На 25.12.2024, спазвайки крайния срок, изпратих разказ за конкурса на великотърновската регионална библиотека „Не/разкритият случай.” Тъй като не получих обичайното в такива случаи известие от организаторите за приемането на творбата, бях забравил за него. Миналия месец (април) надничайки в сайта на библиотеката по друг повод, узнах любопитни куриозни подробности.
Първо бях озадачен от твърдението, че най-възрастният участник в конкурса е от Русе на 77 години. Моя милост е с 6 лазарника отгоре. От което следва, че организаторите или са ме приели за твърде стар или не са харесали името ми или просто, както се казва, са хвърлили в коша за боклук разказа ми. На 11 април т. г. отправих по елпощата запитване по този повод към директорката на библиотеката Калина Иванова. В сайта тя е представена като „доц. д-р”, което предполага висока интелигентност, а и по презумпция би трябвало да е етичен човек. Но отговор не получих. Тъй като предположих, че може да е била болна или да речем в командировка в чужбина, отправих второ подсещащо писмо на 22 април. Ядец. А се надявах поне на извинение. Пренебрежително-гузно замълчаване.
Прието е в такива случаи членовете на журито да са нечетно число, обикновено трима души. В случая се оказва, че са четирима. Прието е за членове на журито да се привличат авторитетни имена. Съставът му е, меко казано озадачаващ: двама библиотечни служители (Момчил Шивачев и Стела Димитрова) и двама души – Е. Чамуркова и З. Пеев – представени за писатели. Допускам да са много талантливи люде, но не открих в интернет нито ред за творчеството им. Е, как така автори, за които няма никаква оценка, ще оценяват разказите на участниците ито в национален конкурс? Е, за сметка на това четиримата са проявили истинска щедрост: награди са получили двадесетина души, около половината от участниците.
На разговорен език на това му викат нагласена работа. Но не, пародия не е точното определение. Пародират се стойностни неща. А тук – скалъпена и то грубичко дилетанщина.