ЗАОБИКАЛКИ ПО ПЪТЯ НА ІІІ УКРАИНСКИ ФРОНТ
Годината е 1969-та, края на лятото. ВЛКМС и ДКМС организират младежки поход по пътя на ІІІ Украински фронт. Поводът е 25-годишнината от Яшко-Кишиневската операция и последвалото безкръвно нахлуване на Червената армия в Румъния и България. Което, разбира се, се нарича освободителен поход. Изпратен съм от редакцията на „Народна младеж” да го отразявам. Има един стереотипен израз за смесените чувства. Така приех новата си задача – от една страна ми беше интересно да видя Молдавия (днес е прието да се нарича Молдова) и Румъния, от друга страна вътрешно възроптах срещу условието да нося униформа. Всъщност и на практика в началото тя - шита по мярка! – си остана скатана в багажа ми дни наред. Двамата оператори, телевизионен и кино-, които неотстъпно ни съпровождаха и „запечатваха” на лента за поколенията всяко поклонение, всеки митинг, всяка среща с ветерани, още на ж. п. гарата в София се появиха униформени. До Кишинев пътувахме с влак. Там ни настаниха в най-представителния хотел. По двама в стая. Моята „делях” с полковник Стоян Пенков, директор на военноисторическия музей. На срещите го представяха като най-младия български партизанин, участник в последната фаза на войната. Помежду си нито веднъж не отворихме дума нито за едното, нито за другото, макар през цялото време на „похода” да обитавахме обща хотелска стая. Дори не знаех, че е историк, доцент, разбрах го след време. Допаднахме си още във влака за Кишинев, където водехме дълги разговори и така пътуването ни мина бързо и неусетно. Той сам пожела да ми е съквартирант. Макар да не го казваше направо, не криеше досадата си от повечето щатни комсомолски работници (българската делегация беше изцяло от такива) – семпли душици, учили-недоучили откровени кариеристчета. Първата вечер когато се прибрахме в хотела след шумното, проточило се до късно заради безкрайните речи „мероприятие”, Пенков застана пред леглото си и със замах заоткача от военната си куртка един по един ордените си. Хвърляше ги връз одеялото с видимо облегчение: „Да се освободим от тенекийките, че взеха да натежават.” Стана ми още по-симпатичен. И го послушах, когато ми каза, че нежеланието ми да намъкна униформата се тълкува като позьорство. Облякох я, но след ден-два, след като направих самостоятелен рейд на кишиневския пазар. След като се убедих, че домакините, въпреки многократните ми въпроси няма ли да ни срещнат с тукашни, натурализирани още през ХІХ век българи. Знаех, че сънародниците ни се занимават предимно с градинарство и лозарство, надявах се на пазара да попадна на тях и не се излъгах. Още щом преминах колоните на входа дочух българска реч, която сякаш ме върна цял век назад. Говореха с езика на дядо Либен и Хаджи Генчо. Похортувах си с възрастните жени продавачки, които много ми се зарадваха и питаха със светнали очи „Как е там, в Българията?”. Позаседях се при тях, тъй като не се надявах да срещна друг сънародник, но още същия ден попаднах на млад мъж, при това колега – Марин. Редактор в местната телевизия. Заръча ми да напиша две странички за похода, за българските комсомолци, за дружбата и прочее в този дух. Сам дойде в хотела на следващия ден и заедно с двете странички, от които малко се срамувах, тъй като си беше чиста боза, ме откара със служебната кола в телевизионния център. Там сам преведе текста, заведе ме в касата и хоп – 50 рубли хонорар! В коридора, на изпроводяк, Марин ме помоли да му изпратя от София 2-3 чифта чорапогащи за жена му. В Кишинев не се намирали. Изобщо - всесъюзен (СССР) дефицит. Два дни по-късно в градчето Кагул (запомних го лесно поради семантичната близост със столицата на Афганистан) съдбата ме срещна с друг българин, също колега, издавал преди войната вестник за българите. Всъщност двустранична многотиражка – първата на български, втората на турски, за гагаузите. Оплака ми се, че никъде не може да намери „Записки по българските въстания”. Сам предложих да му помогна и една от първите ми работи след завръщането в София бе да потърся и изпратя книгата на Захари Стоянов. (За съжаление не можах да намеря нова, но екземплярът, поел от пощата към Кагул, беше запазен. А половин дузината чорапогащи за Мариновата булка бяха, разбира се, съвсем нови – в София вече лесно се намираха.) Толкова. Други нашенци не видях. Маршрутът ни из Молдавия криволеше с най-неочаквани и странни за мене извивки. Ако армиите и дивизиите, командвани от маршал Толбухин са се движили така, нищо добро не ги е чакало. Имах чувството, че автобусът ни нарочно заобикаля българските села. След напускане на столицата Кишинев бях подновил настойчивия си въпрос няма ли да видим българи, на който съветските другари просто престанаха да отговарят. Представям си каква досада съм бил за тях и колко усилия им е струвало да не ме наругаят и пратят по дяволите. Малко преди да минем на няколко километра от Болград (коментарът на водача ни бе „Там е Украйна”), автобусът пресече две села, които коренно се различаваха на вид от тези, които вече бяхме оставили зад гърба си: двукатни къщи, добре поддържани дворове, усмихнати градинки с много-много цветя и точно както е в селата в България – рози от двете страни на главната улица. На безадресния ми въпрос „Това не е ли нашенско?” един от руснаците кимна с усмивка. Не проумявам защо официалните лица отбягваха тази тема. Та те просто криеха от нас тукашните българи! Така както правеше нашият славен генерал с ордените си. Името му не помня, той беше от Ябланица, „локуменото” градче, над 70-те, добродушен, дребен на ръст старец, който стоически носеше през цялото време на похода парадната си униформа, на която едва се побираха ордените и медалите му. Огромното болшинство от тях бяха от времето преди 9-ти септември 1944-та – с царски корони и кръстчета, старателно увити и зашити в парчета червен плат, скрити от погледа на околните. Дали този човек се срамуваше, че е бил – и си е – царски генерал, дали така му бяха наредили, не знам. Наивен и смешен опит да се скрие истината. А тя е като народната приказка за шилото и торбата. Лошото е, че когато я крият, мнозина не забелязват измамата. А щом не виждаш нещо, в един момент то може да започне да те боде.