ЗЛАТО И ПИРИНЧ
Октомври 1972 година. Събужда ме рязко почукване по прозореца. (Наемах стаичка на партера на улица Братя Миладинови 39). Светвам нощната лампа – 4 часà е. Обръщам се на другата си страна и се унасям в предутринния, най-сладък сън. Сетне сепнато скачам от леглото втрещен – насреща ми е седнал Здравко Добрев, с когото имах бегло познанство от Университета, а по него време той вече работеше в Държавна сигурност. Чудя се как е влязъл, иде ми да го наругая за взломното посещение по никое време, но той не ме оставя да си отворя устата. Чете ми конско: как можело да пиша такива работи във вестника и то да посочвам точното място. Предния ден в „Народна младеж” бе излязла дописката ми за откриването на варненското златно съкровище. Не ми стига яда, че я бяха сбутали на втора страница (на първа вървяха трудовите рекорди, съобщенията за комсомолските дунанми, Живков, Политбюро...), ами и упреци сега – защо, питам, в какво съм сбъркал. Вътрешно негодувам – вместо да ме поздравят, че пръв съм съобщил на света за откритието, съм обявен за грешник. Там може да има още злато, кима Здравко, ако циганите се разровят, какво ще стане, районът не се охранява. Ами охранявайте го, това си е ваша работа, казвам с досада, моята работа е да съобщавам новини. Добрев, разбира се, е пратен от началството да ми се поскара и да ме стресне. Изпълнил задължението си, той напуска квартирата ми, но мене вече сън не ме хваща. Спомням си как завчера, свирукайки си безгрижно (и разбира се, фалшиво) крачех по улица Шейново и пред Археологическия музей срещам един от щатните мууредници в компанията на Анчо Калоянов. Младият тогава белетрист работеше при знаменития Димитър Златарски32в дългополския музей. Носеше под мишка някакъв пакет, увит във вестник. Като ми заяви, че съм голям късметлия, ме покани в директорския кабинет. Там, на сукното на почистената от всякакви предмети маса Анчо разви вестника. Показа се стара кутия за обуща, от която той едно по едно заизважда: гривни, копчета, апликации, стилизирани фигурки на бик – всичко това, както се казва, от чисто злато 24 карата. Общо тегло към кило и половина. Както се установи по-късно възрастта надхвръля 6, а може би и 7 хиляди години – най-старото обработено злато в света! За съкровището е писано много, през годините то обиколи света. Ще си позволя да припомня обстоятелствата около откриването му, тъй като се изписаха всякакви неточности и небивалици. Предния месец, през септември, работникът Райчо Маринов с багера си прави изкоп за някакъв кабел южно от тогавашния консервен комбинат „Янко Костов”, над северния бряг на Варненското езеро. От кабинката забелязва най-напред как нещо бялнало (човешки кости, както сам установил), а сетне и жлътнало. Поровил из копнатата пръст, извадил металните предмети и ги занесъл в родното си село Аспарухово, където тогава живеел. На 22 години човек трудно може да прецени какъв е материалът, доверил се на баба си, жена с опит, която отсякла: „Пиринч е!”. В стара кутия от обуща тя бутнала находката под леглото си. Мълвата донесла до Дългопол вестта за „пиринчените” украшения. Златарски и Калоянов решили да отидат до Аспарухово. Когато бабата извадила кутията изпод леглото и вдигнала капака, двамата едновременно възкликнали: „Аурум!”. Но на старицата казали друго: сигурно е пиринч, но трябва да се провери и тя с охота им връчила кутията. В печата, а и днес в разни сайтове може да прочетете, че Райчо сам бил потърсил Златарски, според други дори занесъл откритието си в дългополския музей. Истината е, че в семейството след ден–два забравили за кутията, тъй като смятали съдържанието ѝ за малоценно. Ако бабата бе припознала благородния метал, нищо чудно събитията да бяха взели друг обрат. Щеше ли тогава археологът Иван Иванов (лека му пръст) да разкопава цели 15 години древния некропол – около 300 гроба! – и да вади от земята артефакт след артефакт? Щеше ли да стане – рано или късно – национално и световно достояние цялото това съкровище, което днес е във варненския музей или пътува из странство за поредната изложба? Да не забравяме, че свидетели на намирането при копаенето на канала не е имало. А багеристът Райчо е бил истински късметлия – попада първица на един от най-„богатите” гробове, съдържащ почти една четвърт от общо откритото – 6 килограма – за три петилетки злато. Всъщност наистина ли е цяло, наистина ли всичко е достояние на света? Преди двадесетина години журналистката Веселина Томова твърдеше, че при изнасянето в чужбина и връщането от поредната изложба на артефактите част от тях са „изчезнали”. Дори, доколкото си спомням, публикува документи (описите), доказващи очевадна разлика. По едно време, още през соцепохата, мълвата твърдеше, че едно от древните украшения виси на врата на дама от местната партийна номенклатура, а в сбирката го замества копие. За съжаление както и в други случаи (най-известният е с панагюрското златно съкровище) варненската находка също е обвита в мъглата на слухове и неизвестности. Години след описания епизод с появата на кутията за обуща в музея Анчо Калоянов, вече преподавател във Великотърновския университет, издаде книга, в която го е описал. Споменава и моето име с иронично-пренебрежителен тон, представяйки ме като един тичащ след събитията, жаден за сензации репортер. Простих му в себе си и тона и неистината. Знам, мнозина ме възприемаха по този начин, защото повечето колеги се държаха така. Моя милост – не. Не съм тичал подир събитията, предпочитах те да ме „намират” и имах късмет в това отношение. Дори изпитвах чувство близко до отврата към дунанмите по официалните празници. След първия ми сблъсък с ДС, когато на 9 септември 1970 г. ми изхвърлиха багажа от квартирата (споменах вече този случай) се зарекох да не стъпя на манифестация, било то деветосептемврийска, било първомайска, каквато и да е. И си удържах на обета. Задължението си да пращам информация за празничното шествие изпълнявах като слушах репортажа на радио Варна и...повтарях грешките на колегите. В суматохата на перченето и празничната възбуда никой не ги забелязваше. Както и отсъствието ми от групичката пременени вестникари с бележници в ръце под трибуната.