ПОПЪТНОСТИ
(чуто, видяно, преживяно)
С полковник Пенков сме на плаж! И то на Златните пясъци. Най-сетне – почивен ден в програмата на похода по стъпките на ІІІ Украински фронт. Началото на септември е, случваме хубав ден – нито едно облаче, слънцето направо прежуря. Настроението ни е превъзходно и поради причината, че сме настанени в най-новия и модерен хотел „Интернационал”. В действителност той е далеч от световните стандарти с маломерните си стаички и липсата на някои задължителни за западната практика удобства. Затова пък баните са с бидета, истинска екзотика за повечето наши съпоходници. Един от съветските другари снощи от недоглеждане и незнание свършил онази работа, дето на село ѝвикат по вънка,вътре – в бидето. Взел го за тоалетна чиния. Смехът – нека се изразя литературно – още се спотайва в ъгълчетата на устните ни, докато търсим сгодно място на пясъка. И на двамата телата ни са бели като саламурено сирене и тъй като нямаме намерение да напускаме плажа след час-два, се присламчваме към чадъра на самотна възрастна дама. Не нахалстваме, разбира се, излягаме се на слънце от страната, където скоро ще се „извърти” сянката. Обладателката на чадъра с усмивка следи действията ни и неочаквано ни кани под него. Бедните ми познания по езика на Анри Бейл и Мопасан ми стигат да схвана благоразположението ѝкъм българите, сред които е за пръв път. По познатата ми иронична усмивка на полковника, подхванал разговора на чист френски, разбирам че става дума за нещо любопитно. Изслушал обясненията на новата ни позната, Пенков превежда в резюме: дамата се е запознала с хубав млад българин, истински мъж, с когото прекарва вечерите си на курорта. Отзивите за нашенския плажен любовник са превъзходни. Французойката е очарована и щастлива. На вид тя младее, но сигурно е към 60-те и нищо чудно да се радва на близостта с млад кавалер. Банална плажна историйка – тъкмо си го помислям и следва изненада. С радостен, възторжен вик „Пиер! Пиер!” французойката се изправя да посрещне нашенския мачо. Ухилен до ушите към чадъра крачи едър, мургав, какво ти мургав, направо черен като опушен селски тиган чистач на пясъка с грапа в ръката. Пиер се оказва Манго! Приказлив и самодоволен, той ни се хвали: освен другото всеки ден дамата му давала и по 10 лева джобни! Спомням си този случай след 6-7 години на друг плаж – пред варненския квартал Аспарухово13. Като младоженец второ издание тук водя половинката си за пръв път и докато се настаняваме забелязвам необичайна картина в съседство: руса белокожа млада дама с мургав нашенец, без съмнение обитател на циганската махала. Малко по-нататък зървам друга подобна двойка. И още и още… Какво става? От говора успявам само да разбера, че русалките са полякини. На следващия ден загадката ми прояснява друг полковник – мой съсед, който работи в паспортната служба на МВР. Пътуваме с автобуса за центъра на града – достатъчно време да ми обясни каква е заверата. През зимата младите цигани гостуват на полякините, с които са се запознали по плажовете тук. (Полковникът обработва „приглашенията” – така се пътуваше в ония времена – и знае доста неща.) От Полша се връщат с подаръци, обикновено килими, които продават на черно тук и с парите от тях изкарват няколко месеца. През лятото полската русалка връща визитата, като не харчи почти нищо за почивката си. В добавък и бонус – любов. Докато слизаме на централната спирка, нещо ми щраква в главата и питам: „Ами родàта, семейството? Почти всички млади цигани са женени и живеят обикновено в обстановка тип дядовата ръкавичка?” „О, няма проблем – усмихва се полковникът. – Всички се пръскат по роднини. Жената задължително - на временно местоживеене при майка си. Теренът трябва да е чист.” И на това му викат модус вивенди.