки случай. Беше убеден, че помага срещу махмурлука. Разговорът ни се върти около Девня, тамошните строители, довчерашни земеделци, все още с единия крак в село. Авторът на „Времето на героя” идваше често в града ни по разни поводи, този път бе заради присъждането му на наградата „Варна” за романа „Низината”. Кой ме дявол дръпна за езика, заявих, че не съм съгласен с общоприетото схващане за миграцията като голяма, доминираща тема в творчеството му. Той приемаше тази теза, внушена му от критиката. Дръзко заявих, че сама по себе си миграцията, както да речем и любовта, не може да бъде тема на едно обемно белетристично произведение. Васил Попов не обичаше да му противоречат. Дояждайки големия шоколад, сухо попита коя е според мене истинската тема в романите му. Отчуждението, рекох, алиенацията. Взря се с тежкия си тъмен поглед в лицето ми и обяви, че съм млад и незрял, за да бъда съдник. Но изглеждаше озадачен. Четох по-късно романа му за Девня, той току що беше излязъл от печат, писан с контрактация. Социална поръчка. Къде ще отиде голямата награда „Варна” нея година бе ясно отдавна. А „Низината” навярно е най-слабата книга на Васил Попов. Тогава му се чудех – защо му е да клати шапка на силните на деня? Признат талант, неизтриваемо име. Винаги съм смятал, че социалната поръчка за писателя е като оглавника за добичето. Дали не са го съблазнили двете хилядарки от контрактацията, които наградата „Варна” умножаваше двойно (материалното ѝ изражение тогава беше също 2 000 лева)? На времето това бяха доста пари. Едва ли. Може би го е водила мисълта за лесната слава? Още едно стъпало над вече изкачената кота? Не, не е това. Не ще да е било само това. Васил Попов бе човек с леви убеждения. Като повечето български писатели – вгледайте се в имената отпреди 9 септември. (След Девети мимикрията и нагаждачеството „размиват” картината.) И не беше чужд на патернализма – тежнението към личностите на върха на социално-политическатапирамида, които се възприемаха едва ли не като символи на идеологията, на идеала. Блестящият романист от село Миндя, сигурен съм, никога не е падал до жалкото блюдолизство на Радичков, но с цялото си поведение подсказваше, че се стреми да се добере до статуса на знаменитите латиноамерикански автори, които дружаха с Кастро и изобщо си падаха по такива фигури, които днес свободно можем да наречем диктатори. Та не е за чудене, че Васил демонстрираше близост с Маркес, но у нас сближаването с „върха” не се получаваше. Най-много да го удостоят с някое общо кадро при протоколните фотографирания. Нашият Първи, сетне Генерален с ганьовско-циганския си манталитет на селски хитрец не допускаше знаменитостите сред хората на изкуството близко до себе си. Вярно, Емилиян Станев винаги можеше да отиде на лов в компанията на Първия. В представителната зала на резиденция „Воден”, където височайшите гости са похапвали и пийвали, докато от подиума ги веселят певци и инструменталисти, на южната стена зърнах еленски рога с надпис отдолу – с датата на която е застреляно животното от „другаря Емилиян Станев”. Стори ми се неуместно, нелепо дори в компанията на Брежнев, Чаушеско и на нашенските политбюровци, които също са трепали дивеч, за да се изтъпанчат със съответните трофеи, набучени по стените38. Допускането на писателя в иначе непристъпния резерват е било просто жест, каприз на властодържеца, който се кипри с едно популярно име, както да речем туземецът с герданчето на белия човек. Двамата, убеден съм, ги е свързвал единствено авджилъкът. Та за какво друго могат да си говорят – интелектуалецът, майсторът на словото и полуграмотният правешки тарикат? Мой приятел, който веднъж бе удостоен с лична аудиенция при Първия, ми разказа как след като му подарил своя книга, чул простодушното му признание, че не чете. Васил Попов бе широко скроен човек, умееше да общува, не се гнусеше от „низините”, държеше се като латиноамериканците. Дали е подражавал на Кастро и на Маркес или просто си му е идвало отвътре, няма значение. В Девня, където той от време на време отскачаше покрай социалната поръчка, няколко пъти попадах на снимки, с които девненци, увековечили се редом с неговата внушителна фигура, се гордееха. В една от служебните стаи на „Заводски строежи”, която обитаваше амбициозен и мижав младок, несъмнен тип „нарцис”, над бюрото му стената бе окичена с куп негови – на младока – фотографии, като в центъра, подчертана с флумастер бе фотографията му редом до Васил Попов. Няма да споменавам името на тази дребна душа, жалка мижитурка; за бездарниците не си струва, но случаят е показателен. При всяко пристигане в Девня на Васил Попов въпросният самовлюбен кандидат за литературна слава бързаше да се присламчи към него. Беше дълго и упорито ухажване. От самия него знам, че няколко пъти Васил го е връщал. Поправеният или нов – не помня вече - ръкопис на разказа му бе подкрепен и с аргументите на разни материални приношения. Общи познати твърдяха, че при пътуванията си до София девненският чиновник от „Заводски строежи” не се е свенял да посещава в редакцията на „Литературен фронт” завеждащия белетристиката с пълна дамаджана. Е, в крайна сметка Васил Попов му пусна разказ. И девненското чиновниче стана един от петдесет и двамата прощъпулници на страниците на литературния вестник. За 7 години, през които оглавяваше отдел „Белетристика”, Васил Попов публикува за пръв път разкази на 52 автори, повечето неизвестни имена, нечленове на СБП. Името на девненското чиновниче повторно не се появи. Това го знаех, не знаех, че и на останалите 51 автори шефът на прозата не е пускал втори разказ. Изключения нямало. Каза ми го литературен критик, на когото това – и това – му е работата, да следи за показателни подробности, които обикновено убягват от вниманието на читателя. Все пак натежава другият факт – дал е път на петдесет и двама. Не знам дали аргументът на дамаджанката е надделял в случая с девненското име, но си е било компромис. Безспорно. Не съм сигурен обаче стремежът му да се отърка в пеша на Генералния дали е бил също своего рода компромис в името на собствното възвеличаване или просто наивно-искрен стремеж да се докажеш, че си техен – идейно, партийно, вождолюбиво. Може би е това. Все едно, в писателското селение той се вишеше по-скоро като кула, като катедрала. Внушителна фигура. Но някак си избледняла, полузабравена в наше време. А неговите романи са може би най-убедителното свидетелство за една вече отминала епоха, „ключът” към разбирането и осмислянето ѝ от страна на съвременника.